Елинор Смит
Градината на феите (4)

Четвърта глава

В последната неделя на ноември Делси сложи обикновена кръгла шапка и се огледа в огледалото, за да се увери, че й стои добре.

Предпочиташе по-елегантна шапка, поне в неделя, но една учителка трябва да се облича скромно. Внушаваха й, че за нея са подходящи само тъмни дрехи. Никакви къдрици, пудри, парфюми. Въобще без финтифлюшки, заяви веднъж господин Амптън, гледайки неодобрително златното й колие.

„Съвсем като бабичка съм“ — помисли сега тя, сбърчи нос, погледна пак отражението си и изтича надолу, за да тръгне към църквата заедно с госпожица Фриск…

 

 

Когато Де Вин влязоха в храма, всички обърнаха глави към тях. Днес са почти без роднини, отбеляза за себе си Делси. Само барон Де Вин, лейди Джейн, сър Харолд и малкото момиченце Роберта, което рядко се появяваше с тях. Те седнаха на запазените си семейни места пред Делси и госпожица Фриск.

Службата премина както обикновено, прозвучаха химните и тогава дойде време за съобщения. Викарият се прокашля, за да прочисти гърлото си, и се огледа, преди да заговори:

— Днес бих искал да помоля енориашите да се молят за господин Андрю Грейшот, който е добре познат на всички ни…

„Господи, умрял е“ — помисли Делси и хвърли поглед към Де Вин. Толкова скоро! Сякаш едва вчера баронът й беше предложил да се омъжи.

„Щях да живея с него само един месец. Определено си струваше!“

Всичко това прелетя за миг през главата й.

Свещеникът продължи:

— … и който е тежко болен. Да се помолим също за упокой на душите на…

Барон Де Вин обърна глава и погледна многозначително Делси, която го гледаше въпросително. Очите им се срещнаха и макар никой от тях да не каза нито дума, тя не изпита съмнение, че днес ще се видят отново.

След църквата отиде направо в квартирата и се качи в стаята си. Днес никакви разговори с госпожица Фриск.

Няколко минути по-късно — той явно дори не беше придружил роднините си до вкъщи, а направо от църквата бе тръгнал към нея, на вратата се почука.

Делси едва бе успяла да свали шапката и да закачи пелерината си. Предположи, че хазайката е дошла да й съобщи невероятната новина как баронът я чака долу — но сгреши.

Самият Де Вин, с шапка в ръка, се появи на прага на стаята й.

— Мога ли да вляза? — попита той.

— Не ми е позволено да приемам господа! — отговори Делси. — Можем да слезем в гостната.

— Аз се уговорих с госпожица Фриск.

— Аха… В такъв случай…

От покана нямаше нужда. Той вече разглеждаше жилището й.

Малките стаички никога не й се бяха стрували толкова жалки, както днес. Какви ли бяха в очите на човек, свикнал с лукса? Вехтият, протъркан килим, който бе съхранил спомен за някогашни ярки цветове, домашно ушитите перденца, възглавниците от ярък плат на сини и жълти ивици, както и старото канапе, към което тя го заведе — всичко говореше за крайни ограничения.

На масичка до канапето самотно стоеше ваза с увехнали цветя, които вече напомняха бурени. Ако пък погледнеше в кухнята, щеше да види немити съдове след закуската, защото в неделя тя ставаше по-късно и почистваше след завръщането си от църквата.

— Моля ви, бароне, седнете! — покани го.

Де Вин седна на канапето, а Делси в креслото отсреща.

— Вероятно се досещате защо дойдох? — попита той.

— Чух съобщението в църквата. Господин Грейшот е болен… Предполагам, че му е станало по-зле?

— Той умира. Пневмония. Няма никаква надежда да оздравее. Аз идвам при вас със същото предложение, както преди три седмици. Може би ще промените решението си?

Делси поклати глава:

— Това не би било хубаво. Не мога да се омъжа за умиращ човек!

— Миналия път отказвахте под предлог, че не мога да гарантирам неговата смърт. Сега ви я гарантирам!

— Не съм казала такова нещо!

