Елинор Смит
Градината на феите (12)

Дванайсета глава

— Аз не съм виновен! Когато излязох, здраво заключих къщата! — започна Бристком.

— Какво се е случило? — попита разтревожената Делси.

— Нахлули са, когато в къщата не е имало никого.

— Кой? Крадци? — попита Де Вин.

— Да, бароне! Но не са били обикновени крадци, защото вратата беше отворена с ключ. Прозорците не са счупени и няма следи от разбиване на ключалката. Който и да е бил, той е имал ключ! Когато излязох, аз лично заключих всички врати, понеже знаех, че ще се върна по-рано от госпожа Бристком.

— Всичко това са звена от една верига — каза Делси и влезе в коридора. — Предполагам, че в кабинета са разбили стоманения сейф?

— Не, госпожо Грейшот! Разхвърляна е само стаята на господаря. Ние огледахме цялата къща веднага, щом видяхме широко отворената задна врата. Среброто е непокътнато, порцелановите съдове и вази са изпочупени, но нищо не е взето!

— Нека все пак да погледнем — предложи Де Вин и се запъти към стълбището.

Другите, включително Роберта и госпожица Милн, тръгнаха подире му.

Стаята на господин Грейшот беше буквално разгромена. Спалното бельо беше разпокъсано, щорите — пръснати по пода, балдахинът — разпран с нож, а дюшекът — хвърлен до леглото. Всичкото това безредие беше покрито със слой пух от разрязаната възглавница. Съдържанието на чекмеджетата на бюрото и шкафа бе изтърсено върху пода.

Цялата компания се вцепени при вида на този безсмислен вандализъм. Бристком отново насочи вниманието им към факта, че въпреки хаоса нищо не беше изчезнало. Сребърните гребени бяха на мястото си. Скъпите копчета за ръкавели, иглите за вратовръзка и златният часовник също не бяха докоснати.

— Разбойникът е знаел какво търси в тази стая — обърна се Де Вин многозначително към Делси, но веднага замълча, щом срещна сърдития й поглед.

— Съжалявам — каза огорчено тя. — Утре ще помоля момичетата, които наемам, да въведат ред тук. Сега вече е твърде късно за толкова много работа. Просто ще заключа и ще взема ключа.

Роберта не искаше да си тръгне, защото си намери интересна игра — хвърляше нагоре пера и после ги духаше. Най-сетне госпожица Милн я отведе, Бристком се върна в кухнята, а Делси и баронът слязоха в гостната, за да обсъдят новата случка.

— Бандитът, разбира се, е дошъл за парите — каза тя. — Интересно, кой може да знае, че са били там? Не изключвам това да са направили самите Бристком, докато в къщата не е имало други хора.

— Не мисля. Докато се премествахте тук след смъртта на Андрю, цялата къща беше на тяхно разположение. Защо са се бавили?

— Бристком каза, че крадецът е имал ключ. Може да е някой от предишните слуги?

— Камериерът Самсон — веднага си спомни Де Вин. — Платих му на другия ден след смъртта на Андрю. Ако някой е знаел, че Андрю е имал пари, скрити в стаята му, това е само той. Несъмнено той е огледал всичко, преди да си тръгне, но парите бяха скрити на сигурни места. Вие например никога не бихте решили да проверите балдахина, ако не сте забелязали, че той е увиснал. Интересно е, че Самсон започна да работи тук преди около три години, скоро след смъртта на Луиз. Това се случи малко преди Андрю да започне да изпитва финансови затруднения… или може би кратко време след това. Във всеки случай беше горе-долу когато продаде къщата в Мертън и се опита да сложи ръка върху парите на Луиз. Много е вероятно Самсон да е имал ключ или просто да е направил дубликат.

— Откъде е знаел, че точно днес в къщата няма да има никого? Освен, разбира се, ако не ни е наблюдавал — забеляза Делси. — Приятна мисъл, няма що… Разбойникът стои пред вратата ми с ключ, за да може лесно да влезе когато поиска, и да пререже гърлата ни. А сетне да ни подпали!

— Изглежда, не е имал такава цел, братовчедке. Той е чакал, докато всички излязат от къщата. Самсон знаеше, че Бристком често имат почивен ден в неделя, и за него е било лесно да съобрази, че когато слугите ги няма, вие ще вечеряте на друго място.

— Ще се обадя в полицията.

— Боя се, че не мога да ви позволя това — каза Де Вин, като разтърка брадичката си, загледан в огъня.

— И как ще ме спрете? — попита навъсено Делси.

Той я погледна и неочаквано се усмихна:

— Вие отново сте на погрешен път. Трябва да ви убедя да не хукнете към Кестнау в търсене на констебъла и да го информирате за незаконно нахлуване. Вие забравяте, че това е изключително деликатен въпрос, към който е по-добре да не се привлича вниманието на властите. Само си помислете в какво неудобно положение ще се озовем всички, ако камериерът — а аз предполагам, че тук е замесен именно Самсон, разкаже, че е търсел пари, спечелени от съпруга ви по непочтен начин.

— Та той беше ваш зет! Аз нямам нищо общо със случая. Може да се окаже, че наистина е влизал Самсон. Но не възнамерявам да остана тук, в една къща, където спокойно може да влезе разбойник и да стори всичко, което му хрумне.

