Елинор Смит
Градината на феите (8)

Осма глава

Докато дамите се занимаваха със своите приятни женски занимания, в гостната без предизвестие влезе Де Вин.

— Не почуках, защото се боях, че портиерът вероятно се е изморил от разходката! — усмихнато обясни той.

— Какви ги приказваш? — учуди се лейди Джейн. — Искаш да кажеш, че Делси сама отваря вратата? Какво се е случило с Бристком?

— Битът на госпожа Грейшот все още не е уреден — отговори баронът. — Тя има сериозни проблеми със слугите. Лельо, между другото, не знаете ли къде се е дянала Бетси Роуз? В къщата са останали само семейство Бристком и гувернантката.

— Бетси Роуз напусна преди около седмица — бързо отвърна лейди Джейн. — Омъжи се. Мислех, че е избрала лоша партия, но онзи ден я видях в селото, сияеше като звезда! Помислете си само: носеше копринена рокля! Ама че прахосница!

„Изглежда е хванала някой контрабандист! Обикновено те докарват тук коприна и, разбира се, бренди“ — помисли Де Вин.

— Самият Андрю ли я уволни? — попита той.

— Един бог знае! — плесна с ръце лейди Джейн. — Идвала съм тук не по-често от теб, Макс! Просто навестявах Боби. Не мисля, че някой е нает на мястото на Бети Роуз. А какво, Бристком съвсем нищо ли не правят? Не е чудно, че къщата е в такова безредие! Но не ми е ясно с какво се занимава Бристком, ако не работи в къщата? Доколкото виждам, за цветята също не се грижи.

— Дори е оставил всички ябълки да изгният! Никой не ги е събирал — добави Делси.

— Този въпрос трябва да се реши веднага — заяви Де Вин. — Лельо, можеш ли да препоръчаш момичета от селото? Трябва да наемем две прислужнички.

На Делси отново й стана неприятно, че в дома й се отнасят с нея като със страничен човек.

— Де Вин, забравяте, че аз познавам селяните най-добре. Имам предвид две мои ученички, които отлично ще се справят с тази работа. В енорийското училище през зимата учеха няколко момичета, които иначе работят във ферми.

— Извинете ме — кимна той. — Изглежда, постоянно си пъхам носа в чужди дела. В такъв случай, предполагам, сама ще решите този въпрос?

— Разбира се. Подадохте ли във вестника обява за дълговете на господин Грейшот?

— Да, а също така внимателно разпитах за грабежи в селото напоследък. Няма такива.

Последните думи трябваше да бъдат обяснени на лейди Джейн. Тя изпадна във възторг от неочакваната находка и се пошегува, че веднага ще претърси всички храсти в своята градина. Де Вин, временно превърнал се в слуга, занесе нейните покупки в каретата.

Когато излизаше, лейди Джейн напомни:

— Днес вечеряте при мен, Делси.

В душата на Делси просветля. Толкова ново и приятно беше чувството да си член на радостно, щастливо семейство!

— Да се възползваме от случая и да потърсим ключа от стоманения сейф. Трябва да го намерим — предложи Де Вин.

— Как да го търсим? Представа си нямам къде го е скрил.

— Да започнем от бюрото.

Двамата прегледаха всички чекмеджета, пълни догоре с всевъзможни документи. Никъде нямаше ключ.

— Чакайте, какво е това? Разписка за заплатата на Бристком последните три месеца. Той им плащал по двеста и петдесет фунта! А вие ми казахте двеста, Де Вин!

— От време на време служителите получават добавки — отбеляза баронът.

— Да, получават, но за добросъвестна работа. А тяхната не струва и половината от тази сума!

— Вие мислено сравнявате заплатите им с учителската — предположи с основание той.

— Но те получават още жилище и храна!

— А също и ключовете от шкафовете с чаршафи и кърпи, които може да бъдат откраднати.

— Можете да ми се присмивате, колкото искате. Но са им плащали повече, отколкото трябва, и аз ще се избавя от тях.