— Но имахте предвид точно това? Вие казахте, че не искате да се омъжите за него, защото може да оздравее. Сега състоянието му е безнадеждно. Всички изгоди, които ви описах, остават валидни. Вие ще се преместите от тази… къща. — Жестът на красивите му ръце показа, че е заменил думата „колиба“ с по-деликатна. — Вече няма да се налага упорито да работите, за да си изкарвате прехраната. След няколко дни брак с господин Грейшот ще получите независимост.

— Това е лошо. Брачните връзки са свещени. Трябва да обичаш човека, с когото създаваш семейство. Не мога да се омъжа само заради по-високо положение в обществото.

— Бракът е преди всичко юридически договор. Помислете за това! Бихте ли се съгласили да се грижите за Роберта срещу дом и финансова сигурност? Какво може да е по-лошо от сегашното ви положение?

— Вие не разбирате. — Тя смутено поклати глава. — Какво ще кажат за мен хората от селото? Днес се омъжвам за него, а утре той умира…

— Нека селяните не ви притесняват. Когато видят, че сте под моята защита, в близки отношения с нас, никой няма да се осмели да ви обиди. Разбира се, не ще успеем да избегнем напълно клюките, но това бързо ще се забрави.

В близки отношения с нас. Без барон Де Вин да знае, това беше най-мощният аргумент, който можеше да приведе.

Цялото същество на Делси жадуваше да приеме предложението, но съвестта й не позволяваше да го стори. Това не беше хубаво. Да се омъжи за господин Грейшот би било чудовищен грях.

Тя се опита да изрази с думи съмненията, които я измъчваха. Но баронът само нетърпеливо кимаше и се мръщеше:

— Да, да, аз разбирам вашите угризения. Това, разбира се, не е бракът, за който си мечтае една млада дама — но все пак не е чак толкова зле за вас. Не бива да смятате, че се продавате, както казахте миналия път. Това ще бъде нещо като работа… Ще станете настойница на Роберта. Тя се нуждае от майка. Никой не се грижи за нея. Тя има нужда от вниманието на добросъвестна жена като вас, която ще проявява истински и постоянен интерес към нейното благополучие. Сега едва й е позволено дори да ни посещава. Днес бяхме с нея само защото баща й е много болен. Разбира се, от ваша страна това е акт на милосърдие, а не на зъл умисъл. Всички ние зависим от вашето съгласие, а вие нищо не губите. Кланси Грейшот ще се радва да се отърве от момиченцето. Той я държи само за да не я даде на мен и няма да се огорчи, ако тя отиде при трето лице като вас. Роберта ще получи майка, вие — добро положение, а и ще ме спасите от продължителна, скъпа съдебна битка.

Баронът говореше бързо, настойчиво и убедително, но Делси все още се колебаеше:

— Трябва ми малко време да помисля. Сигурна съм, че тук нещо не е наред. Изглежда някак неприлично.

— Лошото е, че не разполагаме с време. Андрю умира. Докато седим тук и разговаряме, той може би изпуска последния си дъх. — Де Вин се приведе напред, погледна я властно и сякаш я притисна към креслото с настойчивия си глас: — Помислете за себе си! Такъв шанс може вече да не получите, госпожице Съмърс! Вие сте самотна, живеете в малка, мизерна стая. Какво общество може да има в едно село за жена като вас? С кого се виждате вечер? С рибари и техните жени? Как се забавлявате, как прекарвате свободното си време? Вие сте образована, културна дама, достойна за по-добър живот от бедното съществуване, което водите сега. Тук си пропилявате живота. А аз ви предлагам общуване с хора от вашия кръг и нормален живот. Има ситуации, когато трябва да се действа бързо и решително. Сега е именно такъв момент, госпожице Съмърс! Елате с мен сега! Мисля, че в противен случай ще съжалявате до края на живота си.

Колко добре знаеше той върху какво да наблегне! Разбира се, тя щеше да съжалява, ако откаже.

Делси въздъхна и неуверено, с колебание, погледна барона.

— Да вървим, не бива да губим нито миг! — настоя той и стана.

— Е, какво да се прави… — каза тя и също се изправи.

Беше почти в състояние на хипноза от неговите думи и повелителния му глас; пък и от самото присъствие на този господар на селото.

