Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любомир Чолаков, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2019)
Издание:
Автор: Елинор Смит
Заглавие: Градината на феите
Преводач: Любомир Чолаков
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: (не е указано)
Издание: първо
Издател: Издателска къща Плеяда
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: английска (не е указано)
Печатница: Симолини’94
Излязла от печат: януари 2019
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 978-954-409-396-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8791
История
- —Добавяне
Деветнайсета глава
Утрото настъпи, но в стаята на Делси все още цареше тъмнина. Завесите бяха спуснати, а навън се стелеше мрачна зимна мъгла. Над Замъка висеше тежко, сиво небе.
В десет и половина тя стана и се облече, а в единайсет вече бе приключила със закуската. Боби се занимаваше в детската стая с госпожица Милн.
След като разбра от слугинята, която й сервираше, че Негова Светлост не е в Замъка, Делси се разстрои. Но когато, без да си допие кафето, се накани да се върне в Розовата стая, на вратата се появи възбуденият барон.
— Добро утро, скъпа! Надявам се, че сте се наспали добре? — весело попита той, отбелязвайки за себе си, че госпожа Форестър е сменила превръзката на челото й.
— Може ли да е иначе? В края на краищата, вие ми наляхте половин литър приспивателно! — доста нелюбезно му обясни Делси.
— Добре, добре, не се сърдете. Трябва да отидем в градината!
— Бяхте ли вече там? Моля, разкажете ми всичко! — нетърпеливо го подкани тя, забравила, че трябва да се сърди.
— Тъкмо се завръщам. Това, което видях, не се поддава на описание. Добре е сама да видите колко умело са били организирани нещата!
Изгаряща от любопитство, Делси се втурна към вратата.
— Трябва да облечете нещо топло! — напомни й Де Вин.
— Но тук нямам нищо свое!
Баронът помоли слугата да донесе пътното палто и когато той му подаде дългата кафява дреха с пелерина, внимателно уви Делси в нея.
— Трябва да вземем и Боби! — спомни си тя вече на вратата, надявайки се, че той ще предложи да се върнат в Замъка след посещението на градината.
Каретата вече чакаше. Делси забеляза, че лакеите са готови да се качат отзад, за да ги придружават.
— Не съм виждала такъв ескорт от деня, когато за пръв път дойдохте при мен в училището — подхвърли тя.
— Очаквах да ми го напомните. Но стига сме ровили в миналото… Очаква ви изненада — тайнствено отвърна той.
По пътя Де Вин само се шегуваше в отговор на въпросите й. Скоро пред тях се появи градината и те се насочиха право към двете ниски ябълкови дървета, около които бяха разпилени вериги и въжета.
— Уотлинг е видял всичко до най-малки подробности, затова сега ще командва той — каза баронът.
Един висок слуга със слабо, сухо лице и важен вид излезе напред, като повдигна края на една от веригите.
— Вземи другия край — нареди той на колегата си с такъв тон, сякаш през целия си живот беше давал заповеди.
Сега мъжете държаха дълга верига, омотана около ствола на една от ниските ябълки. После се отдалечиха от дървото и Уотлинг изкомандва:
— Вдигай!
Сякаш с махване на вълшебна пръчица дървото изведнъж се оказа извадено от земята. Корените му бяха скрити в голям дървен сандък, пълен с почва.
Под сандъка се разтвори дълбока яма, облицована с камъни, в която лесно можеха да се поберат няколко бъчви с бренди. На половината дълбочина на ямата беше поставен подвижен дървен капак. Сандъкът с почвата и корените на дървото лежеше върху него и така не докосваше с дъното си бъчвите.
— Това е целият фокус! — каза Де Вин на Делси, която се беше вцепенила от учудване.
— Не! Това е невъзможно… — започна тя.
— Подценявате таланта на покойния си съпруг. Другото дърво се издига по същия начин. Уотлинг видял снощи как го правят контрабандистите. Ето ви тайната за ниския ръст на тези две ябълки! В сандъците няма достатъчно място за растежа на корените, затова те са по-ниски от останалите дървета в градината. Много умно изобретение, трябва да отдадем дължимото на Андрю.
