Елинор Смит
Градината на феите (16)

Шестнайсета глава

В четири часа пристигна лейди Джейн, която носеше кошница за пикник. Нейното идване озари къщата като слънчев лъч.

— Какво ново? — весело попита тя, докато сваляше бонето си. — Случи ли се нещо интересно, докато ме нямаше?

— Посети ме Кланси Грейшот — отговори Делси и пое наметалото й.

— Боже Господи! Той е толкова скучен!

— Представяте ли си: искаше да вземе Боби за няколко дни!

— За това не може да става и дума!

— Обещах му да им гостуваме скоро. Нищо друго не ми оставаше, защото разбра, че Боби посещава Де Вин.

— Това няма да се хареса на Макс — предупреди я старата дама.

— Макс присъстваше на нашата среща и настойчиво ме молеше да приема предложението на Кланси.

— Той беше в лошо настроение, нали? Сигурна съм, че е решил да ви лиши от своето присъствие за няколко дни.

— Баронът не е толкова глупав, за да очаква, че това ще ме засегне. Но настоя веднага да тръгна за Мертън. Когато отклоних тази чест, той покани Кланси да нощува в Замъка.

— Какво? — Тази потресаваща новина предизвика негодуванието на лейди Джейн. — Господи, Макс е загубил ума си! Двамата с Кланси враждуват цял живот. Той го нарича парвеню и нахал. Не мога да повярвам, че е настоявал да отидете в Мертън!

— Ами, да, защото се измори да ме уговаря да напусна Вилата за няколко дни. Би ме изпратил да гостувам и на сатаната, само и само да стане както той желае! А пък аз сега не съм готова за визити, дори ако ме поканят да посетя Уелския принц в Карлтън Хаус.

— Е, чак такава покана не си струва да отхвърляте, скъпа! И така, какво се случи?

— Отказах да отида днес. Кланси и Де Вин си тръгнаха заедно, разговаряйки като стари приятели от училище. Изглежда, че са замислили някакъв трик.

— Хм… Между другото, следобед ще дойде Харолд. Обикновено е трудно да се отърве човек от него, но тук има прилична библиотека, затова не ще ни досажда прекалено.

Останалата част от деня и вечерта премина спокойно. Идването на сър Харолд не спомогна атмосферата да стане по-интересна. Той не беше виждал Макс и не знаеше какво се случва в Замъка.

Делси тъгуваше за Роберта, денят се точеше бавно и непоносимо дълго. Вечерята се състоеше от студена кокошка и сирене, донесени от лейди Джейн.

Когато сър Харолд си отиде, дамите се захванаха да бродират. Делси шиеше покривка за маса, а лейди Джейн й помагаше да избира конците.

Легнаха си рано, като искрено се надяваха, че нещо ще се случи в градината. В край на краищата, не можеха вечно да се измъчват в очакване.

Но единственият звук, който долиташе цяла нощ оттам, беше глухото бухане на сова; а веднъж се чу и душераздирателният писък на полска мишка, попаднала в ноктите на летящия хищник…

За закуската пристигнаха Де Вин, Боби и госпожица Милн. Делси не се съмняваше и за миг, че след като отхвърли предложението на Кланси, е изпаднала в немилост пред барона. Сега очакваше от него да се държи високомерно и сърдито с нея.

Но странно, Де Вин беше в прекрасно настроение, весело се шегуваше и се смееше. Тя се зарадва, когато той й благодари за кафето.

— Кафето го свари вашата Нел — призна Делси. — Господи, ще се побъркам, докато намеря икономка! Имате ли предвид някоя?

— О, напълно забравих за госпожа Ламбтън! Съпругът й се удави по време на риболов миналата година — спомни си лейди Джейн. — Чух, че си търси работа.

— А не е ли стара за тази длъжност? — възрази Макс. — Макар че всъщност би могла да поработи още две-три години. Ще ви заведа да се запознаете с нея, братовчедке.

— Да, моля, когато слезете в селото. Интересно, дали тя ще се съгласи да работи при мен, или ще откаже, както двете ми бивши ученички?

— Може би трябва да изчакаме няколко дни? — предложи Макс и изведнъж се смути, сякаш бе казал нещо, за което не искаше да говори.

— Няколко дни няма да променят нищо — забеляза лейди Джейн.

— Да, току-що си спомних: днес има търг! — възкликна баронът. — Там не е прието да присъстват дами. Надявам се да си купя файтон, а за вас, братовчедке, коне и карета. Имате ли някакви специални изисквания?

— Не ми трябва нищо особено… Само двуконна карета, не забравяйте. Няма нужда да се хранят четири коня.

— Но Боби отдавна мечтае за пони! А самата вие умеете ли да яздите? — обърна се Де Вин към Делси.

