Елинор Смит
Градината на феите (18)

Осемнайсета глава

Делси се събуди два часа след като Де Вин я беше упоил.

Може би това се случи по-рано от очакваното, защото през полуотворения прозорец лъхаше студен вятър. Или пък заради малката доза.

Без да разбира нищо, тя се надигна, потърка чело — и с недоумение се озърна в елегантно обзаведената стая, която никога не беше виждала.

Всичко в главата й се въртеше, пред очите й плуваха разноцветни кръгове. Отново падна върху възглавницата, загледана в тавана, който също описваше странни движения. Прилоша й…

Когато погледна отново, видя по-ясно белия таван, който приличаше на сватбена торта, украсена със сметанови дантели. „Много е сладко“ — помисли и пак притвори очи.

„Къде съм? — запита сама себе си, но не намери сили дори да се учуди. — В моята стая няма таван с орнаменти!“

След около половин час успя да седне в леглото и плахо се озърна наоколо. Вече почти не й се виеше свят.

Стаята беше потънала в мрак, само една лампа до постелята хвърляше мъждива светлина. Делси слезе от леглото, като се хвана за резбованата му колонка, понеже отслабналите й крака не я държаха. Тя несигурно се приближи към вратата — много висока врата, може би два пъти по-висока от самата нея.

„Попаднала съм в дом на великани — помисли. — Дали не сънувам всичко това?“

Сетне опита да отвори вратата, но безуспешно.

„Заключили са ме!“ — разбра.

Напълно объркана, тя се върна и седна на леглото. Все още не можеше да се съвземе напълно. Не изпитваше нито гняв, нито страх.

След известно време главата й започна да се прояснява. Появи се лека тревога. Все още не разбираше къде се намира.

„Разбира се, аз си легнах у дома, във Вилата — разсъждаваше тя. Припомняше си с усилие, сякаш всичко се беше случило някога, много-много отдавна. — Сервираха вечерята, двамата с барона разговаряхме приятно. Той ми предложи чаша шери… Изведнъж ми се доспа, а после съзнанието ми започна да се замъглява. О, сили небесни! Нещо са ми сложили в шерито! Няма кой друг да го е направил, освен барон Де Вин! А сега съм в Замъка! Къде другаде може да има украсени тавани и врати? Заключили са ме. Аз съм в капан!!!“

Първият порив на Делси беше да тропа по вратата, докато някой не дойде на помощ. Но баронът вероятно бе отпратил слугите…

Тя отиде до прозореца и няколко пъти вдъхна дълбоко чистия въздух, за да освежи главата си, която все още беше леко замаяна, и да дойде окончателно на себе си.

„Баронът ме е заключил, докато контрабандистите вземат брендито! Още от самото начало той е измислил план за извеждането ми от къщата и в края на краищата просто ме е отвлякъл. Покани Кланси в Замъка и през цялото време се опитваше да ме убеди, че контрабандистите не са престъпници, а дребни пакостници. Какво пък, не бих се изненадала, ако Де Вин се окаже съучастник! Защо иначе би поставил техните интереси над моите? Освен това много харесва контрабандното бренди. Страхува се да похаби дори капка!“

Делси беше извън себе от гняв заради този произвол. И това, след като тя самата предложи доброволно да напусне Вилата за няколко дни!

Погледна часовника си. Дванайсет без десет.

Но, разбира се, баронът не беше в Замъка. Със сигурност сега се намираше във Вилата.

Делси погледна през прозореца. Какво пък толкова: вторият етаж, а отвън цялата стена беше обрасла с диво грозде… Тя отвори широко кепенците и подръпна лозата. Изглеждаше жилава и здрава. Но дали ще я удържи? Въобще не й се искаше да падне на земята. Отново дръпна с всичка сила. Лозата не се отлепи от стената.

Без да му мисли повече, Делси изпълзя през прозореца, отчаяно хвана гъвкавата лиана и започна да се спуска.

Това се оказа неочаквано лесно. Такава лоза можеше да издържи дори едър мъж. Само няколко повехнали сухи листенца се откъснаха и безшумно полетяха към земята.

След минута краката й докоснаха меката цветна леха. Едва сега Делси осъзна, че трябваше да облече топла дреха, защото духаше пронизващ вятър.

Но все пак Вилата не беше далеч. Дотам можеше да се стигне по няколко начина. Знаеше, че ще спести време, ако мине през гората — но никога не го беше правила.