— Но как е успял да направи всичко това тайно от всички? — попита тя.
— Не забравяйте, че това място се намира в центъра на градината, поради което другите ябълки го закриват. Един ден Андрю открил, че в градината са изсъхнали две дървета и трябва да ги замени. Тъй като за новите ябълки били приготвени ями, не било толкова трудно да се изкопаят по-дълбоко и да се облицоват с камъни. Той се справил чудесно с тази работа. Учудващо е, че денем никой нищо не забелязвал!
— Прилича на вътрешността на кладенец. Само дето кладенците обикновено се правят кръгли.
— Да, умно е направено.
Докато говореха, Боби слезе в ямата и заяви, че сега това е нейната тъмница. Слугите, които не се задоволиха да демонстрират само едно чудо, делово увиха с верига второто дърво и също го издърпаха от земята.
Боби излезе от първата яма и се втурна към втората. Делси видя, че палтото на момиченцето се е изцапало, но нямаше желание да попречи на радостта му.
Самата тя искаше да разгледа ямата. След малко и баронът, под предлог, че иска да помогне на Боби да излезе, скочи долу и започна да рови по ъглите.
— Вижте, мамо, какво намерих! — извика Боби.
В ръцете си държеше платнена торбичка, а в нея, разбира се — сто гвинеи.
— О, не! Само не това! — простена Делси.
Де Вин взе златото, вдигна детето до ръба на ямата и сам излезе.
— Не искате ли да използвате тези пари за благотворителност? — попита той.
— Не, тези няма да взема!
— Тогава да направим така. Слугите заслужават възнаграждение. Можете да раздадете две хиляди и петстотин гвинеи на учители в нужда, за тях това ще е добра сума. А останалите ще раздадем на слугите. Запълването на ямите също ще им бъде зачетено.
— Да, трябва щедро да ги наградим, задето са спрели престъпниците.
Разпределянето на парите възложиха на Уотлинг, като го предупредиха да бъде справедливо и нито една монета да не се похарчи напразно. Той буквално се наду от съзнание за собствената си значимост.
— Тези ями са така старателно облицовани с камъни, че дори не ми се иска да ги разрушаваме — каза Делси. — Може би, да сложим в тях някакви саксии с цветя…
— Не, за цветя тук е много сенчесто — възрази баронът. — Ако пък оставим дърветата, както си бяха, ще бъдат голямо изкушение за контрабандистите. Ако не бях в такава немилост пред вас, бих се осмелил да ви предложа незабавно да махнем камъните, да засипем ямите с пръст и да посадим ябълките нормално, та нищо да не пречи на растежа им.
Тъй като Делси не възрази, той продължи:
— Но понеже сте ме включили в черния списък, нека здравият разум ви каже какво да правите.
— Предполагам, че сте прав, но ми е жал.
За да избърза, докато тя не е променила решението си, веднага изпратиха Уотлинг в Замъка за лопати.
Останалите слуги не издържаха на изкушението да споделят потресаващата новина с лейди Джейн и сър Харолд. Те бързо се озоваха в градината.
— Аха! Той е използвал ямите, които е изкопал под ябълките, нали? — попита сър Харолд. — Което и следваше да се очаква. Спомням си, че направи това скривалище, когато имаше опасност Бонапарт да нахлуе в Англия. Но всичко беше толкова отдавна, че напълно излетя от главата ми.
— Харолд, искаш да кажеш, че отдавна си знаел за тези ями и дори не си помислил да ни кажеш? — възмути се лейди Джейн и хвърли изпепеляващ поглед към съпруга си.
— Разбира се, че знаех. Това не беше тайна за никого.
— Господи, що за човек?! Ти не знаеше за ямите, нали, Макс?
— Разбира се, че не знаех.
— Предполагам, че сте били в Лондон, когато Андрю се занимаваше с тях — замислено каза сър Харолд. — Той намери отнякъде рисунки на древен римски имплувиум и реши да го построи в градината си.
— Какво е пък това „имплувиум“? — нервирано попита лейди Джейн.