— Дори не съм опитвала. Що се отнася до понито, то може да почака до пролетта. Сега времето е лошо. През зимата няма смисъл да храним още едно животно.

— Вие имате нужда от ездитен кон — настоя той.

— Както и понито, конят ще почака до пролетта! Несъмнено отначало ще ми е трудно да остана на седлото, а да се пада върху замръзнала земя е доста страшничко!

— Не можете да ме заблудите — усмихна се Де Вин. — Отказвате се от покупките не от страх да не паднете от коня, а защото нямате желание да харчите пари за храна. Това не ви прави чест. Скоро ще се стигне дотам, да заключите килера и да скриете ключовете! Моите момичета не са свикнали с такова скъперничество.

Лейди Джейн погледна внимателно Делси. Лицето на девойката определено изразяваше ирония.

— Няма защо да се хвалите, че живеете нашироко — каза тя. — И без това е известно, че сте богат човек. Проблемът е, че моят бюджет е по-ограничен.

— А какво става с наплива от кредитори? — спомни си той. — Вестникът отпечата обявата в понеделник. Местните търговци би трябвало вече да са предприели действия.

— Не дойде жива душа — отговори Делси. — Никой. Получих само една дребна сметка от бакалина. Грейшот вероятно е плащал с пари от контрабандата, както предполагахте вие и лейди Джейн. Сега как да разбера колко дължа?

— Скъпа, отивате твърде далече във вашата святост — отбеляза лейди Джейн. — Зная, че ако намерите парите, сте решили да ги дадете за благотворителност. Но, разбира се, Андрю ги е похарчил още преди да се ожените.

Около половин час премина в приятелски разговор. После Де Вин отиде на търга, като обеща на Делси да й съобщи какво е успял да купи за нея.

— Той е замислил нещо — каза лейди Джейн веднага щом останаха сами.

— Вчера чичо Кланси дойде в Замъка — обади се Боби, за да привлече вниманието на възрастните.

Дамите се спогледаха.

— Остана ли през нощта? — попита Делси.

— Не, дори отказа да вечеря. Каза, че е дошъл да ме види.

— Покани ли те на гости в Мертън? — заинтересува се лейди Джейн.

— Не, пък и без това никога не съм ходила там. Мамо, мога ли да отида в моята стая и да си играя на кукли?

— Първо трябва да учиш с госпожица Милн, скъпа.

— Вече се научих с чичо Макс — протестира момиченцето.

— Виж я ти, палавницата — засмя се лейди Джейн.

— Поздравявам те за наученото — усмихна се Делси. — Но нали искаш да пораснеш умна, детето ми?

— Не, искам да стана контрабандистка!

— Да, вироглава. Това е точната дума — престорено се възмути лейди Джейн, но очите й се смееха.

Гувернантката се появи на вратата, за да отведе ученичката си.

— Е, добре, ще почета, но не искам да се занимавам с „ритметика“!

Дамите се върнаха към прекъснатия си разговор.

— Изглежда, днес Де Вин е в необичайно добро настроение. Чудя се защо е поканил Кланси в Замъка? Ако дойде при мен след търга, ще узная всичко — заяви Делси.

— Макс беше в приповдигнато настроение, защото доказа, че само си губим времето. Той знаеше, че докато сме във Вилата, контрабандистите няма да се появят. И се оказа прав, както винаги. Делси, тук аз не мога да спя спокойно. Довечера ще се върна, а при вас ще изпратя слуги. За всеки случай. Няма защо вечно да разкарвам горкия стар Харолд. Впрочем, ще дойдете ли при мен на вечеря? И Макс, и Харолд вероятно скучаят без вашата компания.

Изкушението беше твърде силно. След кратък размисъл Делси реши, че ще изчака още няколко нощи и едва тогава ще се примири с феите.

Лейди Джейн си отиде, а тя се зае да описва среброто, порцелана и другите ценности, принадлежащи на Боби.

Вече беше преровила половината шкафове, когато пристигна шивачката. Наложи се да прекъсне работата си и да се отдаде на такива приятни занимания като избиране на модели за новите рокли и обсъждане от какви платове да бъдат ушити.

Времето летеше бързо. Делси не предполагаше, че Де Вин ще се върне от търга толкова скоро, но той пристигна точно в момента, в който шивачката си отиде.

Баронът я отведе до входната врата, пред която беше спряла много елегантна черна карета, запрегната с великолепна двойка тъмнокафяви коне.

— О, каква красота! — възкликна Делси с възторг. — Трябва да я покажем на Боби! Разбира се, този разкош струва луди пари?

— Успях да продам конете на Андрю много изгодно. Доста вдигнахме цената им. В резултат всичко това струва малко повече от деветстотин фунта. Според мен отлична сделка! — Де Вин я погледна, очаквайки поздравления.

— Това е много скъпо, нали? — попита тя, но безпокойството й беше доста неискрено.

