Елинор Смит
Градината на феите (3)

Трета глава

Барон Де Вин нямаше избор, наложи се да побърза със своята част от сделката. В три часа той заповяда да приготвят каретата с герб, за по-голяма важност нареди на двама лакеи в ливреи да застанат отзад, облече новия си скъп син жакет и придаде на лицето си тържествен израз.

Пристигна точно навреме. През училищните врати се втурнаха ученици, които крещяха възторжено. Децата наобиколиха каретата, възхищаваха се от нея и конете, след което хукнаха да разкажат на родителите си за посещението на „самия барон Де Вин“.

Господин Амптън, който видя пръв барона, изтича да го поздрави и го придружи до класа на госпожица Съмърс.

Никога в живота си баронът не беше изпадал в такава глупава ситуация. Как да излага в толкова неподходяща обстановка нелепия план пред жената със сиви очи, която го гледаше с далеч не приятелско учудване? Той не знаеше откъде да започне.

— Харесва ли ви да преподавате тук? — попита, за да спечели време.

— Благодаря. Много ми харесва — отговори спокойно Делси, без да разбира какво иска той от нея.

Все пак вътрешно се сепна. Съвсем наскоро беше признала на господин Амптън, че се занимава с ученици след часовете. Сега барон Де Вин, изглежда, щеше да я уволни!

— Радвам се за вас — каза той, макар да се надяваше да чуе съвсем друго. Щом й харесваше в училището, значи не гореше от желание да го напусне. — И все пак, признайте, че за една млада лейди такава работа е доста тежка!

Де Вин без никакво колебание я нарече така. Беше приятно изненадан, че госпожица Съмърс съвсем очевидно беше истинска лейди. Владееше книжовна реч, излъчваше достойнство и дори беше хубавичка. Освен това въпреки евтините дрехи притежаваше вродена елегантност.

— Работата ми изисква много време и усилия, но я харесвам. Защо искате да ме видите? — попита тя, докато баронът се чудеше как да обясни по-деликатно същността на въпроса.

От нейния поглед не се изплъзна нито един детайл от великолепния му външен вид. Отлично ушит жакет, който му стоеше безупречно. Скъпа вратовръзка, изправена стойка, тъмни очи, орлов нос, фино лице. Впечатлението за известно високомерие се създаваше повече от чертите на неговото лице, отколкото от израза. През прозореца се виждаше разкошна карета с лакеи.

— Въпросът засяга моето семейство. — Той се прокашля. — Моят зет, господин Грейшот… — Де Вин забеляза как девойката застана нащрек при споменаването на това име. — Предполагам, че го познавате? — Той въпросително повдигна вежди.

Делси разбра, че това не е просто разговор от любезност. Посещението имаше някакво отношение към Грейшот.

— Едва-едва го познавам — отговори тя.

— Моля?

— Виждала съм го два пъти за много кратко.

— Но аз мислех… Предполагах, че вашето познанство е по-тясно!

— Не. Разговаряла съм с него само два пъти в живота си.

— Ясно.

Де Вин се обърка. Оказа се, че тя едва познава Андрю, а той си мислеше, че между тях е имало любовен роман! Предложението, което се канеше да направи, очевидно беше не на място. Безполезна идея!

— А пък аз останах с впечатление, че имате по-близки отношения. Мислех, че той ви е направил предложение за женитба.

— Да, така е. Два пъти.

Баронът я погледна внимателно с проницателните си тъмни очи.

— Два пъти се е срещал с вас и два пъти ви е правил предложение? На напълно непознато момиче?

— Да, на мен също ми се стори странно — съгласи се тя. — Още първия път, когато се срещнахме, той ме помоли да стана негова съпруга. Предполагам, че беше пиян. Може би това обяснява всичко?

— Напълно възможно — промърмори баронът и бързо започна да мисли какво да говори по-нататък.

— Но как е господин Грейшот? Вашето посещение има ли нещо общо с него?

