Елинор Смит
Градината на феите (17)

Седемнайсета глава

Де Вин се завърна доста бързо, което изненада Делси. Тя не смееше и да предположи, че за него ще бъде удоволствие да прекара вечерта с нея.

— Не ви очаквах толкова рано! — възкликна, когато той влезе.

— Аз пък не очаквах да видя, че безделничите — каза баронът, виждайки, че тя седи с ръце в скута си.

— Аз не безделничех, а мислех.

— Изтощително занимание — съгласи се баронът и седна. — Мога ли да разбера за какво си мислехте, ако не е тайна?

— Не, не е тайна. Аз се предавам.

Баронът беше направо зашеметен:

— Аз също. Обяснете ми, моля ви!

— Принудена съм да се съглася с вас: контрабандистите няма да се появят, докато съм тук. Реших да приключа с това веднъж завинаги. Утре вечер ще замина при лейди Джейн.

— Делси! — изуми се той, което я накара да го погледне внимателно.

— Какъв е проблемът? Мислех, че ще се зарадвате. Вие толкова се стараехте да ме изведете от къщата: взехте детето и гувернантката, изплашихте ме до смърт с разговори за оръжия и контрабандисти. Дори бяхте готов да ме изпратите в Мертън при онзи ужасен Кланси Грейшот. Затова не казвайте, че сте разочарован от решението ми!

— Боже Господи, не! Идете при лейди Джейн още сега. Нищо няма да ме зарадва повече. Веднага ще ви закарам.

— Не, реших да остана още една вечер. Бог обича троицата. Ще прекарам нощта тук, а утре ще замина и нека контрабандистите вземат стоката си. Никога няма да разберем къде крият брендито, но какво пък… Нищо не може да се направи по въпроса.

— Щом възнамерявате да се предадете, не губете време. Забравете горделивостта си! Сега е едва седем и половина. Не е късно да отидете при лейди Джейн. Тя не си ляга толкова рано. Ще си побъбрим или ще играем на карти…

— Можем да правим същото и тук.

— По-добре там — настоя той.

— Много съжалявам, предполагам, че за вас съм скучна събеседница — изрече бързо Делси. — Казах ви, че не е нужно да идвате.

— Знаете много добре, че не е така. — Той стана и започна нервно да крачи напред-назад из стаята.

Тя разбра, че е ядосан.

— За бога, седнете! — каза рязко. — Ще ме подлудите с това ваше ходене. Мислех, че ще се радвате на победата си, но изглежда, смятате, че вашата победа е непълна. Според вас трябва да правя не само каквото казвате, а и когато искате. Но решението е взето. Ще замина утре вечер и нито минута по-рано. Затова по-добре седнете!

Баронът седна, като с въздишка изрази умората и раздразнението си. Почука с пръсти по масата и предложи:

— Да поиграем на карти?

— Добре. И за да подобря още повече вашето настроение, ще ви налея чаша бренди.

— Само една чаша? Вечерта едва започва. Донесете гарафа — предложи той.

Делси донесе от трапезарията гарафа и чаша.

— Не искате ли да пиете с мен? — попита Де Вин.

— Във всеки случай не така — отвърна тя и му наля на дъното на чашата.

— Интересно изявление. А как? Не се притеснявайте, аз съм човек с широки възгледи.

Тя пресече със строг поглед тази му провокация:

— Брендито мирише на гадно лекарство. И преди да допиете тази гарафа, трябва да ви предупредя, че нямам повече.

— Е, пийнете поне чаша вино. Не ме принуждавайте да пия сам.

— А ето и Нел с вечерята! — възкликна Делси, когато прислужницата се появи на вратата с поднос и прекъсна разговора им.

— За вечеря сте въвели същото време, както в града? Добре, нашите карти ще почакат.

По време на вечерята те разговаряха за икономки, карети, а също и как може да се използва златото, оставено в банката на Кестнау. Когато престанаха да обсъждат текущи въпроси, баронът започна да я разпитва за миналото й, като отбеляза странния факт, че двамата дълго време са живели недалеч един от друг, а никога не са се срещали. Пошегува се, че Делси навярно го е заобикаляла от километри, за да не се сблъска с него. После заяви, че познава всички жители на селото и не си представя как е могъл да не се запознае с най-симпатичната от съседките си.