— Това си е ваша работа. Да се върнем към ключа! Най-вероятно той е в спалнята. Напоследък Андрю рядко излизаше от нея.

— До леглото му има масичка с лекарства. Може би е там.

Делси се извини и напусна стаята. Скоро се върна, като носеше не само ключа, но и друга торбичка със златни монети.

— Намерих ключа във флакон от хапчета — обясни тя.

— Имате зорко око.

— Преместих книжата… изглежда бяха проект за някакво устройство. И видях там флакон. Стори ми се твърде тежък за хапчета, отворих го и намерих ключа там. В същото чекмедже лежеше и тази торбичка. Което и трябваше да се докаже! Феите от години са мъкнали тук торбички със злато!

Те изпразниха торбичката и отново преброиха сто гвинеи. Разбира се, колкото и да беше трудно да се повярва, една торбичка можеше да се озове в градината по някаква случайност. До втората находка Де Вин допускаше, че това са спестяванията на Андрю, които той на пияна глава е загубил в градината. Но две торбички с еднакви парични суми вече бяха нещо повече от съвпадение.

— Какво може да означава това? — намръщи се той.

— Навярно има още нещо в къщата. Нека проверим дали този ключ отваря и други чекмеджета.

Като се стараеха да не вдигат излишен шум, те пробваха ключа — и той пасна идеално на една ключалка. Щом отвориха този шкаф, откриха още десет платнени торбички, във всяка от които, изглежда, имаше по сто гвинеи. Не се захванаха да броят парите.

— Откъде е всичко това? Нищо не разбирам! — възкликна Делси, по-скоро уплашена, отколкото зарадвана от това огромно богатство.

Баронът също изглеждаше объркан.

— Може би е доход от някакво вложение? — гадаеше тя. — Нали е бил партньор в корабостроителница?

— Дори я притежаваше. Корабостроителницата „Блюс“ някога се наричаше „Грейшот“. След като се ожени, Андрю взе Блюс за младши партньор. Щом обаче започна да пие след смъртта на Луиз, Блюс постепенно се превърна в главен партньор, а след това напълно изкупи корабостроителницата. Андрю от глупост вложи пари в съмнително начинание, което скоро фалира. Трябва да кажа, че винаги търсеше начини за бързо забогатяване, вместо да се задоволява с прилични дивиденти. Той загуби последните пари, когато създаде в Мертън малка фабрика за производството на своето изобретение — шиш, който сам се върти при печене на месото. Много остроумно, но както се оказа, никому ненужно. В момента на смъртта си той не е притежавал никакви търговски фирми, аз проверих заедно с адвоката. Не мога да си представя откъде са се появили тези пари. За мен това е загадка.

— Мен ще ме арестуват. Това е така вярно, както фактът, че седя пред вас — каза примирено Делси. — Вие ме омъжихте за крадец. Сега какво да правя с тези пари?

— Предлагам засега да ги сложите в сейфа и да държите ключа винаги у себе си. Ето, вземете торбичката, която ми връчихте. — Той й я подаде.

— Естествено, вие нямате търпение да се отървете от доказателствата и да ги прехвърлите на мен — упрекна го Делси, взе предпазливо торбичката, сякаш беше мръсна, и я пъхна в сейфа при останалите. — Днес намерихме хиляда и двеста гвинеи, без дори да сме започнали да претърсваме къщата!

— Андрю не би оставил златото под дърветата или на прозорците. Все още не се беше докарал до такова състояние.

— Това не бива да се нарича с такава почтителна дума. Той беше алкохолик, което е много по-лошо от „състояние“. Веднага щом си тръгнете, ще разгледам добре всички ъгълчета.

— Дали това е намек, че е време да си вървя, без да съм изпил чаша превъзходно бренди от запасите на Андрю? Та нали мога да простина на студения декемврийски вятър? — усмихна се Де Вин.

