Елинор Смит
Градината на феите (9)

Девета глава

Поредната находка стана известна на новите роднини на Делси още вечерта, когато тя седна в уютната гостна на лейди Джейн с чаша шери в ръка.

Лейди Джейн изпадна във възторг и веднага заяви, че на другия ден ще дойде във Вилата и ще й помогне да претърсят цялата къща, от тавана до мазето.

— От тавана до кухнята — поправи я Делси. — Златото, скрито в мазето, може да чака.

— Скъпа, това е най-вероятното място, където може да са го скрили — възрази лейди Джейн.

— В кухнята забелязах хлебарки. В мазето сигурно има плъхове. Няма да отида там! — категорично заяви девойката.

— Най-после имам предлог да вляза в избите на Андрю — зарадва се Де Вин. — Ако там има бренди, което отново решите да плиснете в огъня, ще го взема като хонорар за търсенето на златото.

— Нямам нищо против — съгласи се Делси. — Само че онова бренди вие го плиснахте в огъня — добави тя.

— Брендито не гаси огъня — дълбокомислено съобщи сър Харолд.

Съпругата му присви устни и се въздържа от коментар.

— Странно, че една от торбичките е открита в бюрото на Луиз — каза замислено лейди Джейн. — Мислиш ли, че тя я е сложила там? Значи Андрю отдавна е правил това?

— Вече не можем да разберем — отговори племенникът й.

— Възможно ли е той да е имал повече пари, отколкото ни е известно? — попита Делси. — Споменахте, че господин Грейшот загубил много заради неуспешна инвестиция, но може би все пак е оставил някакви пари в къщата?

— Не мисля. Той нямаше търпение да се докопа до парите на Луиз. Така ми каза, когато обедня. Това се случи преди около три години, защото след смъртта на Луиз много бързо започна да се хлъзга по наклонената плоскост. Започна да пие и да продава имущество. Продаде яхтата си, за да плати някакви сметки. Помните ли, лельо Джейн, неговата прекрасна яхта „Роберта Лу“? — попита Де Вин.

— Да. След като продаде на Блюс корабостроителницата, остави за себе си най-малката гемия и я превърна в яхта за разходки. Не мисля, че е излизал с нея повече от два-три пъти. Глупаво беше да я държи. За нея се изискваше екипаж от седем души, а самият Андрю никога не е бил добър моряк. Беше просто сантиментален жест да запази корабчето и да го нарече на имената на съпругата и дъщеря си. Струва ми се, че го продаде на купувач от Мертън.

— Яхтата беше купена от родния му чичо. „Роберта Лу“ сега принадлежи на стария Кланси — пак демонстрира осведоменост сър Харолд.

— Светла му памет! — обади се Делси, загледана в танцуващите в камината пламъци.

Всички я погледнаха учудено.

— По време на краткия разговор с господин Грейшот преди брачната церемония той говореше за пари — продължи тя.

— Бях сигурна, че иска ръката ти — засмя се лейди Джейн.

— Не, помоли ме да се грижа за Роберта, а след това каза, че ще бъда възнаградена за това. Спомена, че делът на Луиз и Вилата ще останат за Боби, но все още имал някакви пари… Нещо от този род.

— Фактически, той ви е завещал своето лично имущество. В завещанието е написано, че го оставя на съпругата си — поясни Де Вин. — Никакво парично състояние. Няколко скъпоценни камъка, коне и карети. Да, и патенти, които вероятно е смятал, че стават за нещо.

— Шишът, който се въртеше сам, беше добра идея — застъпи се лейди Джейн за покойния. — Така или иначе, някои кръчмари и досега карат кучета да въртят шишовете. Отвратителна ми е самата мисъл в кухнята да се разхожда старо, мръсно куче.

— Така и не успя да внедри някое от своите изобретения — напомни й баронът. — Що се отнася до конете и каретите, братовчедке, настойчиво ви съветвам да ги продадете. Правя това предложение, без да се колебая, защото става дума за чистокръвни рисаци^[1], спортни двуколки и много опасни файтони с високи капри.

— Да, а пътната карета е вече разнебитена каруца на сто години — добави лейди Джейн. — Убедена съм, че ако някой седне в нея, ще се разпадне.

