Елинор Смит
Градината на феите (14)

Четиринайсета глава

Делси напусна Замъка по-рано. Очакваше я труден ден: чистене, срещи с кредитори. По-важното обаче беше, че лейди Джейн се измори и реши да си легне.

Самата Делси не беше свикнала да си ляга в девет часа, но пък и не искаше да седи сама в гостната на Вилата. Реши да почете книга. Минавайки покрай стаята на Боби, забеляза светлина и реши да побъбри с момиченцето.

— Утре ще имаме приятни занимания — каза й весело. — Ще разглеждаме модни списания и ще изберем моделите на новите рокли!

— Ама аз вече си избрах! С панделка! — съобщи радостно Боби.

Госпожица Милн, която подготвяше момичето за сън, се включи в разговора:

— Вече два месеца казвам на госпожа Бристком, че дрехите на детето омаляха!

Делси целуна палавницата, пожела й лека нощ, а когато отвори вратата, за да излезе в коридора, видя там двете нови прислужници.

— Да ви донеса ли чаша какао, госпожице? — попита по-голямата, Нел, като приклекна в почтителен реверанс; и веднага прикри устата си с длан. — Исках да кажа „госпожо“! — поправи се.

Тази грешка, която не приличаше на наглото „объркване“ на госпожа Бристком, не разсърди Делси.

— С удоволствие! — каза Боби.

Момичетата се засмяха, защото разбраха нейното невинно желание да си легне по-късно. Двете бяха съвсем млади и прекрасно разбираха детето. След късната вечеря Делси изобщо не искаше какао, но госпожица Милн прие и тя трябваше да им прави компания.

Десет минути по-късно прислужниците се върнаха с поднос и съобщиха, че госпожа Бристком настойчиво препоръчва на госпожа Грейшот да изпие какаото.

— Икономката каза, че това ще ви помогне да заспите — добави Нел.

— Вероятно е права — съгласи се Делси.

Роберта проточваше удоволствието с какаото колкото може по-дълго, а Делси взе чашата си и отиде в своята стая, като остави госпожица Милн да сложи момиченцето в леглото.

Вече беше десет, когато се настани на удобното кресло в стаята си с най-новите модни списания. Делси вече беше престанала да си спомня, че това е била стаята на Луиз, и се чувстваше тук напълно комфортно.

Погледът й се задържа върху страници с бални рокли в ярки цветове, с костюми и разкошни пеньоари. Представи си се в светлозелена рокля с дантелени ивици под високата талия, с тъмнозелени панделки и фестони върху полата, изпод която се виждаше още една с дантели.

„Догодина непременно ще си поръчам такава рокля!“ — реши тя.

После веднага помисли: „Всъщност къде ще я нося?“.

О, имаше къде! Тя си представи как седи в Замъка на Де Вин и всички й се възхищават.

Но тази рокля трябваше да бъде съчетана и със съответните бижута! Сега не можеше да си позволи дори малък диамант, трябваше да пести, фантазията й не отиде по-далеч от тънка нишка перли. Перлите са подходящи за всякакви дрехи. Би било хубаво да купи и обици, те ще добавят чар — който, уви, й липсваше.

Изпаднала в прекрасно настроение, което не се беше случвало през цялото време след женитбата й, Делси седна пред тоалетката и започна да си прави модерна прическа.

„Ако бях богата, щеше да ме сресва камериерка“ — помисли си.

Тя реши да експериментира с кремовете, помадите и пудрата на Луиз. Червилото не й хареса, слагаше се трудно, но все пак успя и реши, че не изглежда толкова зле.

„Доста би се изненадал господин Амптън, ако ме види гримирана!“ — засмя се на себе си.

Сетне погледна часовника и изохка — беше загубила цял час за глупости. А утре трябваше да стане рано!

Бързо се изми, среса косата си и легна. Когато се протегна да угаси свещта, забеляза чашата с какао. То вече беше изстинало и го остави за сутринта.

Девойката се зави с одеялото и се отдаде на мечти за бъдещето. Скоро къщата ще бъде подредена, тя ще има карета, нови рокли и осиновена дъщеря, която ще дава смисъл и радост в живота й.

С тези безоблачни мисли Делси заспа.