— Съберете си нещата — нареди Де Вин.

— Но… Това ще отнеме време. Може ли да се върнете по-късно?

— Ще изчакам. Къде са куфарите ви?

Тя имаше само една сламена кошница под леглото. Влезе в спалнята и за пет минути извади от гардероба всичките си рокли и други дрехи. Бързо притича до малката си гостна, за да прибере някои дреболии и книги, които така и не се бяха оказали полезни в работата й.

След десет минути беше готова.

— Аз ще взема багажа ви. — Баронът вдигна голямата правоъгълна сламена кошница с такава лекота, сякаш беше празна. В интерес на истината, с нея изглеждаше доста странно.

— Трябва да се сбогувам с госпожица Фриск — каза Делси.

— Има време. Можете да я посетите по-късно. Дължите ли й нещо?

— Не. Плащах един месец предварително.

„Платила съм и за декември, но вероятно ще се върна“ — добави наум тя.

Застанал на прага, баронът с жест повика каретата. Един от лакеите се спусна към него и взе кошницата.

— Придружи госпожица Съмърс до каретата. Аз ей сега ще дойда — добави той, като се обърна към Делси.

После влезе обратно в къщата. След малко отново се върна.

— Обясних всичко на госпожица Фриск — подхвърли.

— Само за две минути? — учуди се Делси.

— На вас щеше да ви отнеме десет минути, затова предпочетох да го направя сам. Казах й, че скоро ще я посетите.

— Вие се ангажирате прекалено, бароне!

Беше много неприятно, че той й заповядва. Високомерният му тон започна да й омръзва. Вижте го само, той ще обяснява вместо нея на госпожица Фриск! Той ще решава кога ще я посети отново!

— Извинете — без сянка от разкаяние изрече Де Вин. — Обстоятелствата са извънредни. Невинаги ще бъда толкова властен с вас.

Той покри коленете й с пухкава кожа и конете тръгнаха. Все пак интересно беше да седи в карета и да вижда как селяните я гледат с ококорени очи. Тя почти четеше по устните им: „Та това е госпожица Съмърс, учителката!“.

— Отиваме направо във Вилата — каза баронът. — Така наричаме къщата на господин Грейшот. Сватбата трябва да стане веднага, докато той все още е в съзнание.

— Не… Не толкова бързо! Исках да помисля известно време!

— Имахте един месец да мислите, госпожице! Нима не съжалявате за предишния си отказ? Признайте си честно: когато вървяхте към училището рано сутрин или лежахте в студеното легло вечер, нима не съжалявахте, че сте избързали с решението си? Сега, при новите обстоятелства, когато смъртта на Андрю е неизбежна, не сте ли съгласна да се омъжите за него?

Нима този човек можеше да чете мисли? Тя го погледна, удивена от неговата проницателност, и попита объркано:

— А роднините ви как са се прибрали? Нали не сте ги оставили в Кестнау?

— Не, сър Харолд беше със своя карета. Знаех, че моята ще ми потрябва, за да докарам вас и багажа ви.

— Тоест, вие сте знаели предварително, че ще се съглася? — с възмутена ирония попита тя.

— Надявах се — поправи я той. В гласа му нямаше никакъв срам, нито пък разкаяние за неотдавнашното му високомерие.

— Навярно вече сте поканили и викария, защото сте били сигурен, че ще потрябва?

— Разбира се. Бракосъчетанието е невъзможно без него. Той пътува с каретата на сър Харолд. Адвокатът също ще бъде там, за да се погрижи за завещанието.

— Забравихте за един доста важен детайл, бароне. Не са направени никакви съобщения, а в такъв случай не можем да се оженим без разрешение! — тържествуващо заяви тя.

— Вие, разбира се, вече сте на повече от двайсет и една година? — попита той.

— Аз съм на двайсет и две, но ако не греша, все пак се изисква разрешение.

— Само на двайсет и две? Какъв силен характер имате за толкова млада…

— А разрешението?

— Имам разрешение, госпожице Съмърс! Предвидливо го взех преди два дни, когато Андрю се разболя от пневмония и разрешението се окаже спешно необходимо.