Беше им прочетена кратка лекция, придружена с множество цитати от разни книги, че „имплувиум“ е плитко, облицовано с камъни езеро, по римско време предназначено за събиране на дъждовна вода; но понякога се използвало за декоративни цели и рибовъдство, както и за детски игри.
— Искам езеро за детски игри! — тутакси възкликна Боби.
— Аз пък бих предпочела езеро за отглеждане на декоративни риби! — подхвана идеята Делси. — Макс, може ли да спрете слугите, преди да са заровили нашите ями? Ако в тях развъждаме рибки, контрабандистите вече няма да ги използват.
— Правете каквото искате, това са си ваши ями — предаде се той.
— Казвах аз, че усещам в градината явна миризма на бренди — заяви лейди Джейн.
— Усещала си явна миризма на гнили ябълки — възрази сър Харолд. — Когато гният, те ферментират, скъпа. Спомни си как глухарите и фазаните, след като се наяждаха до насита с тях, се блъскаха в прозорците.
— А сега рибките, пияни от бренди, ще се блъскат в облицовката на ямите — възрази лейди Джейн. — Ако, разбира се, рибките във водата могат да се напият с бренди.
— Как ще се напият във водата? — възмути се сър Харолд и започна да обяснява устройството на рибешкия организъм, но навреме го спряха.
Цялата сутрин премина в оглед на ямите. После, тъй като при Делси не беше останал нито един слуга, всички отидоха да обядват в Замъка.
На трапезата сър Харолд се обърна към Делси:
— Вече намислихте ли какво да правите с парите?
— Ще ги изразходвам за благотворителност — отговори тя.
— Можете да ги дарите на Оксфорд — предложи той. — Учредете там стипендия на името на Андрю или купете библиотеката на Тафорд, която се продава на търг.
— Повече ми харесва идеята за стипендия — като помисли, отговори Делси. — Приятно и почтено е да помагаме на бедните, но способните студенти трябва да продължат образованието си. Ала Андрю е учил в Кеймбридж, затова парите трябва да бъдат дарени на Кеймбридж, а не на Оксфорд.
— За две хиляди и петстотин можете да купите библиотеката на Тафорд — настоя сър Харолд.
— А може би Кеймбридж се нуждае повече от библиотека, отколкото от стипендия? — неуверено размишляваше тя.
— Кеймбридж? За какво му е на Кеймбридж класическа библиотека? Класиката се изучава в Оксфорд — възрази той.
— Тогава нека да бъде стипендия — реши Делси, която сякаш не забелязваше опитите му да ощастливи с пари университета, който сам бе завършил. — Мемориална стипендия „Андрю Грейшот“!
Сър Харолд отвори уста да протестира, но съпругата му попречи, защото предложи свое название: стипендия „Бренди“.
Баронът реши да даде на Делси временни подкрепления, като върне Нел и Олив във Вилата, докато тя си наеме други прислужнички.
— От моя страна ще изпратя при теб слуга, за да има мъж в къщата — предложи лейди Джейн.
Делси благодари за подкрепата. Сетне реши да се върне във Вилата, защото лейди Джейн и сър Харолд трябваше да си починат след толкова наситения със събития ден.
Повикаха госпожица Милн и Боби, баронът настани всички в каретата.
— Радваш ли се, че най-накрая си отиваме у дома? — попита Делси осиновената си дъщеря, докато се движеха по познатия пощенски път.
— Да, но още повече ще се радвам, ако всички заедно живеем в Замъка! В плевнята на вуйчо Макс има пет котенца.
Баронът се закашля и поправи яката си.
— За какво говориш? — попита Делси.
— Той рече, че ще се преместим в Замъка. Нали, вуйчо Макс?
— Не казах точно така — възрази той.
Госпожица Милн едва успя да скрие усмивката си и предположи, че лорд Де Вин вероятно иска да подари на Боби едно от котенцата.
— Едно не ми е достатъчно. Искам всичките! — каза Боби.
— Младо, но съобразително. Сложи му пръст в устата, ще отхапе до лакътя — усмихна се вуйчо й.