 

 

Около час по-късно се събуди от познати звуци под прозореца. Тъкмо сънуваше, че танцува в красива зелена рокля с господин Амптън, а той, кой знае защо, беше с гримирано лице.

Изведнъж балната зала се превърна в тъмна градина. Делси си помисли, че звуците, които идваха оттам, й се присънват.

Но след няколко мига се събуди окончателно и се вслуша в шума. Невероятно, но феите отново се бяха завърнали в градината! Андрю вече го нямаше, с контрабандата беше приключено — а под прозореца ясно се чуваха гласове, звън на сбруя и тропот на копита!

Обхваната от гняв, Делси скочи от леглото и притича към прозореца. В светлината на изгряващата луна ясно се виждаше как в градината влиза цял керван от поне пет мулета! Отстрани на всяко от тях личаха… по две бъчви с бренди.

Тя се опита да види лицата на хората, но личаха само силуети. Изведнъж се мярна някаква едра жена в нещо бяло. Госпожа Бристком с бялата си престилка! Честно казано, не видя лицето й, но един вътрешен глас й подсказа, че е тя.

Ядосана, Делси забрави страха. Първата й мисъл беше да изтича в градината и да вдигне скандал.

Но тя беше прекарала по-голямата част от живота си в село край морето и бе чувала доста неща за контрабандистите — затова следващата й мисъл беше да заключи вратата, да се шмугне в леглото и да се преструва, че не чува нищо.

Така и направи.

Но шумът продължаваше, ту по-силен, ту почти затихващ. Постепенно страхът напусна Делси и тя се замисли как да постъпи, без да застрашава себе си и останалите невинни обитатели на къщата.

Облече халат и излезе на пръсти в коридора. Помисли си колко е странно, че Боби спи непробудно въпреки шума. Погледна в детската стая и се увери, че детето не се е събудило.

Госпожица Милн спеше в съседната стая. Делси влезе безшумно и побутна рамото на гувернантката. „Ама че здрав сън има“ — помисли си, защото момичето дори не помръдна. Предишната вечер се беше събудило само от звука на паднала лопата, а сега… Делси я повика по име. После отново. Цяла минута продължи да го прави, докато й стана ясно, че момичето не просто спи, а е упоено.

Кой би помислил, че милата госпожица Милн взима опиум? Беше невъзможно да я събуди.

Делси се зачуди дали пък да не се опита да събуди новите слугини? Изведнъж тя си спомни, че и Боби спи непробудно, макар обикновено детето да имаше много лек сън. Нима и тя беше упоена?

Скоро разбра какво се е случило. Какаото! Всички освен нея пиха какао!

Според Нел госпожа Бристком я беше съветвала настойчиво да пие какао, за да заспи по-лесно. Значи всичко това е било с една-единствена цел: да се приспят обитателките на Вилата.

Делси пламна от гняв, осъзнавайки пълното си безсилие. В градината подлите контрабандисти вършат тъмните си дела, а тя дори не може да вдигне тревога!

Тихо се върна в стаята си, решена да следи всяко тяхно действие и ако й се удаде, да открие скривалището. А утре, още в зори, ще изпрати за Де Вин и ще му представи неоспорими доказателства!

Зае своя наблюдателен пост до прозореца и видя, че мулетата без никакъв товар излизат от градината. Контрабандистите тихо разговаряха и ги следваха като безшумни сенки. Господин и госпожа Бристком влязоха в къщата през вратата на кухнята.

Делси разбра, че бъчвите са останали в градината. Пред очите на всички. Каква наглост! Гневът й не знаеше граници, но до сутринта нищо не можеше да направи. Трябваше да остане в къщата и да изчака развоя на събитията.

Разбира се, това беше срам и позор, но сега ясно разбираше, че нито нейният покоен съпруг, нито Де Вин са виновни.

След тези нощни преживявания тя спа неспокойно. Но въпреки това както обикновено, се събуди в седем часа и веднага се втурна към прозореца.

Ябълковите дървета прикриваха добре бъчвите с бренди, но Делси вече знаеше, че те са там и всеки може да ги види. Въобще не се съмняваше в това. Беше й страшничко да ходи сама в градината, затова отиде да провери дали Боби и госпожица Милн са се събудили.

Детето все още спеше, а гувернантката вече беше облечена и разресваше косата си, седнала пред огледалото.