Щом стъпи на пътеката, която извеждаше до пощенския път, Делси беше сигурна, че тя скоро ще я отведе до Вилата. Свърна към гората и крадешком, като се промъкваше от дърво към дърво, дотича до полето. Там спря, пое си дъх и реши да тръгне към близката горичка. Озърна се и с бързи крачки се отправи натам.

Но изведнъж почувства, че някой я преследва.

Това беше достатъчно да изгуби ума и дума от страх. Затича все по-бързо и по-бързо — но преследвачът неумолимо я настигаше. Нямаше време да погледне през рамо, но знаеше, че това е мъж.

Делси вече горчиво съжаляваше, че не остана в Замъка.

С радост би се оказала където и да е — само не и в тъмно поле, върху тясна хлъзгава пътека с жесток преследвач зад гърба си…

След като пробяга повече от сто крачки, Де Вин видя женска фигура, която се мярна в края на полето.

Жената вървеше бързо, почти тичаше сред замръзналите буци. Бялата й пола беше като светло петно в гъстия мрак. Още малко — и щеше да се скрие от очите му.

Само един поглед му беше достатъчен, за да отгатне кой толкова настойчиво се стреми към Вилата.

Делси! Тя се носеше през полето като уплашена сърна.

Без да губи нито миг, Де Вин се втурна подире й. Не след дълго настигна бегълката.

Като дишаше тежко, той се опита да хване ръката й, но Делси се изтръгна и отново побягна напред. Тогава той улови полата й. Рязкото дръпване я спря изведнъж, тя политна и падна.

— Делси, за бога… — чу девойката думите на преследвача си, разпозна гласа му и изпадна в безсъзнание.

Де Вин видя, че при падането тя си удари главата. Преди да успее да коленичи до нея, в тъмнината се чуха стъпки.

Неколцина души вървяха мълчаливо, но подрънкването на юздите и мекият тропот на копита ги издаваше.

Баронът се наведе над Делси, за да провери дали е ранена. В този момент тя тихо простена и той притисна длан към устата й. Откъм градината ясно се чуваше странен шум, но той не смееше да се отдалечи от припадналата жена, за да види какво се случва там. Тя можеше всеки момент да дойде на себе си и да извика от страх. Той се наведе над нея, опитвайки се да определи в тъмнината какво се е случило.

В мътната светлина на луната лицето й изглеждаше мъртвешки бледо, а тъмното, почти черно петно върху челото изглежда беше коса. Но когато го докосна леко, баронът почувства върху пръстите си топла, лепкава кръв.

— Боже мой! — прошепна тихо, без да знае какво да прави.

Кръвта течеше от раната, като заливаше косата й.

Сърцето на Де Вин беше готово да изскочи от гърдите му. В началото цялото това приключение го забавляваше, защото променяше сивото ежедневие. Правеше му удоволствие да предизвика контрабандистите. Но сега, когато с треперещи пръсти превързваше раната с носната си кърпа, всякакви мисли за бренди и скривалища излетяха от главата му.

Баронът мислеше само за едно: лекар, спешно трябваше лекар!

За нещастие не разполагаше с кон, беше оставил кобилата си в конюшнята на Вилата. Делси не помръдваше.

Измъчван от собствената си нерешителност, той не намери друг изход, освен да отиде при най-близкия от слугите си, които стояха в засада:

— Тичай бързо в Замъка и докарай карета! Госпожа Грейшот е ранена. Ще я отнеса на ръце през гората до пътя и ще се срещнем там!

— Контрабандистите са вече тук — възрази слугата. — Вижте какво правят! Започват да изтръгват дърветата!

— По-бързо! — повиши тон Де Вин.

Един от контрабандистите рязко вдигна глава и се огледа. Изглежда беше доловил гласа на барона, но за щастие не забеляза нищо.

Слугата изруга тихо, погледна през рамо и се втурна към Замъка. Тъй като познаваше местността още от дете, той затича не по пътя, а избра най-краткото разстояние, през гората.

Де Вин се върна при Делси. Тя все още лежеше на земята. Той с облекчение видя, че кръвта не се просмуква през превръзката. Внимателно вдигна девойката на ръце и безшумно я понесе по пътеката към мястото, където трябваше да дойде каретата.

Тя само веднъж трепна, едва чуто прошепна: „Боби!“ и главата й отново клюмна.

— Не се притеснявай! Боби е в безопасност! — успокои я баронът и ускори крачка.