След като пристигнаха във Вилата, гувернантката заведе Боби на горния етаж, а Делси тутакси се захвана да упреква барона:
— Знаете, че обещах на съпруга си да се грижа за Роберта. Надявам се да не й внушавате, че трябва да се премести при вас? Не мога да допусна това да се случи, защото нали само затова се омъжих за Андрю: за да стана нейна мащеха.
— Вие не слушахте внимателно какво каза Боби. Тя каза, че всички ще живеем заедно в Замъка.
Делси отлично разбра какво има предвид той и се изчерви до корените на косата си. Сетне заяви, че е абсолютно неприемливо вдовица да се премести при неженен мъж.
— Точно така, но ние ще станем близки роднини — отговори Де Вин.
— Абсолютно невъзможно!
— Много жалко, че бивша учителка съобразява толкова бавно. Това е много лесно да се устрои: ние трябва да се оженим!
— Готов сте на всичко, само и само да вземете Роберта — ядосано каза Делси.
— Да, твърдо реших да оставя Роберта при мен — усмихнато се съгласи баронът. — Вече се примирих с мисълта, че ме обвинявате във всички възможни грехове, когато не сте в добро настроение, а това се случва доста често. Но понеже знам, че ви минава бързо, охотно ви прощавам.
— Просто е удивително доколко ви липсва чувство за приличие. Андрю едва е изстинал в гроба…
— Определено е изстинал. Сега е декември.
— Говорех алегорично.
— Ето и наказанието ми, задето съм се свързал с учителка. Алегории… Колко още трябва да чакаме?
— Докато стане възможно.
— Искате да кажете: цяла година?
— Не казах нищо подобно!
— Добре, но мисля, че шест месеца е повече от достатъчно.
— Разбирате, че нямах това предвид.
— Възхищавам се на вашата разпаленост, но въпросът е сериозен и аз отдавна размишлявам върху него.
— Шегувате ли се с мен? Въобще не мога да стана ваша съпруга. Две сватби за една година — това е чудовищно!
— Да, но сега е вече декември. Вашият фиктивен брак с Андрю ще остане през изминаващата година и…
— Разбирам какво намеквате! Отново се опитвате да ме принудите, без да ми дадете време за размисъл? Не забравяйте да споменете ползите, които ме очакват: деспотичен, упорит съпруг, който не се спря пред това да ме упои и отвлече, превъзходен замък, титла…
— Вие с всички сили се опитвате сама да убедите себе си! Но помислете, че никога няма да ви наричат с омразното ви име „госпожа Грейшот“! Ето, моите аргументи натежават.
— Ще станем за посмешище на цялото село — слабо се противопостави тя с надеждата, че той ще се откаже.
— Какво пък, нека се посмеят малко. И без това през зимата развлеченията в Кестнау не са много. Разбира се, мен страшно много ме вълнува какво ще кажат господин Амптън и госпожица Фриск. Сигурен съм, че също държите на своята репутация пред тях.
— Само за да видя как се изопва лицето на Амптън, почти съм готова да приема предложението ви.
— За такова удоволствие никоя цена не изглежда прекалено висока. Ще отидем при него, хванати под ръка и ще видим как ще реагира — отговори баронът съвсем сериозно и само устните му леко трепнаха в усмивка.
— Казах „почти съм готова“. Лейди Джейн ме предупреждаваше… Само като си помисля, че без малко не ме осакатихте, а освен това ме заключихте в стаята!
— Не, не преувеличавайте! Това беше просто нещастен случай. С вашето възпитание ще се заема след сватбата. Понеже говорим метафорично, вече ви надхитрих снощи, като ви отвлякох от Вилата.
— Та вие се оказвате мошеник, барон Де Вин!
— Признавам, донякъде се изхитрих. Но все пак успях да се справя с вас. — Баронът се приближи до нея, свали от раменете й палтото и го хвърли върху креслото. — Това няма да се повтори, Делси!
После се вгледа в нея, изостави лекомисления тон и каза сериозно:
— Изпаднах в ужас, когато видях какво съм ви сторил снощи. От момента, в който историята с контрабандата излезе наяве, съжалявах, че ви замесих в тази афера. — Той докосна лепенката върху челото на Делси и прокара пръст по бузата й. — Можете ли да ми простите?