— Ах, добро утро, госпожо Грейшот — каза тя, скочи при появата на господарката и веднага се хвана за главата. — Днес май имам главоболие! Не мога да разбера защо, понеже спах непробудно. Но сънувах ужасни кошмари: уж ме влачеше някакъв кон. Направо абсурд!

— Не чак такъв абсурд, както ви се струва! — отговори Делси, влезе в стаята и внимателно затвори вратата.

— Какво искате да кажете?

— Снощи тук се случи нещо странно.

— Пак ли в градината?

— Чухте ли нещо, госпожице Милн?

— Може би са само слухове, обаче… Аз не ходя често в Кестнау, но нали миналата неделя навестих братовчедка ми Бетси, която работи в дома на лейди Джейн. Казах й какво се случва във Вилата нощем, споделих си тревогите и вълненията. Според нея това са контрабандисти!

— И аз мисля така. Госпожице Милн, снощи са ви упоили с приспивателно!

Момичето отвори широко очи от страх. Беше съвсем ясно, че направо е зашеметена от тези думи.

— Какво ви кара да мислите така? — пребледня като платно тя.

— Спомняте ли си какаото, което ви предложиха снощи? Боби все още спи, а тя иначе по това време е вече будна!

— Ами вие, госпожо Грейшот? Нали също пихте какао?

— Не, не пих! През нощта, когато чух шум в градината, се опитах да ви събудя, но вие спяхте мъртвешки сън. Погледнах през прозореца и видях мулета, натоварени с бъчви. Мисля, че трябва да отидем в градината и да огледаме подробно.

— Господи! Човек е по-добре да не се забърква с тези хора! — предупреди момичето, като се престори, че не е разбрало поканата.

— Тогава ще отида сама! Вече е светло. Надявам се нищо да не ми се случи!

— Не, не бива да рискувате! Ще дойда с вас! — реши госпожица Милн и взе шала си.

Те слязоха безшумно по стълбището, внимателно отвориха вратата, за да не събудят семейство Бристком, и излязоха в градината.

Като се стараеха да не вдигат шум, тихичко тръгнаха по пътеката, оглеждайки внимателно всички храсти. Но не видяха никакви бъчви, нито дори следа от нощното нахлуване.

— Но аз знам, че бяха тук! Видях ги със собствените си очи! — в пълно недоумение възкликна Делси, втурна се към края на градината и започна да тича по пътеките, като надничаше във всички кътчета.

Буйната трева беше непокътната, покрита с утринна роса! Нямаше нито едно смачкано стръкче!

— Но аз ги видях със собствените си очи! Да не съм луда?! — настойчиво убеждаваше Делси гувернантката, която я гледаше въпросително.

— Тази нощ и аз сънувах кошмари — меко я увери госпожица Милн.

— Понеже снощи ви упоиха! — твърдо заяви Делси, като се стараеше да овладее тревогата си; в края на краищата, дали наистина целият този кошмар не беше халюцинация? — Ще говоря с госпожа Бристком!

— О, госпожо Грейшот, на ваше място не бих го направила! — опита се да я предпази гувернантката.

— Трябва ли да се страхувам от собствената си икономка? — отвърна възмутено Делси.

— Ами, ако мислите, че е свързана с тях… Бетси ми разказа разни истории…

— Включително и онези, които се разправят за мен? Моите ученички се страхуват да работят тук заради тези измислици! Така не може да продължава! Ще отида и ще изясня всичко!

Но докато госпожа Бристком с неизменния си стоманен поглед им сервираше закуска, Делси загуби кураж.

„Не и пред детето — оправда тя своята уплаха пред самата себе си. — Ще поговоря с нея по-късно!“

— Спахте ли добре, госпожо Грейшот? — попита икономката с насмешлив израз на лицето.

Този жлъчен въпрос беше достатъчен Делси да възвърне смелостта си.

— Не, госпожо Бристком! Много е любезно от ваша страна да се интересувате за съня ми, но спах много зле заради шума в градината! Видях вас и съпруга ви от прозореца и искам да ми обясните какво ставаше там?

— Мен? — усмихна се изненадано икономката. — Аз си легнах в девет часа, госпожо Грейшот!