— Но къде са среброто на Луиз, колекцията произведения на изкуството и прочее? — попита раздразнено сър Харолд.

— Всичко се продаде на търг още преди година, скъпи — търпеливо отговори жена му.

Докато траеха търговете, два месеца бе слушала недоволното мърморене на съпруга си.

— Андрю имаше прекрасна къща в Мертън — обясни Де Вин на вдовицата. — Вилата тук беше само за лятото. С Андрю никога не се разбирахме и аз още отначало опитах да убедя сестра си да не се омъжва за него. Къщата в Мертън беше продадена преди няколко години.

— Значи смятате, че златото, което навсякъде откривам, е от тогава?

— Трудно е да се повярва, че Андрю щеше да се раздели с нещата си и яхтата, която обичаше, ако имаше скрито злато. Най-вероятно го е получил по-късно.

— Занимавал се е с нещо незаконно! Това е единственото обяснение — заяви сър Харолд. — Никога не съм харесвал този човек. Не разбирам защо позволи на сестра си да се омъжи за него, Макс?

— По онова време той ми изглеждаше обещаващ младеж. Най-добрият сред лошите, защото връстниците му пък въобще не ставаха за нищо. Освен това, Харолд, забравяш колко упорита беше сестра ми! Тя не обръщаше внимание на моите увещания. И понеже тогава той можеше да й осигури състояние, тя със сигурност щеше да избяга и да се омъжи за него, въпреки забраните ми.

— Трябва да му отдадем дължимото, все пак беше добър съпруг на Луиз. Преди тя да почине, той бе истински джентълмен — напомни им лейди Джейн. — Той я обичаше толкова много, че след смъртта й започна да пие и това обяснява всичко останало. Но, разбира се, вярно е, че един истински джентълмен нямаше да се пропие и да изпадне толкова само заради това, че е изгубил съпругата си…

— Той започна да пие още преди Луиз да почине, но тя донякъде го контролираше — възрази Де Вин.

— Значи никой не знае произхода на златото? — попита Делси, за да ги отклони от темата за клюките.

Никой не можеше да изкаже разумно предположение, затова всички започнаха да обсъждат други въпроси. Решиха, че Де Вин ще изложи файтоните и конете на търг, а самият той ще потърси прилична карета, по-подходяща за нуждите на една дама. Сър Харолд започна да разказва досадна и дълга история за многобройните жестокости, извършени в историята на човечеството поради алчността за злато, за голямо неудоволствие на лейди Джейн. За да го прекъсне, тя попита Делси как гувернантката изпълнява задълженията си.

— Тя е забележително момиче, превъзходно образовано и добросъвестно. Удоволствие е да се общува с нея, но, за да намаля разходите, бих могла сама да уча Боби. Притежавам достатъчна квалификация, за да се заема с детето.

— О, скъпа, дори не мислете за това! — горещо възрази лейди Джейн. — Ако няма кой да гледа Боби, детето ще ви ангажира двайсет и четири часа в денонощието. Помислете за себе си, ще бъдете с вързани ръце, без да имате и минута спокойствие, за да посрещате гости или сама да ни посещавате вечер. Нима бихте я оставили на грижите на госпожа Бристком? Тя ще пълни главата на детето с истории за феи и други суеверия. Не, не бива да оставате без гувернантка.

Делси вече беше обмисляла тези съображения. Тя обичаше Роберта, но знаеше, че като дама не ще може да отделя необходимото време за детето.

— Аз всъщност само затова се омъжих за господин Грейшот, за да се грижа за Роберта — напомни.

— И вие се грижите за нея — допълни Де Вин. — Сега сте нейна законна настойница и се отнасяте добросъвестно към своето задължение да управлявате парите й, но да говорите за уволнение на гувернантката е несериозно. След като свикнете с живота тук, ще разберете, че не ще имате възможност да посвещавате цялото си време на детето. Дори като учителка не сте били в училището по двайсет и четири часа в денонощието. Бих рискувал да ви дам добър съвет. Задръжте гувернантката, щом я смятате за компетентна, и я заменете, ако допускате друго. Обича ли я Боби?