— Не, не съм чак толкова безочлива. Да отидем в гостната, където в камината тлеят две клечки, които ме пазят и от най-лошото време.

В гостната баронът сложи няколко цепеници в огъня, а Делси донесе гарафата с бренди. Самата тя не харесваше силни напитки. Де Вин се настани удобно в креслото и докосна топа черна коприна, купен тази сутрин.

— Благодаря — рече той и пое пълната чаша. — Може ли да направя забележка? Не говоря от името на всички, но лично аз обичам да пия бренди в малки чашки, а не в такива бокали. Не мога да изпия и половината от тази, а пък не бива да се похабява такъв разкош!

Той внимателно плисна половината питие от бокала в камината. Там лумнаха сини и зелени пламъци.

— Колко красиво! — възкликна усмихната Делси. — Сега вече знам за какво ще ми е полезно това питие!

— Прахосница! Ако откриете в къщата допълнителна бъчвичка с такова вълшебство, по-добре ми я дайте! — Баронът поглади плата, който все още лежеше на дивана. — Жалко е, че сте принудена да носите черно цяла година! Биха ви отивали по-ярки цветове — каза той, разглеждайки лицето й, сякаш избираше най-подходящия нюанс.

Делси почувства, че разговорът взема твърде лична насока.

— Свикнах с черното — отговори спокойно.

— Да, всъщност никога не съм ви виждал в друго.

— Започнах да нося черна рокля след смъртта на майка ми, а за работата в „Сейнт Мери“ това беше съвсем приемливо. Сега, разбира се, съм вдовица. Пък, когато ме вкарат в затвора в Брейдуел заради присвояване на откраднати пари, там също ще трябва да ходя в черно.

— Ще използвам цялото си влияние, за да ви откарат някъде по-далеч — любезно я увери той.

— Знаех си, че мога да разчитам на вас! Толкова се грижите за моето благополучие… Ако е възможно, изпратете ме в Америка, а не в Австралия. Мисля, че дивите индианци са по-добри от австралийската жега.

— Уверявам ви, ще направя всичко възможно да ви изпратят в Америка. Библията ни учи: „Защитавайте вдовиците!“. Ще се погрижа да не ви возят заедно с убийци. Но, ако говорим сериозно: откъде Андрю може да е получавал такива суми? В края на краищата, дори глупак, когато се препъне за втори път на едно място, ще вземе всички предпазни мерки и няма да рискува десет пъти подред.

— Това, което не мога да си представя, е следното: как торбичката се е оказала в градината?

— Къде я намерихте?

— Насред градината, под нискорасла ябълка. Между другото, защо две дървета са по-ниски от другите?

— Спомням си, Харолд разказваше, не си спомням коя година, че в градината на Андрю са изсъхнали две ябълкови дървета и вместо тях засадили нови. Няма нищо необичайно в това, че някои изсъхват. Аз също имам няколко ябълки в градината си, но, кой знае защо, под тях няма злато. Само окапали плодове.

— Ако моят изобретателен съпруг е измислил начин да превръща ябълките в злато, жалко, че тайната е умряла заедно с него. Боби ги нарича „дърветата на феите“ и казва, че са по-ценни от всички други заедно. Нима малките дървета дават по-голяма реколта?

— Не, това са глупости, с които са й пълнили главата. Не бих искал тя да вярва в тези приказки.

Делси се разсърди не на шега:

— Не аз й разказвам глупави истории! Това прави госпожа Бристком. Напротив, аз се старая да убедя детето, че не съществуват никакви феи.

— Простете, простете, братовчедке. Защо винаги успявам да ви нажежа до бяло? Направо съм като слон в стъкларски магазин. Вие навярно сте твърде чувствителна?

— По-скоро вие не сте чувствителен! — отвърна сърдито Делси.