— Мисля, че не беше съвсем в девет! Ако си спомняте, в девет и половина любезно ми предложихте да изпия чаша какао!

— О, да! Е, може би в десет! — отговори дръзко икономката, като с целия си вид показваше, че не я е грижа какво си мисли младата жена.

— В такъв случай може би сте си легнали и в два часа! — отвърна студено Делси.

Тя изведнъж осъзна колко е уязвима. Две изплашени девойки, при това с дете, се намираха в къща с престъпници. А ако Бристком бяха свързани с контрабандистите… Кой знае на какво са способни?

— Ще поговоря за това с лорд Де Вин! — заяви Делси, за да прикрие отстъплението си.

„Би трябвало да я уволня веднага!“ — помисли си, разтреперана от гняв.

Сърцето й биеше в гърдите като подплашена птица. Господи, тя се страхуваше от своята икономка! Кой би си помислил? Не, с това трябваше да се приключи!

— Ще отида да разбера дали господин Бристком е чул нещо — рече студено икономката.

При споменаването на името на барона тя се укроти. Двамата с мъжа й не се бояха от беззащитната вдовица, но не смееха да мерят сили с господаря на селото.

Делси отпиваше от безвкусното кафе и се чудеше защо търпи тази вещица? Нали още първата сутрин, когато стъпи в тази къща, й стана ясно, че никога няма да се разберат.

След дълбокия сън Боби беше отпусната, очите й се затваряха.

— През нощта сънувах баща ми — сънливо избъбри тя. — Той постави мотор в леглото ми и го накара да танцува. Беше страшно.

— Е, от сънища не бива да се страхуваш — обади се госпожица Милн, като хвърли многозначителен поглед към Делси. — Говорих с Нел и Олив, новите прислужнички. Те също имали лоши сънища. Тази нощ всички сме имали кошмари!

С натежало сърце и главоболие Делси заведе момиченцето в класната стая. После се зае да състави план.

Въпросът беше твърде сериозен и не търпеше отлагане. Трябваше незабавно да помоли барона да уволни семейство Бристком. Самата тя се страхуваше дори да разговаря с тези хора.

Изведнъж чу, че каретата на Де Вин спира до входната врата. Той отиваше в селото и се беше отбил да узнае дали госпожа Грейшот ще има някакви поръчки.

Щом погледна Делси, баронът разбра, че се е случило нещо.

— Пак ли торбички със злато? — подхвърли, докато сваляше ръкавиците си.

— Въобще не е смешно! — сряза го тя, а от вълнение очите й се насълзиха. — Те трябва да бъдат уволнени незабавно!

— Защо не го направихте? — попита той.

— Защото вие ме помолихте да им дам шанс!

— Те получиха шанс, а сега е време да се избавите от тях. Така не може да продължава!

— Учудвам се, че сте съгласен с мен! Бях сигурна, че ще препоръчате да ги оставя, за да продължат да ме тормозят!

— Е, това е прекалено! По-скоро се отървете от тях — отвърна той.

— Да, но аз… — отвърна несигурно Делси и го погледна с ням въпрос.

Тайно се надяваше баронът да предприеме тази неприятна задача. Той винаги се намесваше в нейните работи. Защо да не предложи помощ точно сега, когато имаше нужда от нея?

— Ако се страхувате, сам ще го направя — чу Делси дългоочакваните думи.

Много й се искаше да приеме предложението му. Но тонът, с който беше направено, я накара да откаже.

— Те са мои слуги, аз ще ги уволня! — неохотно отговори тя.

Още преди да довърши думите си, на прага на Вилата се появи икономът.

— Тъкмо исках да поговоря с вас, Бристком! — започна тя, като се радваше, че Де Вин ще присъства по време на уволнението му. Пред него слугите нямаше да допуснат дързости. Добре беше и това, че самият Бристком ще каже на съпругата си за уволнението, защото тя бе още по-лоша от мрачния си съпруг.

— Дойдох да ви информирам, госпожо Грейшот, че двамата с моята съпруга ви напускаме. Семейни въпроси налагат незабавното ни заминаване. Моля да ни платите дължимото!

Делси кимна изненадано, без да знае какво да каже. Върху лицето й се четеше пълно объркване.