— Те имат добри отношения, но…

— Тогава я оставете — заключи лейди Джейн. — Освен това аз приех на работа госпожица Милн. Тя имаше нужда от пари. Баща й умря, а в дома й растат още три момичета. Да бъде уволнена без причина би било жестоко.

Това подейства безотказно на Делси и тя се съгласи да остави момичето. Въпросът за уволняване на гувернантката повече не беше повдиган.

Сервираха вечерята, а след нея играха вист.

Когато Делси наметна пелерината и сложи шапката, готова да си тръгне, лейди Джейн напомни, че на другия ден ще търсят съкровище, а подробностите ще обсъдят сутринта след църковната служба.

По пътя към Вилата баронът се заинтересува от предсмъртните думи на Андрю за парите и дали не е посочил колко и къде са скрити?

— Не. Тогава неговите думи изглеждаха много странни. Разбира се, не повярвах и си обясних всичко с болезненото му състояние. Той каза само, че има пари, които е спестил… Не помня точно, самата аз бях напълно объркана. Според мен се канеше да ми съобщи къде ги е скрил, но тогава влязохте вие.

— Вероятно е имал предвид малко наследство от роднини. Наистина, нищо не съм чувал за това, но е напълно възможно. В такъв случай златото ви принадлежи. Той ви е оставил своето състояние.

— Боя се, че не е наследство от някой добър роднина. Мисля, че сър Харолд е прав и Андрю се е занимавал с нещо незаконно. Чудя се дали аз нося отговорност пред закона за престъпленията на съпруга си?

— Не бъдете глупава, братовчедке! Ако наистина е сторил нещо незаконно, вие нямате нищо общо с това.

— Но аз получих крадени пари! Фактически съм укривателка. Ще ме оковат във вериги, а бившите ми ученици ще хвърлят камъни по мен!

— Това е абсурдно! — възрази остро Де Вин. — Всичко е сторено преди време, без ваше знание. Изобщо не сте замесена.

— Добре казано, но вие не сте юрист. Предполагам, че ще имам нужда от адвокат?

— Да почакаме до утре и ще претърсим къщата. Ако отново намерим значителна сума, ще проведем разследване. Засега не искам да натоварвам мозъка си с това.

— Струва ми се, че парите, които вече намерихме, са достатъчни — възрази Делси. — Смятате ли, че мога да спя спокойно или да слушам шума на феите в градината, сякаш нищо не се е случило? Ако имам късмет, утре ще получа още една торбичка със злато, добито по нечестен начин. Иска ми се да се върна при госпожица Фриск и в училището „Сейнт Мери“ — добави тъжно.

— Наистина ли съжалявате за брака си? — попита сериозно баронът. — На мен ми се струва, че сте по-щастлива от обикновено. Помня ви вечно забързана, винаги с мрачно лице. А в църквата в неделя имахте строг вид, като съдия. Това не може да се нарече безгрижен живот.

— Никога не съм била с мрачно лице!

— Никога преди брака не съм ви виждал да се усмихвате!

— Но вие никога не сте ме поглеждали! — отговори бързо тя. — Пък и да бяхте погледнали, нямаше да видите лицето ми заради праха, който вдигаше вашата карета.

— Аз не ходя на църква в карета.

— Освен това в църквата никой не се усмихва, нито се смее. Това е неуместно.

— Бягате от въпроса, братовчедке! Наистина ли съжалявате за брака, който ви натрапих?

— Съжалявам, че намерих торбички със злато — отвърна уклончиво тя.

Наближиха Вилата.

— Боби има късмет с мащехата си — каза баронът, докато помагаше на Делси да слезе. — Бристком, както виждам, е оставил светлина за вас. Преди да си тръгна, ще проверя градината.

— Феите ще се появят не по-рано от половин час след полунощ. Напразно ще си изцапате обувките.

— Ако чуете нещо през нощта, не се опитвайте сама да започнете разследване. Повикайте Бристком, или ми кажете утре, и ще започнем наблюдение.

— Няма нужда от това предупреждение. Не съм толкова смела, както си мислите. Ще се завия през глава с одеялото или ще избягам в стаята на Боби.

— Вече казах, че Боби има късмет, нали? Лека нощ, братовчедке. Приятни сънища!

Той учтиво отвори вратата пред нея, пусна я да влезе и я затвори подире й.