Девойката определено направи благоприятно впечатление на Де Вин. Затова, макар той вече да не се съмняваше, че ще отхвърли неговото предложение, реши да изложи същността му, щом така или иначе разговорът беше стигнал дотук. Не виждаше друг начин да се измъкне от ситуацията.

— Виждате ли, той е много зле.

— Вече няколко месеца не съм го виждала в селото.

— Болен е. Много е болен.

— Много съжалявам.

— Всъщност той умира.

— О, боже, много ми е жал. Дъщеря му ще остане сираче!

„Значи, ето защо е дошъл — помисли Делси и се окуражи. — Вероятно ще ми предложи мястото на гувернантка. Този път, ако Грейшот наистина умира, ще приема предложението!“

— Да, дойдох при вас именно по повод на неговата дъщеря Роберта.

Делси леко се усмихна в приятно очакване.

— След смъртта на баща й неин настойник ще стане чичо й Кланси Грейшот. А ние никак не искаме това.

— Но може би вие, бароне, ще бъдете най-добрият й настойник? Нали сте неин вуйчо?

— Мисля, че наистина така ще е най-добре. Но между мен и Грейшот има известни разногласия. Откакто почина жена му, моята сестра, вече няколко години не сме в добри отношения. Семейни недоразумения. Затова след смъртта на баща си Роберта ще трябва да се премести да живее при Кланси Грейшот, а семейство Де Вин се стреми да не допусне това.

— Но как мога да ви помогна? Не разбирам какво общо имам аз?

Понеже самата тя явно желаеше да узнае за какво става дума, той реши да разкаже всичко и да приключи.

— Вие бихте могли да се омъжите за Андрю Грейшот! Той все още иска да се ожени за вас. Ставайки негова съпруга, вие, като мащеха, ще бъдете настойница на момиченцето. Ние няма да ви оставим сама. Аз… Пък и цялото семейство с радост ще ви окажем всякаква подкрепа. Ще живеете във вилата… Надявам се, знаете къде живее Грейшот?

— Да. Очарователно място! Но преди да продължите, бароне, трябва да ви кажа, че този план не ми харесва. Аз два пъти лично отказах на господин Грейшот и изобщо не съм заинтересована да се омъжа за него.

— Той е много болен. Умира.

— Да, но все още не е на смъртно легло. Кой може да каже, че няма да се излекува?

— Тази възможност също не може да се изключи. Сега Андрю стремително се пропива, но ако започне трезв живот, може да се оправи. Не мога да гарантирам, че скоро ще умре — призна той.

— Божичко, изобщо не исках да кажа това! Надявам се, разбира се, да не умре. Но аз не мога да стана негова съпруга!

— Той много ви харесва. Казва, че ви обича.

От страна на Де Вин това беше непростима грешка. Делси неволно се отдръпна и сега той трябваше непременно да смекчи думите си:

— Много е впечатлителен. Когато харесва жена, той се опитва също да й се понрави. Беше добър съпруг на сестра ми Луиз. Започна да пие едва след смъртта й. Ако се омъжите за него, може би ще се съвземе и ще ви бъде добър съпруг.

— Не, това е невъзможно. Много ми е неприятен.

— Само помислете за предимствата! Вашият живот коренно ще се промени! Казвате, че харесвате работата си — но признайте, че е трудно да работите всеки ден от тъмно до тъмно за малка заплата и да се ограничавате във всичко. Когато станете съпруга на Грейшот, ще водите безгрижен живот, съвсем различен от сегашния. Неговият прекрасен дом скоро ще бъде ваш по право. Ще станете уважаван член на семейството, ще имате своя собствена карета и ще се движите в добро общество!

Делси бързо и категорично отхвърли предложението:

— Предимствата са ми ясни. Много по-ясни, отколкото на вас. Но аз не искам да се омъжвам за господин Грейшот! Животът, който водя сега, не ми е чак толкова противен. Ако ми бяхте предложили да стана гувернантка на вашата племенница, с радост щях да приема. Но не мога да стана съпруга на човек, когото никак не обичам и не уважавам. Изградила съм си твърдо мнение за него и решението ми е категорично!

