Сара Маклейн
Греховно предложение (1)

Темпъл

Уайтфон Аби, Девъншър

Ноември 1819 г.

Той се събуди възбуден и с цепеща се от болка глава.

Ситуацията не беше необичайна. В крайна сметка повече от пет години се събуждаше в поне едно от въпросните състояния, а в някои утрини, на които отдавна им бе изгубил бройката, и в двете.

Уилям Хароу, маркиз Чейпин и наследник на херцогство Ламонт, беше богат, знатен, привилегирован и красив, а на един млад благородник, благословен с всички тези достойнства, рядко му липсваха вино или жени.

Така че това беше една от тези сутрини и той не се притесняваше. Знаейки (както всички опитни пияници), че болката към обяд ще изчезне, той реши да се погрижи за второто неудобство и без да отваря очи, посегна към жената, несъмнено лежаща до него.

Само че леглото се оказа празно.

Вместо топла, откликваща плът, Уилям напипа само студена възглавница.

Отвори очи и ярката слънчева светлина на девъншърското слънце плисна върху сетивата му, усилвайки нетърпимата болка в главата му.

Маркизът изруга, примижа и побърза да закрие очите си с ръка. Под клепачите му пулсираше червена пелена и той пое дълбоко дъх.

Дневната светлина беше най-бързият начин да съсипеш едно утро.

Може би беше по-добре, че жената от снощи бе изчезнала, реши той, макар че при спомена за прелестната пищна гръд, гривата от златистокестеняви къдрици и устата, създадена за грях, го заля вълна на съжаление.

Тя беше прекрасна.

А в леглото…

В леглото тя беше…

Той застина.

Не можеше да си спомни.

Със сигурност не беше пил чак толкова много. Или пък беше? Тя беше висока, цялата в чувствени извивки, от типа, който харесваше, пасваща напълно на ръста и телосложението му, неговото вечно проклятие, когато ставаше дума за жените. Никак не му се нравеше усещането, че може да размаже някое момиче.

А и имаше усмивка, предизвикваща едновременно мисли за невинност и грях. Отказа да му каже името си… не пожела да узнае неговото…

Абсолютно съвършенство.

А очите й… Никога не беше виждал такива очи — едното синьо като лятно море, а другото зеленикаво. Той прекалено дълго се бе взирал в тези огромни и подканващи очи, запленен от тях.

Двамата се бяха прокраднали през кухнята и се изкачиха по стълбата за слугите, после тя му бе наляла чаша уиски…

И това беше всичко, което помнеше.

Мили боже! Трябва да спре да пие.

Веднага след като отмине днешният ден. Налагаше се здравата да се натряска, за да преживее сватбения ден на баща си — деня, в който Уилям щеше да се сдобие с четвърта мащеха. По-млада от всички останали. По-млада от самия него.

И много, много богата.

Всъщност все още не беше срещал това въплъщение на идеалната младоженка. Щеше да я види по време на церемонията и нито миг преди това, както и трите предишни. И тогава, след като семейните ковчежета отново бъдат пълни догоре, той ще замине. Ще се върне в Оксфорд, изпълнил своя дълг и изиграл ролята на предан син. Ще се върне към възхитителния живот, който водят наследниците на херцогства, изпълнен с алкохол, хазарт и жени, непомрачен от нито една житейска тревога.

Обратно към живота, който младият маркиз обожаваше.

Но тази вечер ще почете баща си, ще приветства новата си мащеха и благоприлично ще се престори, че не му е все едно. И може би, след като изиграе ролята на наследник, ще потърси младата лудетина в градината и ще се постарае да си спомни събитията от предишната нощ.

Слава на небесата за това, че ги има провинциалните имения и сватбите с множество гости. На света не съществуваше нито една жена, която би могла да устои пред съблазънта на сватбата, и заради това Уилям изпитваше огромно влечение към свещените окови на брака.

Имаше късмет, че баща му притежаваше такъв талант за това.

Младият мъж се ухили и се протегна в леглото, разпростирайки ръка върху хладните ленени чаршафи.

Студените ленени чаршафи.

Студените влажни ленени чаршафи.

Какво, по дяволите?

Уилям рязко отвори очи.

И чак тогава осъзна, че това не беше неговата стая.

И не беше неговото легло.

А червената лепкава течност върху чаршафите, намокрила пръстите му, не беше неговата кръв.

Преди да успее да продума, да помръдне или нещо да разбере, вратата на странната спалня се отвори и влезе прислужницата, млада и чевръста.

В този миг в главата му навярно би трябвало да проблеснат десетки мисли… стотици. При все това в отлитащите секунди между влизането на младата прислужница и мига, в който тя го забеляза, в главата на Уилям изникна само една мисъл — че сега ще съсипе живота на горкото момиче.

Маркизът знаеше, без сянка на съмнение, че тя повече никога няма да може спокойно да отвори врата, да застеле чаршафи върху легло или да се наслади на рядкото за Девъншър утринно зимно слънце, без да си спомни този момент.

Момент, който той не можеше да промени.

Той не заговори, когато тя го забеляза, нито когато замръзна на място, нито когато пребледня като мъртвец и кафявите й очи — странно, че забеляза цвета им — се разшириха, първо когато осъзна какво вижда, а после от ужас.

Остана мълчалив и когато момичето отвори уста и запищя. Без съмнение, на нейно място и той щеше да направи същото.

Чак когато заглъхна онзи първи оглушителен писък, заставил слугите, останалите прислужници и баща му вкупом да притичат, Уилям, възползвайки се от минутната тишина, преди наближаващата буря да се стовари отгоре му, попита:

— Къде се намирам?

Прислужницата, сякаш онемяла, смаяно се взираше в него.

Той понечи да стане от леглото, чаршафите се свлякоха до кръста му, но тутакси застина, осъзнавайки, че никъде не вижда дрехите си.

Беше гол. В легло, което не беше неговото.

И целият беше покрит с кръв.

Отново срещна ужасения поглед на прислужницата и когато заговори, думите се отрониха неуверено и изпълнени с нещо, което той по-късно определи като страх.

— Чие е това легло?

Изненадващо, момичето отговори без запъване:

— На госпожица Лоу.

Госпожица Мара Лоу, дъщерята на богат финансист, с достатъчно огромна зестра, за да улови в мрежите си херцог.

Госпожица Мара Лоу, която много скоро щеше да стане херцогиня Ламонт.

Неговата бъдеща мащеха.