— Това беше нещастен случай. Зная, че не сте го направили нарочно.
— Но съм виновен и упреквам себе си за това. Страхувах се, че сериозно съм ви наранил…
— Не ме разсмивайте! Лека драскотина — нервно се засмя Делси.
— Вие сте великодушна, но аз се заклех да компенсирам вредата.
— Значи само затова ми правите предложение за женитба?
— Ето, пак! — престорено се ядоса той и я привлече към себе си. — Женя се, защото не искам да се разделям с вас! Откакто се появихте при нас, не съм бил толкова щастлив! Обичам те, Делси Съмърс! — Той я целуна. — И аз съм толкова самоуверен, че предполагам: цялото ти упорство отчасти се обяснява с любов към мен, независимо от целия ти здрав разум!
— Всъщност вече не съм Делси Съмърс — отговори тя, изчервена от смущение.
— Не, ти си Делси Съмърс — решително възрази Де Вин и отново се наведе да я целуне.
Попречи им тропот по стълбището. В стаята влетя развълнуваната Боби.
— Някой идва насам! — извика тя.
— Скъпа, така ти се е сторило — каза баронът, недоволен от влизането й.
— Никак даже! Дойдох да предупредя мама!
— Много добре — изрече машинално Делси.
— Виждате ли, мама е доволна. Ама навярно вие искате да се отървете от мен и да останете насаме! Чух слугите да казват, че не сте равнодушен към мама — с тези думи момиченцето затича към вратата.
— Разкрит съм — рече баронът на Делси. — Дори слугите и детето вече обсъждат любовта ми към теб.
— Тя не бива да сплетничи със слугите.
— Просто е подслушала! Слухът на нашата Боби е много остър.
Скоро стана ясно, че това е самата истина. Към Вилата се беше приближил файтон, но двамата, заети в гостната с по-приятни занимания, не бяха чули. С него бяха дошли бившите ученички на Делси, за да разберат дали госпожа Грейшот все още се нуждае от услугите им.
Те бяха приети с радост и се уговориха с господарката на Вилата утре сутринта да дойдат с вещите си и да започнат работа.
— В селото сигурно вече се носят слухове, че с контрабандистите тук е приключено — предположи Де Вин.
— Доста скучно ще бъде без феи и торбички със злато — въздъхна Делси.
— Ще направя всичко, за да не скучаете, госпожице Съмърс!
— Госпожа Грейшот.
— Странно: сега, когато си на път да се отървеш от това име, кой знае защо, то започва да ти харесва. Искам да забравиш, че именно аз те увещавах да се омъжиш за Андрю. Но иначе пък сигурно никога нямаше да се запозная с теб. Когато те виждах в селото, не подозирах, че в крайна сметка може да станем добра двойка. Мислех, че си истинска монахиня. Лейди Джейн се оказа по-мъдра. „Нищо подобно“ — рече тя и излезе права.
— Лейди Джейн има други планове за вас. Тя ви е избрала за съпруга госпожица Хавършам и се надявам, че няма да я разочаровате прекалено с вашия отказ.
— Госпожица Хавършам? — намръщено повтори баронът. — Та тя е на шейсет и пет години, плюс-минус пет.
— Не, не! Сигурно става дума за друга госпожица Хавършам, по-млада.
— По-младата е на петдесет и пет. Откъде ти хрумна тази идея?
— Лейди Джейн сама ми каза.
— Стара интригантка! — засмя се Де Вин. — Опитвала се е да те накара да ревнуваш. Тя, подобно на слугите, е забелязала моето влечение към теб и е решила малко да те подбутне.
— Хитруша такава! Нека не й казваме, че ще се женим, за да видим какво ще предприеме.
Ала тайната остана тайна само до обяда.
Отначало лейди Джейн забеляза, че двойката е изоставила официалния тон и е преминала на малки имена.
Когато започнаха да обсъждат кандидатура за икономка, баронът случайно спомена, че услугите й ще бъдат необходими само временно, а госпожа Ламбтън е готова да работи шест месеца.