Състоянието на Делси го тревожеше все повече. Той не мислеше, че ударът в главата може да е фатален, но нищо чудно да бе предизвикал временно помрачение на мозъка. Обвиняваше не нея, а единствено себе си. Нали се опитваше да я спаси от опасността и затова я изведе от Вилата — а всъщност сам й навреди!

Угризенията на съвестта засилваха сърдечните мъки на барона. Делси беше студена като лед. Защо бе напуснала Замъка, без да облече нещо топло?

Бързината му се оказа напразна. Наложи се да чака каретата още десет минути, които му се сториха вечност. Девойката лежеше неподвижно в ръцете му. Неговото нетърпение постепенно прерасна в тревога, а сетне и в паника.

Най-после чу тропота на конските копита и докато кочияшът, зяпнал от удивление, разглеждаше своя господар със странния товар в ръцете му, самият той, пъшкайки от напрежение, се качи в каретата, без да изпуска Делси от прегръдките си.

— Обръщай бързо! — заповяда, като се показа от вратата на каретата. — Не бива да губим нито минута! Веднага щом стигнем в Замъка, препускай за лекар! Вземи кобилата, тя е по-бърза. Сега не губи време!

През целия път Делси лежеше, без да дойде в съзнание. Главата й се беше отпуснала на гърдите му. Няколко пъти той се опита да я свести с думите: „Делси, Делси, чуваш ли ме?“ — но всичко беше напразно.

После долепи буза към главата й, безмълвно проклинайки себе си и съдбата за това нелепо произшествие.

Когато я внесе в Замъка, госпожа Форестър, която вече бе открила бягството, тревожно изтича насреща им.

— Изпратих момче да ви предупреди, че Делси избяга, но не знаех точно къде сте — започна да обяснява вярната икономка.

— Вероятно се е натъкнала на хората на Кланси и те са я ранили в главата — отговори баронът. — Нали ви наредих да я следите внимателно, госпожо Форестър? Как е успяла да избяга?

— Вероятно през прозореца. Кой би помислил! О, боже мой! Тежко ли е ранена?

— Не знам. Сякаш идва на себе си — отвърна той, като с облекчение видя, че Делси изглежда много по-добре, отколкото можеше да си представи в мрака. — Донесете топла вода и превръзки! И бренди. Да я внесем в кабинета ми! — добави той. — И моля, одеяло. Тя е измръзнала, бедната!

В кабинета сложиха Делси да легне на дивана. Госпожа Форестър се върна с вода и превръзки, но веднага беше изпратена за лечебна пудра и да повика момче, което да запали камината.

Междувременно баронът развърза импровизираната превръзка и огледа раната. На пръв поглед не изглеждаше дълбока. Кожата беше разкъсана, но вече не течеше кръв. Защо Делси толкова дълго не идваше на себе си?

Но все пак, когато баронът започна внимателно да сваля залепналата превръзка, девойката отвори очи. Учудено погледна Де Вин и каза враждебно:

— О, не!

След това затвори очи и му обърна гръб.

— Познахте ли ме? — смути се той, уплашен, че разсъдъкът й е замъглен.

— Къде е Боби? — попита тя с отпаднал глас.

— В леглото.

— Не трябваше да я оставям…

— Да не говорим за това! — отвърна Де Вин.

Той разбра, че умът й е наред. Страхът му се замени от гняв към самия себе си.

— Вие бяхте там… в гората — упрекна го тя.

— Да, да! Аз съм виновен за всичко, Делси! Страшно много съжалявам!

Тя отново притвори очи и замълча.

Усилията на лекаря, пристигнал междувременно, я съвзеха окончателно, особено когато започна да чисти и промива раната. Делси викаше силно, без да се стеснява от барона, който с тревога наблюдаваше тази картина.

Скоро лекарят затвори куфарчето си и заяви, че нищо не застрашава живота на госпожа Грейшот, а главоболието може да премине с приспивателно.

— Не! — категорично възрази Делси.

— Госпожа Грейшот вече пи… успокоително — обясни Де Вин.

— Зениците й не са разширени — учуди се лекарят. — Вероятно оттогава е изминало доста време. Препоръчвам няколко капки…

— Не! — повтори Делси по-твърдо.

Той беше изненадан от такъв категоричен отказ и сметна за необходимо да предупреди, че ако пациентката изпитва силно главоболие сутринта, вината няма да е негова.

— Можете да бъдете спокоен, докторе! Вас няма да обвинявам! — каза тя многозначително и погледна истинския виновник.

