Елинор Смит
Градината на феите (5)

Пета глава

Закуската на малката компания от четирима души сервираха в трапезарията, където решиха да отпразнуват сватбата без особена помпозност. Сребърните и порцелановите съдове бяха безупречни. В средата на масата имаше голям букет от късни червени рози. Сервираха разнообразни месни ястия, които Делси нямаше желание дори да докосне, но с благодарност прие чаша вино. Тя обикновено не пиеше повече от една чаша вино на ден; тази сутрин вече беше изпила три. Почувства се замаяна и премина на вода. Това и беше цялата й закуска — чаша вино и чаша вода. Впрочем, и останалите нямаха особен апетит.

— Е, всичко мина добре! — каза доволно лейди Джейн.

Сър Харолд посъветва Делси:

— Оставете всичко на Макс! — и вдигна чаша.

Разговорът се насочи към други теми. Какво мисли Макс за труда на сър Харолд за Гьоте? Делси чуваше само една дума от десет и се учуди, че сър Харолд говори само за философия и вечните неща, а жена му, напротив, неспирно бъбреше за цветя, рокли или слугини и не вмъкна нито дума в разговора на съпруга си.

„Каква странна двойка… — усмихна се в себе си. — Но все пак не толкова странна, колкото господин Грейшот и аз!“

След обяда отново я откараха във Вилата. Делси мълчеше по целия път, като се отдаваше на мрачни мисли и въртеше пръстена си. Впрочем той много й отиваше.

— Положението е трудно. Скоро всичко ще свърши — опита се да я ободри Де Вин, когато каретата спря пред входната врата.

Всичко беше свършило по-бързо, отколкото допускаха. На прага ги посрещна лекарят, който съобщи, че господин Грейшот е починал тихо в съня си преди половин час.

Сякаш камък падна от раменете на Делси. Чак й се зави свят от облекчение. Изглежда, без сама да си дава сметка, наистина много се беше страхувала, че той ще оздравее и ще й се наложи да живее с този пияница.

— Тогава ще заведа госпожа Грейшот у дома — реши Де Вин, без да крие задоволството си.

— Сега това е моят дом — рече тя, като погледна Вилата.

— Не е нужно да оставате през нощта. Засега не си струва да живеете тук. Лейди Джейн взе вашия багаж. Вие с Роберта ще нощувате при нея, а утре ще дойдете тук. Не бива да сте сама тази вечер.

Но на Делси никак не й се искаше да прекара нощта в непозната къща с непознати хора.

— А може ли да се върна в селото? — попита тя.

— Ние и без това постъпихме така недипломатично с вас, че повече няма и накъде — ласкаво, но твърдо отбеляза баронът. — Онзи живот е свършил за вас. Не се обръщайте назад!

Делси помисли, че този съвет е добър. Досега често беше съжалявала, че не спазва това правило.

Тя се върна при каретата, с която май вече започваше да свиква. Не изпитваше гордост, но се радваше, че се е озовала в сигурно убежище, където да не се страхува от пронизващите ноемврийски ветрове.

Къщата, наследена от лелята на Де Вин, беше висока, триетажна и каменна, в готически стил. Беше заобиколена от красива чугунена ограда с наклонени полуотворени врати, през които каретата не можеше да мине. Наложи се да вървят пеш до дома. Но това беше единственото дребно неудобство.

За разлика от Вилата, тук всичко блестеше от чистота. Де Вин придружи Делси до лейди Джейн. Сър Харолд беше в кабинета си и четеше някакъв латински ръкопис, който беше взел от Бодлианската библиотека^[1].

— Да отидем в гостната — любезно я покани лейди Джейн, като се опитваше да разбере дали тяхната нова роднина се е съвзела от преживените вълнения.

Гостната беше обзаведена в златисти тонове, които преливаха по кадифеното канапе и старинните мебели. Хризантемите в букета на масата приятно се съчетаваха с листа папрат. Погледът на Делси се задържа върху цветята.

— Какво е прието да се говори в такива случаи? — риторично попита лейди Джейн.

Младата жена я погледна в живите сини очи и направи усилие да се усмихне.

— Мисля, че е най-добре без никакви съболезнования — продължи да бъбри възрастната дама. — Вие би трябвало да изпитвате огромно облекчение, че той си отиде толкова скоро. Добра смърт, казвам ви, и Господ да ми прости, ако греша!

Госпожа Грейшот изпита облекчение. Нямаше да й се наложи да се представя за неутешима вдовица.

— Сигурно е ужасно, но ни най-малко не тъгувам — призна тя.