Очите й блестяха, а на лицето й се появи доволна усмивка. Тя седна в каретата, облегна се на сините кадифени възглавници и почувства, че това удоволствие си заслужава парите.

Не само Боби изскочи да се порадва на покупката, но също госпожица Милн и младите прислужнички. Всички искаха да седнат за малко в каретата. Трябваше непременно да се повозят до Замъка, за да оценят качеството на ресорите. Много бързо стигнаха до къщата на лейди Джейн и тъй като беше време за чая, всички прекараха приятно времето си.

Когато Де Вин, Делси и Боби с гувернантката влязоха в каретата, за да се върнат във Вилата, баронът каза:

— Сега можете да ходите на църква по всяко време, братовчедке.

— Самата истина. И освен това непременно трябва да посетя госпожица Фриск. Не е добре, че толкова отдавна не съм я виждала.

— Вие бяхте под обсада — пошегува се той.

Тя изведнъж си спомни за посещението на Кланси и попита Де Вин за него.

— Реших, че поне един от нас трябва да бъде учтив с него, все пак бе дошъл чак от Мертън. Поканих го само за да пийне чашка преди дългия обратен път — отвърна той.

— Мислех, че не го обичате.

— Не ми харесва. Признавам, че се почувствах глупаво, когато ме заподозря, че се опитвам алчно да отнема Боби.

— Какво означава „алчно“? — попита момиченцето.

— Да искаш много — обясни баронът.

— Ти алчен ли си, вуйчо Макс?

— Попитай мама. Тя е учителка, трябва да знае.

— Вуйчо Макс алчен ли е, мамо?

— Не, скъпа. Вуйчо ти си има своите недостатъци, но не го смятам за алчен.

— А за какъв го смяташ? — попита момичето, като накара Делси да се обърка напълно.

— Смятам, че е неприлично да обсъждаме човек в негово присъствие.

— Пък леля Джейн казва, че не е добре да говорим за човек зад гърба му. Това означава ли, че изобщо не трябва да говорим за хората? — попита Боби.

— Всъщност тя е права — вметна кротко Де Вин. — Но лично аз не възразявам малко да поклюкарстват за мен, дори в мое присъствие.

— Каретата пружинира много меко, когато се движи по камъни — отбеляза Делси.

Когато пристигнаха във Вилата, изпратиха Боби в детската стая да си играе с куклите.

— Значи леля Джейн няма да дойде при вас тази вечер? — попита Де Вин, седнал в уютното кресло пред горящата камина.

— Не, ще прекарам нощта сама.

— Защо не отидете при нея?

— Моля ви да не започваме отново този разговор!

— Добре. Ще изпратя тук двама-трима силни мъже.

— Лейди Джейн ми обеща свои слуги.

— Тя е обещала само двама души. Ще изпратя още двама. Значи се каните да вечеряте сама? Ще разрешите ли на Боби и госпожица Милн да се върнат при мен?

— Свикнала съм да вечерям сама. Разбира се, нека дойдат с вас. Не искам ненужно да излагам детето на опасност.

— Защо не мислите за собствената си безопасност? Но вие не искате да обсъждате това. Сега ще взема момичетата с мен, а след вечеря, ако позволите, ще се върна и ще ви правя компания.

— Няма никаква нужда от това, но ако нямате по-приятно занимание, ще се радвам на вашето присъствие — благосклонно разреши тя.

— Какво може да е по-приятно от това да ви доставя радост? — попита галантно той.

— Бих дала много, за да видя на какво сте способен — искрено отвърна тя.

Това го накара да се засмее.

— Струва ми се, че като учителка не сте получавали често комплименти. Иначе не бихте приели думите ми на нож.

— Вярно е. На учителките рядко се правят комплименти. Мислех, че един благороден кавалер трябва да е по-тактичен, когато заблуждава една дама. Вероятно не ви е трябвало да се стараете да се харесате на начална учителка? Аз все още не зная на какво сте способен.

— Можете да сте сигурна: на нищо хубаво не съм способен — предупреди я той.

— Личи си — рече тя и го изпрати до вратата…

С настъпването на зимата се стъмваше рано. В шест часа вече беше пълен мрак.

В къщата цареше мъртвешка тишина. Само часовникът във високата си кутия, изправена върху пода в ъгъла на гостната, бавно отмерваше своите удари.

Делси беше обзета от напрежение.

Отначало започна да бродира, но направи няколко бода, остави покривката, взе книга и се опита да чете.

Това занимание скоро също беше изоставено. Сега просто седеше до камината, гледаше танцуващите пламъци и съжаляваше, че не отиде при лейди Джейн.

Започна да се страхува. Старите мебели от време на време припукваха, което я караше да трепва.

Не, тя определено направи глупост, като остана сама във Вилата.