— Превъзходно! — каза Де Вин. — Ние така и предполагахме, че скоро ще ни напуснете! Госпожа Грейшот искаше да поговори с вас именно за това.

— Със съпругата ми си помислихме, че госпожа Грейшот и детето могат да останат няколко дни при лейди Джейн, докато се намери кой да ни замести — предложи Бристком.

— Отлична идея! — съгласи се баронът.

— Не виждам никаква необходимост от това! — възрази Делси.

— Но вие ще се чувствате неудобно без иконом и слуга — погледна я настойчиво баронът.

Делси не го разбра. Тя изобщо не искаше да покаже на Бристком, че едва ли не са незаменими в тази къща.

— Сега имам помощнички — каза тя. — Разбира се, ние ще останем тук!

— Нека решим това по-късно — предложи Де Вин, поглеждайки иконома, който явно много се интересуваше от ситуацията. — Благодаря ви, Бристком. Свободен сте!

Икономът се поклони непохватно и излезе.

— Сякаш без тях не мога да живея и един ден! — отбеляза саркастично Делси.

Де Вин отиде до вратата, затвори я и укорително поклати глава.

— Радвам се, че се избавих от тях, и съжалявам, че те сами напуснаха! — продължи да се ядосва тя. — Така неочаквано, без обсъждане, без предупреждение… Защо бързаха толкова?

— Мисля, че се досещам за какво става дума. — Баронът седна в креслото и кръстоса опънатите си крака.

— Кажете ми по-скоро, защото не разбирам нищо!

— Нима не е ясно, че злодеите искат да ви изведат от Вилата за през нощта, за да могат да вземат стоката? Най-добре е да отидете при лейди Джейн за ден-два, докато всичко свърши. Най-вероятно са възнамерявали да продължат тъмните си дела, в които е участвал и Андрю. Но сега, след като ги проследихте, са решили да напуснат. Те искат да откарат брендито оттук, затова трябва да напуснете за няколко дни къщата, за да могат Бристком да го сторят спокойно.

— В никакъв случай! — отговори веднага Делси, разпалвайки се от неговия властен тон.

— Опомнете се! Нали не искате да попаднете в лапите на безсъвестна банда контрабандисти? На тях им трябва брендито. Нека си го откарат и всичко да свърши. Пригответе се! Ще ви заведа при лейди Джейн още сега!

— Никъде няма да ходя! Възнамерявам да остана тук и да разбера къде крият контрабандата!

— Това няма да ни даде нищо! Ако си отидат и не се върнат, може да смятате, че ви е провървяло.

— Та вие просто се страхувате от тях!

— Да се постъпи иначе е безразсъдно. Не си струва да се караме с контрабандистите. Почти всички жители на селото са такива и, ако влезете в конфликт с тях, може да пострадате доста жестоко!

— Не съм от онези, които нарушават закона! Не мога да се крия в храстите. Аз отговарям за този дом и няма да позволя на слугите да ме изгонят от него!

— Спокойно можете да си позволите да заминете за два дни. Какво ще постигнете, ако останете? Не можете сама да ги арестувате, а да повикате митничари е все едно да обявите война на всички контрабандисти. Животът ви ще се превърне в ад. Ако това ви е все едно, помислете поне за Роберта!

— Точно за нея мисля. В моя дом са направили скривалище. Кой може да гарантира, че след като вземат тази пратка, бандитите няма да го използват отново? Трябва да го намерим и унищожим завинаги! Мислех, че ще ми предложите помощ, а не че ще прикривате контрабандистите!

— Аз ще проследя внимателно къде са скрили контрабандата, но ще им позволя да я откарат от вашето имение. Освен това тези хора на никого не причиняват вреда… Те не са убийци. Не ще докоснат с пръст човек, който не им пречи. Лично аз нямам нищо против тях. По-добре да не ги безпокоите. А сега се пригответе и нека Бристком видят как заминавате. Контрабандистите ще си вземат стоката, а утре или вдругиден всичко ще свърши.

— Преди няколко дни казахте същото! Обаче вчера ни упоиха с някаква отрова. Те имат наглостта да правят каквото си поискат. Не ще им преча, но и няма да избягам. Ще ги проследя и ще разбера къде крият бъчвите. В края на краищата това е чудо, Де Вин: контрабандистите доведоха в градината цял керван мулета, всяко с две бъчви. Къде са?