— Да се надяваме, че под вашето ръководство ще стана по-деликатен, скъпа. Върху нас, ергените, красивите жени влияят, както нищо друго. — Делси вдигна изненадано вежди при тази фраза, но нямаше време да възрази, защото той спокойно продължи: — Не, не бива да ме изгаряте с вашия сърдит учителски поглед. Завършил съм училище преди много години. Но никога не съм имал такъв възхитителен учител — с многозначителна усмивка каза той и побърза да се изправи. — Определено имам чувството, че е време да си вървя, докато учителката не е донесла показалката, за да ме нашиба по дланите.

Баронът все още не бе излязъл от къщата, когато на прага се появи Бристком, небръснат и в скромни работни дрехи.

— О, тайнствено изчезналият иконом! — иронично каза Де Вин, като го измери с очи и задържа поглед върху четината на лицето му и мръсните ботуши. — Госпожа Грейшот се интересуваше къде сте изчезнали през всичките тези дни, Бристком. Когато една дама плаща на слуга за работа, тя очаква от него да изпълнява служебните си задължения. Или вече не сте иконом в тази къща? Надявам се, че нямате намерение да ме придружавате до вратата в такъв вид? Съдейки по безпорядъка в градината, май сте станали градинар? Мога ли да се поинтересувам с какво сте били зает през последните дни?

— Събирах дърва — отговори Бристком, макар че в къщата нямаше почти никакви цепеници за огрев.

— Госпожа Грейшот ще се радва да чуе това. Но тъй като се срещнахме, искам да ви подсетя за нещо. Бъдете така добър да оставяте светлина за госпожа Грейшот, когато излезе вечер, и да я чакате, докато се върне цяла и невредима, а после старателно да заключвате вратите. Ясно ли ви е това? — попита Де Вин учтиво, но с явна заплаха.

— Да, бароне. — Бристком мрачно наведе глава.

— Добре. В противен случай ще трябва да намерим слуги, които познават по-добре задълженията си.

В отговор икономът само погледа укорително барона. И това беше всичко. Делси се зарадва, че Де Вин пое върху себе си такова неприятно занимание като порицание на слугата.

Когато баронът си отиде, Бристком я последва в гостната.

— Много се извиняваме, госпожо Грейшот, но аз и съпругата ми бихме искали утре да навестим роднините си. Това е само на няколко километра от селото. Докато беше жив, стопанинът винаги ни даваше почивен ден в неделя.

— Разбира се, нямам нищо против.

„Господи, какво щастие ще е да се избавя от вас“ — помисли тя.

— Ще заминем след вашия обяд и ще се върнем вечерта. През нощта ще затворя вратата, ще оставя светлина за вас и всичко ще е, както трябва — смирено добави той.

Делси донякъде се зарадва, а отчасти беше и сърдита, че кратката лекция на барона подейства така ефикасно върху Бристком — докато самата тя в продължение на два дни безуспешно се бе препирала със съпругата на иконома.

Тя отнесе покупките си на горния етаж и цял час прелиства модни списания, като избираше кройки за новите рокли. След като свърши с това, седна зад бюрото и написа на селските момичета, които искаше да покани за прислужници. Писмата до селото щеше да отнесе слугата, това щеше да спести пари от марки. Сетне реши да подреди масата, за да се отърве от ненужните вещи на своята предшественица.

Няколко минути Делси се измъчваше от въпроса дали да запази хартията за писма с герба на госпожа Грейшот, или да я изхвърли? Искаше й се да я хвърли в камината и да я изгори възможно най-скоро, понеже не й харесваше това име — но в края на краищата пестеливостта надделя и тя остави листовете, щеше да ги използва за чернови.

Докато разпределяше различните вещи по шкафчетата, си спомни думите на Боби за тайното чекмедже дълбоко в едно от тях, което се отваряло със специално копче.

Делси разрови шкафчето, напипа скрития малък бутон. Натисна го и чу тихо щракане.

Задната преграда се разтвори и пред очите й се появи платнена торбичка.

— О, не! — тихо простена тя.

Нямаше нужда да брои.

Делси вече знаеше колко тежат сто златни гвинеи.