— Като се има предвид състоянието му, бракът ще бъде обикновена формалност! Лекарят предполага…

— Да, вече говорихме за това. Но все пак той може да живее още много години и не искам да се омъжа за него.

— Разчитах да сключим сделка.

Тя се изправи гордо.

— Благодаря ви много, бароне, но аз не се продавам! — отсече Делси и стана, за да го изпрати до входа.

Той неохотно се изправи и я последва. Беше ядосан, че последната дума е нейна. Не бе свикнал с подобни препятствия, но в този случай и не очакваше и особен успех, макар да се надяваше отказът да е в по-мека форма.

— Ако промените решението си… — изправен до вратата, каза баронът, но Делси поклати глава.

— Решението ми е окончателно — заяви тя и така плътно сви устни, че той реши да се оттегли, за да не я разсърди още повече.

— Довиждане, госпожице. Радвам се, че се запознахме — каза Де Вин, поклони се и излезе, за да се качи в каретата и да се завърне у дома с празни ръце.

Делси стоеше на прага и с иронична усмивка гледаше подире му. След трудния работен ден тя вече се чувстваше уморена. Краткото посещение на барона окончателно я изтощи. Едва събра сили да се прибере. Навярно, ако беше приела предложението му, той щеше да я откара до квартирата й…

Девойката стигна до къщата на госпожица Фриск и се хвърли на леглото. „Ето ти и нов обрат на съдбата“ — помисли тя. Грейшот изпраща свои роднини с предложение за женитба! Какво ли ще последва: свещеник с пръстен, нает хор, бял воал? Тя поклати глава и се усмихна: бива си ги тези богаташи! Винаги са сигурни, че могат да купуват хората.

Делси за пръв път се замисли за барон Де Вин. Беше си го представяла по различен начин. Обикновено, когато той минаваше покрай нея, тя се обръщаше на другата страна, за да покаже безразличието си. Но се оказа, че е пропуснала много интересни неща. Например косата му — не беше забелязала, че се сресва напред. Това се наричаше „като Брут“. Ами златният медальон във формата на птича кост на часовниковата му верижка? Кой би помислил, че Де Вин е суеверен? Очите му бяха тъмносини, по-тъмни, отколкото бе очаквала. В него се чувстваше властност, придавана от богатството му.

Може би този път идеята за предложението идваше от самия барон? Значи той беше чувал за нея, щом допускаше, че при тези обстоятелства може да се омъжи за Грейшот? Но когато се срещаха на улицата, никога не я беше поглеждал, явно преструвайки се, че няма представа коя е тя. Само като си помисли човек: тя, Делси Съмърс, е станала обект на разговори на Хълма! Наистина забавно…

След като размишлява по въпроса половин час, стигна до извода, че посещението е било съвсем сериозно. Баронът знае какво прави. А тя, Делси Съмърс, намери сили да се противопостави на самия Де Вин! Навярно е единственият човек в селото, който някога му е казал „Не!“. Това също я забавляваше, дори я накара да изпадне във възторг: да надделее над човек, който се вози във великолепна карета с два лакея — това си го биваше! Тя се поздрави с победата. Онези, които живееха на Хълма и на които толкова дълго и тайно беше завиждала, сега се нуждаят от нея — но тя няма да отиде при тях!

Разбира се, тя не можеше да не мисли как ще се промени животът й, ако приеме да се омъжи за Грейшот.

Никакви упорити деца, които изпитват постоянна неприязън към училището. Никакво подчиняване на господин Амптън. Никакво събуждане в седем часа! Освен това щеше да живее на знаменития Хълм, а в неделя да ходи на църква, съпроводена от знатно семейство. Щеше да слиза с аристократи в Кестнау, където в магазините ще й се кланят. И това беше само външната страна на евентуалния й нов живот! Как да отхвърли всичко това?

В един момент тя почти съжали за решението си. Но тогава пред очите й се появи образът на Грейшот — пиян, с мръсни дрехи, стар, с похотлив поглед. Беше сигурна, че е луд.

Не, тя взе правилното решение.