— И не бива да тъгувате! Защо да говорите шепнешком и да ходите с унило лице, сякаш сте истинска вдовица? Нали, скъпа? Разбира се, че е излишно. Всичко това са глупости! Нека да седнем до камината, да побъбрим, да се опознаем, нали сега сме роднини! Много е хубаво, че ще имаме нов член в семейството. При това жена, с която може да се говори! Вече много години, откакто съм лишена от този лукс! Вие трябва да се радвате, че отсега нататък не трябва да преподавате в енорийското училище. Това е убийствена работа за една дама!

— Смъртта на господин Грейшот е ужасно събитие, но аз не мога да се преструвам, че скърбя за него.

— Оставете всички грижи на мъжете. Те получават от живота сума ти удоволствия, нека за разнообразие да свършат и нещо неприятно. Да поръчам ли чаша кафе? — попита лейди Джейн и доволно кимна, одобрявайки своята идея. — Забелязах, че на обяда не хапнахте нищо. Жалко, защото аспержите бяха много вкусни. Ще помоля Макс да ви изпрати от тях. Той има отлични готвачи. Тук никога не ни липсват пресни плодове — най-вече портокали и ананаси. Така че, госпожице Съмърс… о, боже мой, вече не е така! Вие сте госпожа Грейшот. Макар да мисля, че това име не ви харесва особено. Може ли да ви наричам Делси? Струва ми се, че така се казвате?

— Моля ви, милейди, наричайте ме Делси!

— Добре, Делси, сега трябва да обсъдим нещо. Въпреки че entre nous note^[2], няма да се преструваме на много тъжни, на публично място се налага да спазваме приличие. Имате ли траурни дрехи?

— Да, остана това-онова след смъртта на майка ми. Сега, когато аз съм… тук, ще ми трябват още няколко рокли. — Тя не знаеше как да изрази възхищението си от обстановката, сред която се намираше.

— Мисля, че ще трябва да си поръчате няколко вечерни рокли. У дома е прието да се преобличаме за обяд, макар да не мисля, че с Боби ще спазвате нашите правила, когато сте сами във Вилата. Но ние нямаме намерение да ви изоставим! Всички заедно сме едно голямо щастливо семейство. Обикновено Макс обядва с нас, или пък ние при него. Иначе би трябвало да общувам сама със себе си, защото съпругът ми е много саможив, а както разбирате, не би трябвало да оставяме Макс сам в онзи голям замък. Това би било твърде жестоко. Андрю не участваше в нашите събирания, но сега се надяваме, че вие ще се присъедините към нас!

Делси харесваше вечери с приятни хора и щом се сети за скромния си гардероб, разбра, че наистина трябва да го попълни.

— С удоволствие ще ви правя компания — усмихна се тя.

— След като приведем Вилата в ред… защото сега тя прилича на развалина, ние на свой ред ще можем да ви гостуваме! А сега, ето какво… Следващите дни тук ще се съберат много хора. По принцип това не се прави преди погребението, но всички, които познаваме, ще дойдат. Всеки ще си въобразява, че е единственият, който ще ни подкрепи в нашата скръб. Затова трябва да решим къде ще ги приемаме. Или вие изобщо не искате да се срещате с тях? Макс смята, че е най-добре да разкрием тайната. Аз бих рекла: „да съобщим за сватбата“, но в дадените неприятни обстоятелства е по-правилно да се каже: „да разкрием тайната“. Макс смята, че това трябва да се направи сега. Нека селяните да преглътнат изненадата възможно най-скоро. Погребението ще отвлече вниманието им. Освен това за вас самата ще е по-прилично да се срещате с хора на траурни приеми. В такава ситуация те трябва да спазват благоприличие и да изразяват съболезнования към вас като вдовицата на Андрю. А на вдовица не се задават прекалено много любопитни въпроси. Ако пък отидат твърде далеч, винаги можете да извадите носна кърпичка и да я притиснете към очите си. С Макс ще дадем рязък отпор на първия, който се опита да прояви прекалено любопитство. Вие умеете ли да давате отпор, Делси?

Делси се засмя:

— Справях се отлично с моите ученици, но признавам, че не ми се е налагало да давам отпор на други хора.

— Аха… Това ме учудва! Макс ми разказа как сте го поставили на място, когато за пръв път дошъл при вас.

— Стана неволно. Как обикновено правите това, милейди? — попита Делси и почувства, че настроението й се подобрява.

Тя дори не можеше да си представи, че ще се разбира толкова лесно с лейди Джейн, която й се струваше доста надута.