— Докато вие сте в къщата, няма да дойдат за стоката!

— Ако не дойдат, значи няма за какво да се притеснявам — отговори логично тя.

— Не се заблуждавайте! Те ще намерят начин да се отърват от вас, и това може да е опасно.

Обаче Делси вече беше разбрала, че баронът я принуждава да се подчини на неговата воля. Затова реши да остане, дори това да й струваше живота.

— Аз няма да напусна къщата си! — повтори тя.

— Значи искате да изложите племенницата ми на опасност? — разгневи се Де Вин.

— Разбира се, че не. Можете да заведете Роберта при лейди Джейн или да я вземете с вас.

— Ще ви заведа и двете. Пригответе се! Заминаваме! — заповяда той.

Тя пое дълбоко въздух и се изправи с горд и предизвикателен вид:

— Вече разбрах, че сте свикнали да действате посвоему. Виждах как селяните ви се кланят, когато минавате величествено покрай тях! Аз покорно се съгласих да се омъжа за вашия зет, пияница и престъпник — а вие решихте, че винаги съм толкова послушна? Но не е така. Аз отговарям за този дом. Вие нямате никаква власт над мен. А също и над моята осиновена дъщеря, щом става дума за това. Можете да вземете Роберта. Аз оставам.

— Аз си отивам и ви казвам, госпожо Грейшот, че сте упорита глупачка! Ако обичате, помолете госпожица Милн да събере багаж на Роберта за няколко дни. Разбира се, присъствието на гувернантка също е задължително. Този път тя няма да бъде с вас, а вие оставате сама в къщата. Така че Бог да ви помага!

— Не мислете, че като отведете госпожица Милн, ще ме накарате да дойда с вас! — отговори Делси.

Все пак възможността гувернантката да отсъства беше жесток удар за нея. Ала, без да издава тревогата си, тя се обърна и се запъти към госпожица Милн.

Докато се изкачваше ядосано по стълбището, обмисляше думите на барона. Странно, откъде знаеше той, че гувернантката е била с нея в градината? Тя не му беше казала това. Сигурно самата госпожица Милн е споменала за този инцидент.

Това беше и първото нещо, което Делси попита момичето.

— О, не, госпожо Грейшот! Никога не съм говорила за това с него. Само го поздравих и отговорих на въпроси за Роберта. — Гувернантката сложи бельо в куфара и дори не се опита да скрие радостта си, че напуска къщата. — Значи вие оставате? — попита тя.

— Разбира се, че оставам.

Трябваше й само минута, за да се досети: щом баронът знае, че госпожица Милн е била с нея в градината, това означава, че и самият той е бил там. Той е покривал лицето й с горещи целувки!!!

В по-спокойно състояние тя щеше да изпита други емоции — но сега, и без това сериозно ядосана, такава дързост я разгневи не на шега.

Когато се върна в гостната, завари Де Вин до камината. Той стоеше, подпрял крак на решетката.

— Надявам се, че госпожица Милн съумя да ви убеди? — попита той.

— Тя не е толкова дръзка, че да си го позволи — последва непримирим отговор. — И понеже говорим за гувернантката, позволете да попитам: откъде знаете, че е била с мен в градината онази нощ, когато ме нападнаха? Нито аз, нито тя сме ви казали!

Върху лицето на барона не трепна нито един мускул:

— Да, аз бях в градината. Исках да ви уплаша. Вие се държахте безразсъдно. Така ви се падаше! Надявах се, че в бъдеще няма да позволите такова необмислено безгрижие. Но на вас май ви харесва да се излагате на опасности?

— О, моля ви се! Вие ли ме обвинявате в лекомислено поведение? Според мен преувеличавате!

— Предлагам ви да бъдете предпазлива за ваше собствено добро. Не мислите ли какво ще сторят с вас контрабандистите, ако ги видите и после можете да ги разпознаете?

— Каквото и да се случи, не мога да повярвам, че ще ме убият! Пък и не мисля да се дам лесно!

— Надценявате способностите си. Както виждате, тогава аз успях да ви хвана. Ще трябва да помоля лейди Джейн да поговори с вас!

— Днес няма да обядвам с лейди Джейн. Моля да ме извините пред нея, понеже нямам карета, за да й правя чести посещения!