— Да се осмеля ли да предположа, че и златните венчални халки вече са в джоба ви? — попита тя.

— А наистина ли искате златна халка, скъпа? Избрах доста красив пръстен с диаманти. Надявам се правилно да съм улучил размера.

Тя вече не се съмняваше, че той е предвидил всичко!

— Кои ще бъдат шафер и шаферка? — попита Делси, като едва се сдържаше да не се разсмее.

— Лейди Джейн и аз. Надявам се, че нямате възражения?

— Ни най-малко. Къде ще отидем за медения месец?

— Страхувам се, че меденият месец е невъзможен — предпазливо обясни той. — Но вие сте все още млада. Излишно е да казвам, че дълго време можете да не встъпите в истински брак, ако сама не пожелаете.

— Аз определено предоставям на вас да уредите живота ми — каза Делси и изведнъж се сепна, защото почувства, че се държи твърде свободно с всемогъщия барон Де Вин.

— Вие постъпихте по най-добрия начин — отговори веднага той без никаква обида, смущение или срам, както очакваше тя. Сетне продължи спокойно, сякаш двамата си правеха обикновена неделна разходка: — В тази работа ще има много досадни подробности по този въпрос. Понеже аз ви склоних за брака, ще се погрижа за всичко, за да имате колкото може по-малко проблеми.

— Това е много мило от ваша страна, бароне. Но аз съм свикнала сама да се грижа за себе си.

— Това се забелязва. Но не мислете, че ви критикувам. Напротив.

— Ще ви бъда много признателна, ако ме запознаете с подробностите, които пряко ме засягат.

— Ще помня това, скъпа — кимна той в знак на съгласие.

— Трябва да уведомя господин Амптън, че утре няма да съм в училище.

— И в останалите дни също.

Какви хубави думи! Най-после се беше освободила от господин Амптън и учениците!

А баронът продължаваше, очевидно без да подозира какви чувства изпитва тя:

— Доколкото разбирам, господин Пъркинс, братовчед на господин Амптън, се интересува от това място. Да се свържа ли с Амптън?

— Благодаря, бъдете така любезен! — кротко рече тя.

Делси не успя да се огледа, когато каретата вече беше изкачила хълма и пред очите й се простря блестящата морска повърхност. Гледката беше почти невероятна, но днес нямаше време да й се любува. Те се приближиха към дървена къща с тухлена основа — жилището на болния Грейшот. Де Вин огледа неугледните двор и сграда и се обърна към Делси.

— Много скоро ще въведем ред тук — увери я той.

Каретата на сър Харолд и двуколката на адвоката вече бяха там. С всеки изминал миг на Делси й оставаха все по-малко възможности да оттегли решението си и да се откаже от женитбата.

Нямаше повече време да мисли. Де Вин я въведе в къщата, където я блъсна неприятна миризма. Преди да успее да се огледа, той вече я беше завел на горния етаж, като със светско бърборене я разсейваше от тягостните мисли за бъдещето.

Баронът почука на затворената врата и получи разрешение да влезе. Господин Грейшот лежеше на възглавници в легло с балдахин на четири колонки, над него беше приведен камериер.

Младоженецът беше готов за церемонията: косата му беше подстригана, лицето — избръснато, върху раменете му беше наметнат халат в синьо-зелен „паунов“ цвят.

Но за своята годеница той изглеждаше като ужасна карикатура. Да, угасването беше стигнало толкова далеч, че нямаше надежда за оздравяване.

Грейшот протегна ръка и със слаб глас ги покани. Тя неохотно влезе, с нея и Де Вин.

— Оставете ни, Макс. Вие също, Самсон — обърна се към камериера.

Делси хвърли пронизващо умолителен поглед към Де Вин. Той стисна здраво ръцете й, преди да излезе.

Младата жена остана сама с жениха си.

— Елате по-близо — каза умиращият.

Тя се приближи до края на леглото. Той протегна ръка към нея и Делси смутено я хвана.

— Госпожице Съмърс… Сега мога да ви наричам Делси. — Тя предположи, че Грейшот има предвид брака им. — Вие ме накарахте да чакам толкова дълго — каза тъжно. — И все пак най-после сте моя и ние имаме пред нас поне няколко месеца съвместен живот.