— Макс е довел това до нивото на изкуство! Повдигне черните си вежди, сбърчи нос и пита сухо: „Наистина ли?“. Трябва да видите лицето му, когато казва това. Тъй като аз не мога да постигна неговата ирония, просто гледам виновния право в очите и си мисля за плъх. Не мога да понасям плъхове. След това леко напевно питам: „Наистина ли?“ или: „Мислите ли?“. Или нещо подобно, в зависимост от казаното преди това. Но, така или иначе, не ми е трудно да поставя всеки на мястото му. Знаете ли, имам план. Първата стъпка вече е предприета. В селото е известно, че Андрю мечтаеше да се ожени за вас, защото този глупак говореше това на всеки и всички. Честно казано, скъпа Делси, почти всички познати се интересуваха защо не приемате предложението му. Затова възнамерявам да пусна слуха, че сватбата е била планирана за Коледа. Това ще обясни защо не сте уведомили директора на училището, а след това всичко е трябвало да се ускори поради болестта на Андрю. Смея да мисля, че викарият вече е разказал на всички енориаши.

— Е, напълно е възможно — съгласи се Делси, възхищавайки се на новата си приятелка.

— Обожавам да правя планове и да решавам чужди проблеми — призна лейди Джейн. — Това помага да минава времето. Разбира се, ще се намерят подозрителни хора, които ще мислят, че сте се омъжили за Андрю, когато той е бил на смъртния одър, за да постигнете по-висока позиция в обществото. Но те не ще посмеят да кажат това на глас, а пък и не можеш да запушиш устата на хората!

Колко прекрасно беше да не мисли какво клюкарстват за нея в селото! За селска учителка това е крайно важно. Една непредпазлива дума може да означава загуба на работа.

— После трябва да изберем място — продължи лейди Джейн. — Предполагам, че хората най-напред ще дойдат в Замъка, за да изкажат съболезнования на Макс. Може би е най-добре да ги приемаме там? Дотогава няма да успеят да подредят Вилата — затова или в Замъка, или тук.

— А как желае барон Де Вин? — попита Делси.

Тя не можеше да се обвинява, че отказва да вземе решение. Разбира се, такъв въпрос трябваше да бъде решен от семейството, от истинското семейство — а не от все още външен човек като нея.

— Той винаги предпочита Замъка — последва уверен отговор. — У Макс личи кръвта на баща му. Сега нека всички да видят, че бракът е приключен не само с одобрението му, но и с негова помощ.

— Той е обмислил внимателно всичко — съгласи се Делси. — Въобще не знаех през какво трябва да мина, преди да дойда тук и да видя свещеника.

— Сигурна съм, че не сте знаели. Щях да падна, когато видях, че дори е приготвил сватбен пръстен и това не е пръстенът на Луиз. Племенникът ми е съобразил дори, че не бива да го купи в селото. Намерил е време да отскочи до друг град. Макс е предвидлив, това трябва да му се признае. Ако реши нещо, непременно ще го направи. Не може да му се отрече упоритост. Всичко това го замислих аз, а Макс само осъществи моята идея. Той винаги охотно се вслушва в разумни предложения. Баща му, моят братовчед Пиер, беше истински деспот. Той беше женен за сестра ми.

— Съдейки по името Де Вин, във вашето семейство тече френска кръв?

— Предполагам, че преди няколко века са се появили някакви нормански прадеди. Никога не говорим за това. Както споменах, моят братовчед Пиер беше истински тиранин. За всеки грях наказваше Макс с колана! Но сега няма време за семейни истории, да ги отложим за друг път! Трябва да се опознаем. Макс разбира тънките намеци, но те трябва да се правят разумно.

— На ваше разположение съм, лейди Джейн.

— Добре. А сега, имате ли някакви въпроси? Смея да вярвам, че са милион, и всичките объркани. Те ще се появят един след друг и вие трябва веднага да ми ги задавате!

— Аз съм твърде смутена, за да съм последователна. Единственото, което много ме интересува, е дъщерята на господин Грейшот. Доколкото разбирам, тя е тук с вас. Бих искала да се запозная с нея. Що за момиченце е?