Де Вин леко поклати глава, показвайки, че неизбежната кавга не би трябвало да започва, докато лекарят не си тръгне.

Лекарят си отиде и баронът се приближи до Делси.

— Сега по-добре ли сте? — попита неспокойно.

Тя седна и го погледна с гняв:

— Наистина ли се интересувате от моето здравословно състояние? След като ме упоихте, заключихте и ударихте с камък по главата?

— Бог да ви е на помощ, какво говорите? Не съм ви докоснал с пръст. Просто исках да ви предпазя от среща с контрабандистите! Делси, какви си ги измисляте?

— Какво си измислям, си е моя работа! Вие сте виновен за всичко! Няма да се изненадам да узная, че на всичко отгоре търгувате с контрабандни стоки!

— Трябва да легнете и да се отпуснете — опита се да я успокои баронът.

— Бях се отпуснала дотолкова, че лежах в безсъзнание. Между другото, колко е часът?

— Един и четвърт. Защо?

— Вие трябва да се върнете във Вилата и да разберете къде е скрито брендито! О, Макс, побързайте, иначе ще избягат! — настоя тя, в нетърпението си забравила както че му е сърдита, така и за решението си да не го нарича на име.

— Контрабандистите си тръгнаха преди час. Те бяха в градината, когато вие… паднахте.

— Когато вие ме бутнахте — поправи го тя.

— Не съм ви бутал. Трябваше да ви спра, за да не се втурнете в градината. По това време те бяха там.

— И вие имахте среща с тях! Нищо друго и не съм очаквала от вас. Значи вие сте носели златото във Вилата!

Баронът хвърли толкова ядосан поглед към нея, че тя тутакси млъкна.

— Ако вие не бяхте… Обяснете, моля, как напуснахте стаята?

— Спуснах се по лозата.

— А защо без връхна дреха? Ще бъде чудо, ако не сте сериозно настинала!

— Пневмонията е нищо в сравнение с вашето коварство. Е, кажете ми, успяхте ли да разгадаете тайната?

— Не — призна виновно той.

— Как така? Искате да кажете, че не сте открили къде се намира скривалището? Ах, ако бях мъж, щях да ви застрелям!

— Ако вие не бяхте глупава и упорита, вече щяхме да знаем всичко!

— Ама това е вече прекалено! Наричате мен „упорита“? Вие, който през цялото време все настоявате на своето? Вие ме накарахте да се омъжа за Андрю, а после да напусна Вилата. Вместо да ми помогнете, преотстъпихте скривалището на контрабандистите! И той ще говори за моята глупост… — Делси замълча, понеже от яд вече нямаше сили да продължи.

Де Вин се смути от тези обвинения и започна настойчиво да я убеждава да легне и да се успокои.

— До сутринта ще знаем тайната на скривалището. Оставих слуга в градината, който трябва да изясни къде крият всичко. Той все още не се е върнал, но…

— И вероятно никога няма да се върне!

— Не, нищо не го заплашва! Този младеж е много съобразителен. Вие паднахте и се наранихте, затова бях напълно зает с вас. Струва ми се, слугата каза, че контрабандистите правят нещо с дърветата в градината.

Делси звънко се разсмя:

— Боже, какви фантазии! Ако се бях захванала сериозно с тази афера, а вие не ми пречехте, всичко отдавна щеше да е ясно.

— Вашите хвалби ме радват. Това показва, че се съвземате. Предполагам, че сега се чувствате много по-добре.

Дългият и не много приятен разговор беше изморил Делси. Тя се почувства слаба и отново се облегна на възглавниците.

— Трябва да поспите — каза той. — Сега ще се обадя на госпожа Форестър и тя ще подреди всичко. Мога ли отново да ви предложа Розовата стая? Надявам се, вече няма да пълзите през прозореца и да слизате по лозата? Не ви принуждавам да останете тук. Ако искате да се върнете във Вилата, моля — само ми кажете, и ще ви заведа с каретата. Между другото, всички слуги са я напуснали — добави баронът.

— Ще остана тук — равнодушно отвърна Делси.

Тя се опита да стане, за да отиде в Розовата стая с помощта на госпожа Форестър и Де Вин. Но направи само няколко колебливи стъпки. Тогава баронът я взе на ръце, като се оправда, че не може да чака цяла нощ тя сама да стигне до стаята.

Делси заспа още преди госпожа Форестър да угаси лампата и да затвори вратата.