— Очевидно не съм толкова пробивен като Андрю — изказа съжаление.

Делси се изчерви:

— Вярно е. И не толкова решителен. Той ми направи предложение за женитба две минути след като се запознахме.

— Аз пък се страхувам да пришпорвам събитията. Едва ли сте лесна плячка — рече Де Вин.

— Да, а и вие сте блестящ кавалер, не като зет си — направи му комплимент Делси.

— Благодаря — каза той и я погледна престорено строго. — Е, успяхме да говорим половин час, без да се сбием, и аз отказвам да се обиждам от вашите остроти. Заслужихте чаша шери и ще ви възнаградя, като отида и ви я сервирам.

— Няма нужда. Слугите си знаят работата. Просто ги повикайте.

— Не, не, ще е жалко, ако нашият задушевен разговор бъде прекъснат от слуги — бързо отговори той и се изправи, за да отиде в трапезарията.

Това малко ласкателство й достави удоволствие.

Делси нямаше представа, че Де Вин предложи да я обслужи далеч не заради обикновено кавалерство. Целта му беше съвсем друга. Докато наливаше шерито, той извади от джоба си флаконче с безцветна течност и капна няколко капки в чашата й.

Нищо неподозиращата девойка благодари вежливо, взе чашата и отпи, без да забележи нищо странно във вкуса на напитката. Пък и не беше кой знае каква познавачка на вината.

Пийна още малко, остави чашата и отново се зае с бродерията на покривка за стол.

— Харесва ли ви тази рисунка? — попита събеседника си и му я показа: букет рози, обвити в зеленина.

— Много е мило, но според мен прекрасните дами напразно хабят времето и зрението си с такова занимание. Нали, в края на краищата, някой ще седи върху тази красота!

— Преди да седне, ще й се възхити; а може би дори и когато стане. Пък и просто при влизане в стаята всички ще обърнат внимание на красивите покривки. Да се седи върху тях е много приятно, не е ли така?

— Но това е произведение на изкуството. Защо не го сложите в рамка?

— Ако Андрю беше жив, сигурно щеше да измисли устройство, което да откачва седалките на столовете след хранене и да ги окачва на стените. Той беше много изобретателен в механиката. Малката кукла, която е направил за Боби, наистина ходи, макар и малко странно.

— Да, той имаше изключителен талант в тази област. Ако не пиеше, щеше да постигне много. Самият аз учих в Оксфорд, но нямам такива способности. Защо не пиете, братовчедке?

Тя вдигна чашата си и отпи още една глътка:

— Доколкото разбирам, сър Харолд също е завършил Оксфорд?

— Да, преди милион години. Той се кани да завещае библиотеката си на университета там.

Делси изведнъж се прозя и срамежливо прикри устата си с ръка.

— Господи, само девет и половина е, а вече ми се спи!

— Това упрек ли е, че не ви забавлявам достатъчно? Ще разрешите ли да си налея малко бренди?

— Разбира се. — Тя с усилие се изправи, за да донесе бренди, но баронът я спря. — Може би трябваше да… — Делси замълча и тръсна глава, за да се съвземе.

— Извинете, казахте ли нещо? — попита той през рамо, докато наливаше чашата си при обслужващата масичка, и я погледна внимателно.

— Трябваше да си оставя една от бъчвите, които намерихме в мазето. Скоро ще допиете гарафата, пък нямам какво друго да ви предложа.

— За тази вечер ми стига. Пък и у дома вече имам сериозни запаси, които вие щедро споделихте с мен — отговори баронът и се върна на мястото си.

— Не ви ли се струва, че тук е много горещо? — Делси почувства, че главата й се върти, а очите й се затварят. Беше готова всеки момент да потъне в сън. — Трябва да преместя креслото, твърде близо до огъня съм.

Той й помогна да се изправи. Тя се олюля и едва не падна върху него:

— Съжалявам. Нещо не ми е добре…

Баронът я подкрепи с твърда ръка.

— Пийнете още глътка вино и главата ви ще се проясни.