— О, Боби, нашето детенце! — възкликна лейди Джейн. Изразът й забележимо се смекчи и по блясъка на очите й Делси разбра, че за тази жена момиченцето е като светлина в прозорец. — Тя е на шест години, но повече от три години расте без майка. Луиз умря по време на второто раждане и това нещастие много сериозно засегна цялото семейство. Ще се уверите, че Боби може да бъде различна — неочаквано каза тя. — Имаше много гувернантки, а наскоро наех госпожица Милн, добро момиче. Боби е умна, но за съжаление не изпъква с красота. По форма и цвят на очите тя много прилича на баща си. Косата й е кестенява, но има приятната усмивка и притежава характера на Луиз. Не може да се похвали и с добри маниери, но аз съм сигурна, че вие ще се погрижите за това. Днес ще се запознаете с нея. Макс сам ще й съобщи новината. Това няма да бъде толкова страшно за нея, колкото може да изглежда на пръв поглед. Тя не обичаше кой знае колко баща си. Но вие сама знаете как изглеждаше той напоследък… За вас двете е добре да поживеете тук няколко дни, докато тя свикне с вас. За нея е доста трудно да остане в такъв момент с напълно непознат човек.

— Аз не помислих за това. Твърде съм погълната от собствените си проблеми. За нея ще е трудно, но се надявам да се разбираме.

— Непременно. Момичетата, които се грижеха за нея напоследък, не оставаха дълго заради поведението на Андрю. Тя растеше, без някой да я наглежда. Аз, доколкото можех, се опитвах да заместя майка й. Но когато исках да я доведа тук, Андрю смяташе, че съм съучастничка на Макс и целя да отнема дъщеря му. Затова я виждах само във Вилата, което не ми харесваше. Но се надявам, че вие ще ми позволите понякога да я вземам за ден-два? Така приятно ще бъде нас — три жени от различни възрасти, да седим и да сплетничим заедно! Аз съм голяма клюкарка, обичам това. Впрочем, вярно ли е, че месарят бие жена си?

Скоро сър Харолд, барон Де Вин, лейди Джейн и Делси се събраха на трапезата. Разговорите за смъртта и последвалите я събития не бяха чак толкова мрачни, колкото можеше да се очаква.

Сър Харолд изрецитира откъс от „Лисида“ на Милтън, стихотворение, посветено на смъртта на приятел, а неговата съпруга и Де Вин го прекъснаха с по-светски теми. Тримата, които не се интересуваха от Милтън, решиха, че Де Вин ще се заеме с организацията на погребението, а съболезнованията ще се приемат в Замъка.

— Ако сте съгласни, няма да публикуваме никакви официални съобщения за смъртта му — каза Де Вин. — Струва ми се, че това сега е съвършено неуместно. В местно оповестяване ще кажем, че господин Грейшот е оставил съпруга, госпожа Грейшот, в моминство Делси Съмърс, както и дъщеря Роберта. Това е достатъчно. Вас ще ви представят като госпожа Грейшот, а както мъдро отбеляза леля Джейн, по време на траурно посещение не е прилично да се пита за подробности.

— Делси и Боби ще останат у нас за няколко дни — заяви лейди Джейн. — Нека детето свикне с новата си майка, докато е заобиколено от познати лица, за да не се плаши.

— Чудесна идея! — съгласи се баронът. — На Боби ще й бъде трудно. Трябва да наемем хора, за да подредят Вилата!

— Ще трябва да наемем цяла армия! — усмихна се лейди Джейн.

— Искате ли да съобщите за брака си на някого от вашето семейство? — попита Макс.

— Няма на кого да съобщя — отговори тихо Делси.

— Трябва да съобщите на Стротингам — напомни сър Харолд.

Лейди Джейн доста се изненада, защото сър Харолд обикновено не се интересуваше дори от важни събития в семейството. Значи слуховете бяха стигнали и до него.

— Не познавам моя роднина Стротингам — обясни Делси. — Честно казано, никога не съм го виждала!

— И все пак той е глава на вашия род! Трябва непременно да му се съобщи! — настоя сър Харолд. — Ще го направя сам, госпожо Грейшот! Не сме познати с младия Стротингам, но бяхме приятели с чичо му. Дори веднъж му обещах, че ще ви навестявам? Но идвал ли съм ви някога на гости? — Той се намръщи озадачено.

— Според мен, не — отговори Делси и го погледна внимателно като странен чудак.

— Опазил ме Бог! Що за памет имам? Ужас! — каза спокойно той и отново се зае с храната.

Лейди Джейн и Макс се спогледаха смутено.

— Трябва да ви запозная с Роберта! — каза Макс. — Ще доведа детето, то е на горния етаж с госпожица Милн. А за Вилата ще поговорим по-късно, госпожо Грейшот!