Лейди Джейн веднага разбра за какво става дума и се включи в играта.
— Шест месеца? Но тя е на възраст, когато може да работи още няколко години, Макс!
— Всъщност исках да кажа „години“ — каза той и погледна към Делси, която срамежливо се усмихна.
— Разбира се, разбира се — вдигна вежди старата дама. — Но защо Делси ще се нуждае от услугите й само шест месеца? Господи, за това няма причина. В никакъв случай. Доколкото зная, Делси не се готви да напусне Вилата.
— Разбира се — ни в клин, ни в ръкав се обади сър Харолд, единственият на масата, който не разбираше какво се случва пред очите му.
Съпругата му го изгледа ядосано.
— Разбира се, вие нямате намерение да ни напуснете — продължи тя и нейната ирония ставаше все по-забележима.
— О, не! — съгласи се Делси.
— И няма да се преместите в Замъка? — запита лейди Джейн, проницателно вторачена във влюбените.
— Това няма да се хареса на госпожица Хавършам — отговори Делси с невинна усмивка.
— Госпожица Хавършам? — смутено попита Харолд. — А тя какво общо има? Любопитна стара сплетница! А и защо да се премествате в Замъка? Никой не ви гони от Вилата. Това дори не се обсъжда. В никакъв случай!
— Харолд, ти си глупак! — безцеремонно го сряза жена му. — Те се женят!
— Кой се жени? — попита той раздразнено. — Госпожица Хавършам е твърде стара, за да се омъжва. Стара колкото звездите. Стара като света.
— Женят се Макс и Делси — обясни лейди Джейн.
— И двамата ли? За кого?
— Един за друг, Харолд. — Търпението на съпругата му нямаше граници.
— Наистина ли? Бог да ги благослови! И кога е започнало това?
— Е, няма да се изненадам, ако е започнало, когато Макс започна да ухажва госпожица Хавършам — лейди Джейн се засмя, доволна, че планът й се беше оказал успешен.
— Пак тя! — разгневи се сър Харолд. — Макс, нима наистина сте ухажвали тази стара вещица? Та тя може да ви бъде баба! Какво се случва в тази къща! Луиз се омъжи за стария Грейшот, след това Делси се омъжи за него, а сега се омъжва за Макс, след като той толкова безразсъдно е ухажвал госпожица Хавършам!
Виждайки присмехулните усмивки наоколо си, сър Харолд най-после се досети, че с него се шегуват.
— Всичко това е насмешка и измама! — каза той, като невъзмутимо започна да дояжда супата си.
По-късно лейди Джейн, за да се отърве от своя съпруг, го изгони в библиотеката.
Годениците уговориха датата на сватбата и къде биха искали да прекарат медения си месец.
Делси за пръв път щеше да напусне графството, където живееше. Де Вин изслуша внимателно всички нейни желания. Нямаше нужда да му напомня, че той носи цялата отговорност за подготовката на нейната втора сватба.
— Тъй като вече съм отговорен за теб, предполагам, че трябва да преподам няколко урока на булката за това, от какво има нужда младоженецът — изрече с хитра усмивка баронът.
— Предполагам, от няколко бутилки бренди на ден, както и нейния първи съпруг! — отговори тя.
— Това се разбира от само себе си, но за разлика от първия съпруг, на мен би ми се искало да получа няколко страстни целувки! — Той обхвана талията й и я придърпа към себе си. — Време е, сърце мое, защото изгарям от нетърпение!
— Е, добре! Започвам да изпълнявам задълженията си — въздъхна тя и лекичко го целуна по бузата.
— Много скъпернически, скъпа! Позволете ми да покажа как се прави! — Баронът долепи устни към тези на Делси. — Опиянява и замайва главата повече от бренди! — каза той, като се откъсна за миг от нея.
— Моля, останете трезвен до трийсети юни, бароне!
— Ще остана, но тогава, Делси Съмърс, ще се напия мъртвешки!
— Аз самата добре ще си пийна тогава! — щастливо обеща тя.