Елинор Смит
Градината на феите (10)

Десета глава

Във Вилата не я чакаха, но когато се изкачи по стълбите, Делси видя, че Бристком излезе от кухнята и пусна резето на входа.

На втория етаж също светеха свещи и девойката извика на иконома, че ще ги угаси, за да не се качва той. Вече бе свикнала да поглежда в стаята на Боби и с нежност да разглежда милото лице на спящото момиченце. „Моето детенце! — мислеше тя. — Не е родно, но е мое!“

В началото беше поела отговорността, без да мисли за момиченцето. Тогава беше загрижена само за себе си, за своите проблеми. И, разбира се, за собствената си изгода. Но чувството за отговорност, професионалното чувство на учителя, никога не я беше напускало. Честно казано, тя се гордееше с него. Без отговорност, когато няма за кого да се грижиш, кого да обичаш и кого да защитаваш, животът ще е пуст и безполезен. Делси започваше да обича новото си семейство.

С такива топли мисли тя се приготви за сън, угаси лампата и влезе в уютното легло. Вслуша се в звуците зад прозореца, но не долови нищо подозрително.

Ала когато вече почти заспиваше, изведнъж чу силен шум. Той долетя откъм малък, заграден участък в градината. Отчетливият тропот, сякаш нещо падна или някой беше съборил градински инструменти, в миг накара Делси да скочи от леглото. Тя изтича до прозореца.

По тъмното небе се носеха разпокъсани облаци, но светлината на луната беше достатъчна, за да забележи тъмна фигура, приведена към земята. Сърцето й бясно затуптя от уплаха. Божичко! Трябва да събуди Бристком! Тя напрегнато опитваше да разбере дали непознатият ще се опита да влезе в къщата. Но човекът се отдръпна в сенките. Делси вече не го виждаше — но знаеше, че се крие и чака.

Внезапно сянката излезе на светло и бързо се отдалечи зад ъгъла на къщата. Ако се опиташе да влезе през задната врата, Бристком непременно щяха да го чуят. Стаята им беше до кухнята. Делси внезапно беше пронизана от мисълта, че всичко, което се случва с нея, е някаква налудничава халюцинация, но каква точно — не разбираше.

Ала може би Бристком имаха нещо общо с това, което се случваше? Те бяха изключително неприятна двойка, сигурно нещо замисляха. Жената се опитваше да я изнерви, а мъжът никога не бе там, където трябваше да е, и не вършеше това, за което му се плащаше! Те използваха нейната къща за някаква престъпна дейност! Трябваше да се изясни за каква по-точно? Това, разбира се, беше опасно, но в съседната стая спеше едно невинно момиченце, за което тя отговаряше и на което тези хора можеха да навредят.

Делси решително облече халата, обу чехлите си и отиде на пръсти до вратата на стаята. Обаче, когато вече се канеше да излезе в тъмния коридор, смелостта й й изневери. Може би онзи беше въоръжен? За свой ужас тя чак сега осъзна, че всъщност е напълно безпомощна и беззащитна. Ами ако там злодеите бяха цяла банда?

Стаята на госпожица Милн се намираше съвсем наблизо, само на няколко крачки. Делси се втурна в стаята на гувернантката и разтърси рамото й. Нямаше намерение да я моли да слезе долу, а само да я предупреди какво да прави, ако… Ако самата тя не се върне! Неприятна мисъл. В случай че пък момичето доброволно се съгласеше да дойде заедно с нея, това щеше да е нейно решение.

За чест на госпожица Милн и за облекчение на Делси, гувернантката веднага се съгласи да я придружи.

— Аз се събудих внезапно, госпожо Грейшот, защото ми се стори, че нещо падна. Звучеше като дрънчене на лопата или гребло — обясни тя. — Но не ми се искаше да стана и да отида до прозореца. Казахте, че там има само един човек?

— Да, видях го.