Сърцето й потрепери от това мрачно предсказание, но тя разбираше, че това са само думи. Грейшот беше на прага на смъртта. Вероятно, за да се съгласи да се ожени, го бяха накарали да вярва, че има повече време. Сега вече се страхуваше, че нещастникът ще затвори очи и ще предаде богу дух точно пред очите й.

Той въздъхна, но стисна по-силно ръката й — и тя разбра, че все пак го чака още живот.

— Имам да ви кажа толкова много неща — започна Грейшот, като затвори очи. — Вие ще бъдете мила с моята малка Боби. Знам това. Обещайте ми, че ще се грижите за нея.

— Да, обещавам.

Грейшот отново стисна пръстите й, а тя гледаше изпитото му лице.

— Няма да съжалявате за това — продължи със слаб глас болният. — Къщата и делът на бившата ми съпруга ще останат за дъщеря ми. Всичко това уреди Де Вин. Но другото ви принадлежи. Като заплащане за услугата, която ми правите. Пари. Аз имам пари! — С известно усилие той отвори очи и я погледна втренчено.

— Аз не правя това за парите — заяви тя, като знаеше от Де Вин, че Грейшот е пропилял състоянието си.

— От любов? — попита той и болезнена усмивка докосна тънките му устни.

Тя не отговори. Лицемерието щеше да стигне твърде далеч. Не можеше да каже, че го обича. Той поднесе ръката й към устните си и я целуна, а тя стоеше объркана, пламнала от срам и гняв.

Болният се задави в пристъп на кашлица.

— Да започнем — каза той, когато дойде на себе си. — Поканете Де Вин!

Делси излезе да търси барона, което не отне много време. Той стоеше пред вратата с викария, лейди Джейн и сър Харолд. Адвокатът без съмнение също беше наблизо, макар че не го видя. Всички, освен сър Харолд, влязоха в стаята на Грейшот.

Булката застана до легналия младоженец. Викарият разтвори книгата, която носеше, и започна напевно да произнася тържествените думи на брачната церемония. Колко неподходящо звучаха те: „Да обичаш, да почиташ… В скръб и в радост… Докато смъртта ви раздели…“.

Никой не можеше да каже със сигурност дали младоженецът ще живее до края на церемонията. Грейшот държеше здраво ръката й и повтаряше думите на ритуала:

— Аз, Андрю Грейшот, вземам теб, Делси Съмърс…

„По-добре да мисля за нещо друго. След пет минути всичко ще приключи… После мога да си тръгна. Сега госпожица Фриск готви обяд. Никакво училище нито утре, нито в следващите дни. Де Вин днес явно не блести с обичайния си чар. Жалко, че и аз също. Боже, какво правя! Май ще се побъркам. Къде ще отида, когато сватбата приключи? Ще остана ли тук, в тази къща? Де Вин, разбира се, вече е уредил всичко.“

Делси повтори като папагал своите думи и Андрю й сложи пръстен с диамант.

Той сякаш тежеше като скала и макар да беше красив, тя беше завладяна от силно желание да го свали и изхвърли през прозореца. Сетне подписаха документите, стискаха й ръка. Какви глупости… викарият й пожела щастие.

Боже мой, какво го е накарало да участва в този фарс? Какъв натиск бе оказал Де Вин, за да накара свещеника да мине през всичко това?

— Сега ни оставете — помоли Грейшот. — Искам да остана насаме с жена си.

Делси уплашено огледа лицата на присъстващите.

— Не се безпокойте, Макс, след пет минути можете да изпратите адвоката. Дайте ми тези пет минути с моята съпруга — каза Грейшот с отпаднал глас.

Всички излязоха. Церемонията беше изтощила Грейшот и петте минути се оказаха не толкова мъчителни, колкото очакваше тя. Тя седеше до него, а той държеше ръката й със затворени очи и се усмихваше с някак плашеща усмивка.

— Поговорете с мен! — изрече рязко.

Какво да кажеш на човек, който лежи на смъртното си легло, за когото току-що си се омъжила и ти е напълно безразличен? Реши да говори за дъщеря му.