— Денят ще ви се стори дълъг, защото не ще имате друга компания, освен собствената си упорит… — Той рязко спря насред думата.

— Все пак ще имам компания! Забравяте, че днес ще дойдат кредиторите на вашия зет и ще поискат връщане на дълговете му!

— За съжаление това е неизбежно.

— Не стига че овдовях веднага след сватбата си, ами трябва да плащам чужди дългове!

— Доколкото забелязвам, вие сте настроена за кавга. И всичко напук на мен! Нарочно ме упреквате, за да се чувствам постоянно виновен. Честно казано, скъпа, вие доста грешите. Ако имах и най-малкото подозрение с какво се занимава Андрю, не бих ви принуждавал към този брак! Но признайте, че вашето положение изобщо не е безнадеждно, ако го оцените трезво.

— Отдавна съм го оценила трезво.

— Така ли? Значи разбирате, че няма основателна причина да се излагате на ненужен риск?

— Струва ми се, че не ме разбирате. Мен просто се опитват да ме използват. Възразявам срещу действията на съпрузите Бристком, които се смеят в лицето ми и нагло използват къщата ми като скривалище на контрабандисти. Няма да търпя някакви нахалници да ми казват какво да правя!

— Намеквате за моите молби да бъдете благоразумна? Честно казано, не смятам, че инатът е добродетел.

— Учудва ме вашата настойчивост! — От раздразнение Делси чак прехапа устната си.

Тя беше измъчвана от съмнения дали постъпва разумно. Естествено беше разчитала на присъствието на госпожица Милн; но сега, когато се оказа, че ще бъде сама, наистина беше рисковано да настоява на своето.

— Предполагам, че ще отведете и прислужничките в Замъка? — попита тя.

— Не ще улеснявам глупавите ви капризи, но и нямам право да ви оставя сама. Искате ли довечера да ви изпратя мои слуги?

— Изобщо не е необходимо — отговори тя колкото е възможно с по-голямо безразличие.

Но се надяваше, че той ще започне да я убеждава.

— Много добре. Можете ли да стреляте с пистолет?

— Не! Нямам намерение да стрелям в никого.

— Това изобщо няма да ви навреди. Особено ако контрабандистите решат да се възползват от факта, че сте сама в къщата.

— Защо сама? Нали вашите прислужнички ще бъдат тук, с мен? — рече тя, но разширените й от страх очи я издадоха.

— Напълно е възможно техните годеници сами да се занимават с контрабанда. На ваше място не бих разчитал твърде много на помощта на момичетата.

— Вие просто искате да ме уплашите — каза Делси.

Гласът й трепна, макар да се надяваше, че той не е успял в намерението си.

— Съвсем не. Просто се опитвам да ви подготвя за онова, което вероятно ще се случи.

Делси потрепери, почти готова да се предаде. Отчаяно се стараеше да не издаде, че я обхваща паника.

А баронът продължи:

— Андрю имаше няколко пистолета. Намерете някой от тях, а аз ще го заредя и ще ви науча как да го използвате. Мисля, че това няма да ви е излишно.

Тя и преди предполагаше, че той я плаши с определена цел, но сега вече напълно се увери. Сви рамене и отговори, като се опитваше да не покаже страх:

— Нямам нужда от пистолет. Когато ме убият, не забравяйте, че се договорихме да ме погребат в черен ковчег.

Той я погледна сърдито, но нямаше време да отговори, защото Роберта влезе, подскачайки, в стаята.

— С госпожица Милн отиваме в Замъка, мамо! — извика тя. — Ще дойдеш ли с нас?

— Не сега, скъпа. Друг път. Мама днес е заета.

— Ние ще останем там през нощта. А ти не се ли страхуваш да останеш сама, нали Бристком са напуснали?

— Аз не съм сама. Нел и Олив са тук с мен.

— Ами ако дойдат феите? — попита момиченцето.

— Майка ти не се страхува от феи! — отговори баронът, като хвърли гневен поглед към Делси.

Госпожица Милн слезе с малка чанта в ръце.

Боби целуна нежно Делси и те заминаха.

А тя се нуждаеше от цялото си самообладание, за да не се спусне след каретата, която откарваше близките й хора.