Делси сви устни при това име, но после си спомни какво каза сър Харолд. Значи той познаваше Стротингам, знаеше, че тя му е роднина и дори бе обещал да ги посети. Ако беше изпълнил обещанието си, целият живот на Делси можеше да се развие другояче…

След обяда лейди Джейн тръгна за Боби, но Делси помоли сама да се качи при момиченцето. Искаше първата им среща да бъде неофициална, без свидетели, така че детето да не се притеснява от погледите на роднините си. Опитът от работата с деца й подсказваше, че така най-лесно се установяват приятелски отношения.

— Добра идея! — одобри Макс. — Тъй като вече ви разказвах за нея, аз ще ви запозная, ако нямате нищо против?

„Той с прекалена готовност изпълнява всичките ми желания“ — помисли Делси, но отговори:

— Нямам нищо против.

Те се качиха в стаята, където се настаняваше Роберта, когато гостуваше на лейди Джейн.

Външността на момиченцето се стори на Делси съвсем обикновена. Тъмнокестенява коса на плитчици, до болка напомняща за баща й, и чаровна усмивка, на която липсата на две предни зъбчета придаваше умилителна откритост.

— Роберта, това е дамата, за която ти разказвах! — започна Макс. — Твоята нова мама госпожа Грейшот!

Делси със съчувствие и известно учудване забеляза как момиченцето стисна силно пръстите на Де Вин, усмихна се плахо и хвърли бърз поглед към нея.

— С теб ще станем добри приятелки! — ласкаво каза Делси и подаде ръка на момичето.

В отговор към нея се протегна малка розова ръчичка.

— Вие зла мащеха ли сте? — зададе въпрос детето.

— Надявам се, че не!

— Явно напразно преди използвах думата „мащеха“ — каза с угризения Де Вин.

— А думата „зла“ тя сама ли е измислила?

— Всички мащехи са зли! — неочаквано рече Боби. — Те не обичат чуждите дъщери. А вие няма ли да ме обиждате?

— Аз ще се опитам да не бъда зла, каквито са повечето от тях! — увери я Делси, заведе момиченцето към леглото и седна, за да премахне разликата в ръста им. — Аз никога не бия момиченца, не ги моря с глад и не ги заключвам в тъмни помещения, ако се държат добре!

— Макс има тъмница! Той никога няма да ме затвори там!

— Някой ден непременно ще ми я покажеш! Никога не съм виждала тъмници!

— Ще я покажа! Там има големи дебели врати и нито един прозорец! И е тъмно като нощ!

— Това е много интересно!

— Да. Но аз не искам да ме заключите там завинаги! И вие не можете да настроите татко срещу мен, защото той умря! — заяви компетентно Боби.

— Изглежда, мога да ви оставя да обсъждате своите лоши черти — усмихна се Макс и ги остави сами.

Слизайки надолу, той съобщи на леля си, че запознанството се е състояло.

— Тя ще успее да намери общ език с момиченцето! — доволно заключи лейди Джейн.

Тъй като Роберта не започна разговор за смъртта на баща си, Делси радостно избягна тази тема и весело обсъди с момиченцето планове за бъдещето. Детето обеща да й покаже тъмницата, ходеща кукла и куче с бълхи. Това за кучето не я ентусиазира особено, но подкрепи предложението за тъмницата и ходещата кукла.

Когато гувернантката дойде да сложи Боби в леглото, Делси предложи да стори това сама, за да може да остане с детето по-дълго. Тя виждаше, че то се нуждае от майчина грижа. Всички дрехи на момиченцето вече му бяха омалели и отдавна би трябвало да й купят нови.

С две думи, те общуваха добре, защото новата майка почувства у детето същата самота, каквато изпитваше и тя, а и страстно желание да се привърже към някого…

Около час по-късно Де Вин се приготви да върви.

— Днес ще нощувам във Вилата — каза той.

— Във Вилата? Защо? — учуди се лейди Джейн. — Там са семейство Бристком!

— Те са суеверни — отговори Макс. — Забелязах, че госпожа Бристком сложи солница върху ковчега, за да не излезе мъртвецът от него. Тъй като спазва старите обичаи, тя най-вероятно ще запали свещи за умилостивяване на дявола. Не искам къщата на госпожа Грейшот да изгори.

Делси добре познаваше народните обичаи, но нямаше да съжалява, ако Вилата изгори. Не й се искаше да живее там.

След заминаването на Де Вин сър Харолд й предложи да играят шах. Това беше по-добре, отколкото да слуша литературни анализи на Милтън, затова с удоволствие се съгласи. Освен това шахът я изморяваше и после лесно заспиваше.