— Ще се грижа добре за Роберта — започна тя. — Ще се опитам да стана нейна майка. Свикнала съм с деца. Спомняте си, нали? Аз бях учителка.

Той кимна, явно доволен от този отговор, и тя продължи безсмисленото и ненужно говорене.

След известно време той отвори очи и каза:

— Вие ще успеете. Парите… Ще ви кажа къде са. Не е лесно да бъдат намерени. Ще ви обясня по-късно, когато поне малко се закрепя. Аз ги съхраних за вас, защото…

Той отново получи пристъп на кашлица и стана ясно, че краят не е далеч. Влезе Де Вин, а след него и адвокатът.

— Сега мога ли да си вървя? — попита тя.

Де Вин кимна.

— Върнете се, Делси — чу се подире й тих глас откъм леглото. — Ще ви кажа къде…

— Съпругата ви ще се върне при вас след обяда — каза Де Вин. — Тази сутрин беше заета и не успя да закуси.

— След обяда — кимна Грейшот.

Делси излетя като куршум от стаята и побягна по стълбата към гостната, където лейди Джейн и сър Харолд разговаряха с викария. Всички се обърнаха към нея.

— С него останаха барон Де Вин и адвокатът — каза тя и седна, твърде разстроена, за да участва в каквито и да било разговори.

Викарият се обърна към нея.

— Беше много романтична сватба — усмихна се той. — Жалко, че чакахте толкова дълго, госпожице Съмърс!

Делси го погледна смутено, но преди да успее да отговори, лейди Джейн се приближи и сложи в ръката й чаша вино.

— Изпийте това, веднага ще се почувствате по-добре — каза тя.

Сър Харолд започна разговор на религиозна тема с викария, а лейди Джейн се приведе към Делси и обясни полугласно:

— За викария трябваше да измислим романтична история. Той мисли, че двамата с Андрю се обичате отдавна.

Делси кимна и отпи от виното. Изпита облекчение. Поне към свещеника беше проявен такт в сегашната ситуация.

Скоро Де Вин слезе с адвоката. При умиращия дойде лекар, а адвокатът предложи на викария да отидат в Кестнау.

— Трябва ли да се върна при него? — попита Делси веднага, щом другите излязоха.

Тя нямаше как да види пепелявосивото си лице с големи тъмни кръгове под очите.

— Само за кратко — отговори Де Вин. — Не съм уверен, че е в съзнание. Боя се, че с него вече е свършено, госпожо Грейшот!

Делси тежко въздъхна. За пръв път я нарекоха с новото й име и в интерес на истината, това й беше неприятно.

— Да се махаме оттук! — бързо предложи лейди Джейн. — В тази прашна стая човек може да се побърка!

Всички се изправиха, без да възразят. Де Вин хвана Делси под ръка и я поведе към каретата си, а лейди Джейн, сър Харолд и адвокатът тръгнаха към двуколката, запрегната с две пъргави кончета.

Скоро всички бяха в голямата къща.

Делси просто нямаше сили да оцени размерите и подредбата на просторната гостна, където влязоха. Тя почти се затича към камината, спря пред танцуващите огнени езици и протегна ръце към тях.

Тримата й нови родственици се спогледаха въпросително, сякаш се питаха взаимно: а сега какво да правим с нея?

Де Вин наля в голяма чаша бренди, лейди Джейн го разреди с малко вода и го подаде на Делси.

— Изпийте това! — каза тя с почти заповеднически тон.

Делси покорно отпи глътка и едва не се задави, защото не беше свикнала с такива силни питиета. Но след като допи чашата си, се почувства малко по-добре. Брендито я сгря по-бързо от топлината на камината. На смяна на физическото чувство за студ дойде емоционално облекчение.

— Ако искаме да се върнем във Вилата, трябва да закусим — предложи Де Вин.

— Тя трябва ли да дойде с нас, Макс? — попита лейди Джейн, която съчувстваше на Делси. — Според мен днес изпита достатъчно сътресения!

— Обещах му! — заяви твърдо Делси. — Ще отида.

Тя остави празната чаша, упорито вдигна брадичката си и пое подадената ръка на Де Вин, за да отидат в трапезарията.