Но то беше най-трудното от всички, които някога й се беше налагало да вземе!

* * *

Де Вин спря каретата пред къщата на леля си. Тя вече го чакаше, взряна през сводестия прозорец на гостната.

— Е, какво каза тя? — попита лейди Джейн, преди той да успее да свали шапката си.

— Отказа! Даже не иска да чуе за това! Дори не започна да го обсъжда. Очевидно беше шокирана, впрочем, и аз също. Знаеш ли, че се е срещала само два пъти с Андрю?

— Знаех, че той не я е ухажвал в обичайния смисъл на думата. Надявам се, че си се усмихвал и не си опитвал да я ласкаеш грубо?

— Тя не се поддава на такива трикове. Гледаше ме строго и се почувствах отново на десет години! Определено знае какво иска и говори за това без колебание.

— Човек може само да се чуди защо Андрю внезапно е пламнал от страст по нея!

— Ако се вгледаш, тя е много привлекателна — отбеляза Де Вин, когато влязоха в дневната и седнаха. — Очите й въздействат странно. Те са много красиви, но едва ли могат да се нарекат страстни. По време на целия ни разговор блестяха от гняв. Андрю винаги е разбирал от жени. Луиз също не беше глупава.

— И какво да правим? Ще се наложи да вкараме Андрю в лудница и незабавно да започнем формалностите по настойничеството на Роберта!

— Жалко. Тя щеше да бъде добра настойница на Боби. Истинска дама! Момичето щеше да попадне в добри ръце!

— Това дете не е свикнало със строго отношение. Не искам да го травмирам.

— Не мисля, че тя ще е прекалено твърда. Има много приятна усмивка.

Джейн се вгледа в племенника си.

— Виждам, че и теб не е оставила равнодушен!

— В никакъв случай. Не е това, което си мислите. Тя реши, че искаме да й предложим място за гувернантка и щеше да се съгласи. Мисля, че е готова да напусне това училище. Да изчакаме малко, лельо Джейн, и да видим какво ще се случи!

— Андрю ще умре скоро, това ще се случи!

* * *

През следващите три седмици госпожица Съмърс се измъчваше от съмнения дали е постъпила правилно. Всяка сутрин ставаше в седем часа, слагаше чайника и съжаляваше, че не е в легло в имението на Хълма и не й сервират закуската в леглото. Там нямаше да пие втръсналия й чай — а какао!

Докато бързаше по пътя, мислеше: „Ако бях приела, нямаше да ходя пеш, а щях да се возя в карета“.

Когато получи тримесечната си заплата от двайсет и пет фунта, се сети: „Де Вин спомена за пари. Интересно, за колко ставаше дума?“. Но всичко това бяха празни мисли. Дълбоко в себе си Делси беше уверена, че е взела разумно решение.

Директорът бе проявил жив интерес към посещението на Де Вин в училището. Нямаше как да му обясни истинската причина, затова Делси измисли, че е получила предложение да стане гувернантка на Роберта. Амптън не повярва на нито една нейна дума и започна да се отнася към нея със силни подозрения, което направи живота й в училище почти непоносим. Може би смяташе, че тя иска да заеме мястото му.

Ако някой от учениците се смееше или говореше твърде високо, той веднага изникваше отнякъде и се оплакваше от шума. Правеше забележки, че учениците от нейния клас се учат слабо, не могат да четат нито дума и едва събират две и две.

Той говореше неодобрително за нея с учениците, което беше непростима обида. Децата започнаха да я гледат с презрение. Онези, които обикновено идваха на занимания след часовете, вече не се явяваха.

Амптън постоянно подмяташе, че е направил грешка, като е взел жена на мъжка работа.

— Следващия път ще бъдем по-умни — заявяваше, давайки да се разбере, че „следващия път“ наближава.

Идваше краят на есента.

Времето ставаше все по-студено, дните по-кратки, вятърът се усилваше и споменът за посещението на Де Вин постепенно избледняваше.

Всеки ден Делси със съжаление си мислеше колко хубаво би било, ако търсеха гувернантка, а не съпруга!