— Интересно, кой би могъл да е? Ще сляза с вас, а за защита ще вземем по един ръжен.

Госпожица Милн се въоръжи с това импровизирано оръжие и тихичко излезе в тъмнината на коридора, а Делси реши да вземе ръжен от гостната. Без да запалят свещ, за да не издадат присъствието си, двете се притиснаха една към друга, хванаха се за ръка и предпазливо, на пръсти, слязоха по стълбището. Беше тихо, тъмно и много страшно.

Те отвориха прозореца в стаята под спалнята на Делси, като държаха ръжените в готовност. Огледаха градината, но не забелязаха нищо страшно. Само голите черни клони на дърветата се люшкаха на фона на тъмното небе.

— Ще отворя вратата по-широко, защото нищо не се чува — прошепна Делси.

Така и направи, с мълчаливото одобрение на госпожица Милн.

Чувството на страх се засилваше от зловещия вой на вятъра, който привеждаше към земята голите дървета, и от пронизващия декемврийски студ. Двете се вслушваха в продължение на две минути — докато накрая решиха, че неканеният гост е напуснал градината. Госпожица Милн се почуди какво ли е трополяло толкова силно.

— Мястото не е далеч. Ще отида да видя — реши Делси.

Това беше добър повод да посети градината. В интерес на истината, повече искаше да види дали не се е появила друга торбичка с гвинеи.

— И аз идвам с вас! — веднага предложи госпожица Милн.

С това показа, че наистина е отлична гувернантка, истинска приятелка, смела и предана! Но Делси не искаше да забърква симпатичното момиче в някаква тъмна история със златни гвинеи, като предпочиташе да запази нейното спокойствие и честно име. Нека стои да пази на вратата. Ако пък се случи нещо страшно, да вика за помощ.

— Почакайте тук! Не ще се бавя — прошепна Делси и навлезе в тъмнината. — Това е лопата — обясни тихо през рамо, защото различи очертанията на инструмента, опрян върху стената на къщата.

— Интересно, дали е копал нещо? — прошепна в отговор гувернантката.

— Сега ще погледна. — Очите на Делси вече свикнаха с тъмнината и предметите станаха по-различими.

— Внимателно! — предупреди я гувернантката, като я следеше с поглед.

Делси безшумно измина няколко метра зад ъгъла на сградата, като неуспешно се опитваше да чуе поне някакъв звук или може би да види прясно изкопана дупка. Духаше силен пронизващ вятър. Тя разбра, че е безумие да продължи да търси нещо само по халат в мразовитата декемврийска нощ. Щеше да извади късмет, ако не се простуди.

Преди да се върне обратно, отново се огледа — и от ужас едва не припадна! На по-малко от метър, прикрит в сянката, стоеше мъж, облечен в черно. Беше се притиснал към стената, а в мрака лицето му приличаше на бяло петно.

Делси едва сподави вика си. Искаше да се обърне и да тича, но сякаш се намираше в зловещ кошмар: краката й бяха като вкопани в земята! Не можеше да ги помръдне! Вцепенена от страх, тя гледаше мъжа, който на свой ред не откъсваше очи от нея.

Непознатият се опомни пръв, сграбчи китките й и я дръпна зад ъгъла. С решително движение я придърпа към себе си и тя усети плата на дрехата му върху бузата си. Обзета от безумна паника, Делси отчаяно опитваше да се освободи, блъсна го в гърдите, но той я държеше здраво. Внезапно я обхвана през талията и преди тя да разбере какво се случва, непознатият се наведе към нея и притисна устни към нейните.

Сега тя се оказа здраво прегърната от него, а той покриваше лицето й със страстни целувки. Това, разбира се, трябваше да я ужаси, но някак се случи точно обратното — Делси престана да трепери. Мъжът беше с гладко избръснати бузи, тя дори усети лекото ухание на одеколон. В замъгленото й от паниката съзнание се мярна мисълта, че нападателят е джентълмен. Обаче това не променяше нещата! Вярно че не бе отвратителен, мръсен и груб, както се полагаше на бандит — но все пак беше престъпник!