Той й подаде чашата, но тя дори не успя да я задържи. Де Вин поднесе виното към устните й.

Делси отпи малка глътка, но той настоя:

— Пийте още и ще се почувствате по-добре.

Тя допи виното, като почти не съзнаваше какво прави. Наложи се баронът да я настани в креслото, където девойката отметна глава на облегалката и затвори очи.

Но само след миг отвори широко очи, трепна и се опита да се изправи. Отначало погледна барона, без да промълви и дума. Виеше й се свят, но през мъглата започна да осъзнава, че обхваналата я слабост не е случайна.

— Вие… — сърдито започна тя. — Вие… сте сипали нещо във виното.

След което се облегна и изпадна в безсъзнание. Главата й се отпусна встрани.

Баронът внимателно разтърси ръката й:

— Делси! Чуваш ли ме?

Тя не отговори, само потъна още по-дълбоко в креслото.

Баронът отвори вратата, повика слугите и нареди да докарат каретата. Взе плетеното вълнено одеяло от дивана, уви Делси в него и я вдигна на ръце.

— В Замъка! — изкомандва и седна до нея.

Конете препуснаха в галоп. По пътя той я подкрепяше за талията, като се усмихваше на нещо, а след това я внесе в Замъка.

Посрещна го икономката. Тази пъргава дама бързо разпрати всички слуги, като им постави някакви задачи, а сама го заведе в стаята за гости, където положиха Делси в предварително приготвено легло.

— Как мина всичко? — попита жената.

— Чудесно. Само се боя, че малко прекалих. Все още няма и десет часът, а не знам колко дълго ще продължи действието на опиума. За всеки случай е добре да я заключим.

— Колко й дадохте?

— Десет капки. Но тя не беше свикнала, затова заспа само след две глътки. Едва довърши втората, горката.

— Ще спи четири часа. Ще я заключим. Аз ще влизам на всеки половин час, за да я проверявам.

— Тя ще се оправи. — Баронът самодоволно потърка ръце. — Сега бързам обратно към Вилата. Не бих искал да пропусна финала. Или аз нищо не разбирам, или там ще има фойерверки. Докато госпожа Грейшот дойде на себе си, ще успея да се върна. Спи ли Боби?

— Заспа преди час.

— Добре. Благодаря, госпожо Форестър. Вие сте ангел!

— Странно, но, кой знае защо, не усещам криле на гърба си — отговори с угризения жената, като погледна неподвижната фигура върху леглото.

— По-добре капки за сън, отколкото счупен череп — отговори Де Вин и излезе.

В своята стая той бързо се преоблече в тъмни дрехи, отиде в конюшнята и нареди да оседлаят любимата му кобила.

След малко вече беше във Вилата.

Там двама слуги нетърпеливо очакваха завръщането му. Всички отидоха по предварително набелязани места и се скриха в градината, на известно разстояние един от друг. Де Вин ги беше уверил, че непременно ще разберат къде е скрито брендито. Самият той много се интересуваше от ябълковите дървета джуджета, които, както му се струваше, криеха някаква тайна.

Стрелките на часовника стремително наближаваха единайсет. Търсачите на бренди лежаха, като внимателно се вглеждаха и вслушваха в мрака, за да не пропуснат нито звук, предизвестяващ идването на неканени гости. Никой нямаше намерение да проявява героизъм или да напада контрабандистите. Искаха само едно: да разберат къде са скрили стоката, без сами да бъдат забелязани от тях.

Освен това баронът искаше да разбере дали и Кланси Грейшот участва активно в превоза на забранени стоки. Дали щеше да го види сега?

В очакване на близките събития времето се движеше много бавно. Да се лежи на студената земя не беше нито лесно, нито приятно.

В дванайсет без четвърт баронът се надигна и реши да се поразтъпче тихо, за да раздвижи краката си.

Той крадешком тръгна между дърветата, като се стараеше да не вдига шум — но изведнъж спря като вкопан, защото чу зад гърба си тихи, но бързи стъпки.

„Започва се!“ — прелетя през главата му.

И като внезапно отпусната пружина баронът се втурна в преследване.