Също така, както бързо я бе сграбчил, бандитът разтвори ръце, обърна се и изчезна в нощта. Тя изведнъж почувства пронизващия студ с цялата му мразовита сила и чу треперещия глас на госпожица Милн:

— Добре ли сте, госпожо Грейшот? Какво се случи? Той обиди ли ви?

Делси внезапно осъзна, че гувернантката е видяла злополучната целувка.

— Не. Просто… Нали видяхте какво стана?

— О, колко беше нагъл! Той ви целуваше! Кой ли би могъл да е?

— По-скоро да отидем в къщата, че замръзвам! Нямам представа кой беше!

Дамите почти тичешком се върнаха в къщата.

— Приличаше на… Не, това е невъзможно! Той никога не би се държал толкова безсрамно! — възбудено бърбореше госпожица Милн.

— Познахте ли го?

— О, не! Видях само силуета!

— Вие казахте, че ви напомня за някого! За кого?

— Стори ми се, че е висок колкото лорд Де Вин, а и костюмът ми изглеждаше познат! Забелязах бяла риза и черен жакет, а в нашите краища джентълмените тук не са чак толкова много. Но, разбира се, не беше той — уверено заяви момичето.

— Аз също мисля така — хладно отвърна вдовицата.

Двете се изкачиха заедно по стълбите и се разделиха пред стаята на гувернантката. Уговориха се да не казват нищо на Боби за нощния инцидент.

— Във всеки случай, госпожо Грейшот, в едно съм твърдо уверена: това не беше Бристком. Той не може да е толкова елегантно облечен. Но все пак интересно, кой тогава? — замислено добави момичето.

Когато се върна в топлото легло, Делси беше принудена да признае, че и самата тя си бе помислила за Де Вин. Приликата наистина я озадачи. Ръстът съвпадаше, облеклото изискано — макар да нямаше време да огледа подробно как беше облечен непознатият. Но преди един час, когато Де Вин я докара във Вилата, той носеше именно вечерен костюм. А малкото украшение за ланеца на часовника, което висеше от джоба на нападателя, спокойно можеше да бъде златна птича кост. Тази вечер тя беше забелязала точно такова да виси от джоба на Де Вин. Освен това беше обърнала внимание, че той непрекъснато го прехвърля между пръстите си.

Но защо баронът ще се разхожда в градината след полунощ? Навярно е търсел някого, опитвайки се да разбере загадката на златните гвинеи.

Да, напълно възможно да е бил той. Най-вероятно е отпратил каретата и е останал в градината. Всъщност от момента, в който тя влезе във Вилата, до мига, когато чу трополенето навън, беше минало съвсем кратко време. Преди да се разделят, той й каза, че иска да види какво се случва в градината…

Разбира се, това е бил Де Вин. Но тогава изниква въпросът защо я целуваше. Доколкото знаеше, баронът нямаше съмнителната слава на развратник. Името му никога не беше свързвано с някоя от селските девойки. Такава клюка в никакъв случай нямаше да бъде пропусната от госпожица Фриск.

Опитвайки се да реши тази загадка, Делси се въртя почти час в леглото, без да може да заспи. Преди да затвори очи, се зачуди как да се държи с барона на следващата среща? Дали да намекне за своите подозрения, или да не повдига въпроса?

Реши да мълчи. Намекът щеше да я постави в изключително трудно положение. Де Вин никога не реагира на такива дреболии. А тя ще трябва да се черви заради странното поведение на барона и да се чувства като глупачка. По-добре да забрави за този инцидент и да се надява, че той ще бъде толкова тактичен да постъпи по същия начин.

Без да стигне до отговор на тревожната загадка, Делси затвори клепачи и потъна в неспокоен сън.