— Доколкото разбирам, желаете да се върнете на втория етаж при госпожица Фриск? Не мислите ли, че би било по-разумно просто да смените ключалките?

Делси се задъха от възмущение:

— От самото начало ми стана ясно, че не се интересувате от моята безопасност! Иначе никога нямаше да ме накарате да се омъжа за този негодник Андрю! Но мислех, че ще се грижите за мен поне заради племенницата си.

— Аз се грижа за безопасността и комфорта и на двете ви. Ако мислех, че ви заплашва и най-малка опасност, никога не бих ви позволил да останете тук!

— Да позволите на мен? Ще остана, ако искам!

— Е, добре, прекрасно! Останете, но мисля, че все пак си заслужава да смените ключалките.

В отговор на тази забележка тя ядосано тропна с крак.

— Госпожо, старайте се да се контролирате! Силните емоции вредят на здравето. Значи ще изпратя от Замъка човек, който да смени ключалките. Имам много добър работник, който върши подобна работа при мен и в къщата на лейди Джейн.

— Добре — въздъхна тя. — Не се съмнявам, че когато с Роберта лежим студени върху пода, вашият работник ще ни направи отлични ковчези. За дъщеря ми предпочитам да е бял, а за мен ще е подходящ най-обикновен чамов.

— Ще е по-подходящо да го боядисаме черен. Като знак, че сте вдовица — присмехулно предложи Де Вин.

— Вероятно за вашия бихте избрали кралски пурпурен?

— Аз обичам лакиран махагон. Имайте предвид това, ако се наложи да отида в друг свят.

— Такива като вас живеят вечно — измърмори Делси и започна да се разхожда възбудено из стаята. — Във всеки случай има поне едно добро нещо: намерих парите, преди Самсон да се добере до тях.

— Вече смятате притежанието на крадено злато за предимство? — попита той, като съпровождаше с поглед всяка нейна крачка.

— Нима смятате, че е по-добре да го притежава някой престъпник? — Тя внезапно спря и се върна на дивана. — Бароне, хрумна ми идея! Нашият снощен посетител е бил Самсон, който се е опитвал да влезе в стаята на Андрю, докато спяхме. Колко хубаво, че попречих на това!

— Искам да чуя подробности за снощните събития. Подозирам, че не сте ми разказали всичко.

Делси почувства, че се изчервява, и бързо се извърна:

— Всъщност аз… Аз отворих вратата и той избяга.

— Добре, но защо трябва да се изчервявате заради това? — настоя баронът, като я гледаше с лека усмивка. — Хайде, разказвайте всичко! Значи вие сте излезли, макар настойчиво да ви предупредих да не правите това?

— Да, излязох от къщата — призна Делси.

— Учудващо безразсъдство! Продължавайте! Вие сте излезли и…

— Е, ако искате да знаете… той ме целуна!

— И как, харесаха ли ви целувките на камериера крадец? — учтиво се осведоми Де Вин без признаци на гняв.

— Не беше чак толкова лошо, както си мислите. Доволен ли сте сега?

— Щом ви е било приятно, няма да кажа и дума повече.

Тя изхъмка и веднага промени темата:

— Утре ще претърся къщата от тавана до мазето и се надявам, че вие ще ми помогнете. В края на краищата, нали обещахте?

— Не знаех, че съм положил клетва. Не ми беше дадена Библия, на която да сложа ръка. Хайде, признайте си, че се ядосвате само защото ви предстои тежката задача да поставите в ред такава огромна къща. Животът ви не е бил застрашен, неканеният гост не е намерил парите. Та, какъв е проблемът? Дори са ви целунали! Утре ще наредя да сменят ключалките и Самсон повече няма да ви безпокои.

— Вие май ще ми кажете, че просто ми е провървяло с това произшествие.

— Едно малко приключение ще ви разсее от меланхолията, която, изглежда, ви е присъща — отбеляза той.

— Не мисля, че лекарят ще препоръча грабеж като разсейващо средство.

— Вярно е, но има няколко разсейващи средства, които може да бъдат препоръчани на вдовица, без да се накърняват правилата на приличието. Смея да кажа, че дори игра на карти в събота не върши работа. Може би утре ще поговорим за това?

— Не, искам да започна да търся днес! Но повече няма да ви се натрапвам с молби за помощ.

Делси стана и демонстративно започна да се взира под столовете, диваните, масите и вазите. Де Вин я наблюдаваше учудено известно време, после сви рамене и се присъедини към нея. Той проучи най-невероятните места и дори погледна в кофата с въглища.

— Търсим не прах и мръсотия, а торбички със злато — забеляза тя.

След като преровиха всички възможни потайни места в гостната, отидоха да търсят съкровища в трапезарията. Но не откриха нищо, което да представлява и най-малък интерес. Когато се измориха, седнаха в гостната и изпиха чаша шери. На тръгване баронът напомни на Делси, че трябва да заключи вратата и да пусне резето.

— Какъв е смисълът?

— Вярно е, но ще изглеждате глупаво, ако ви ограбят и се наложи да признаете, че сте заключили вратата само с ключ.

— Когато утре сутринта открия, че стоманеният сейф в кабинета е отворен и парите са изчезнали, страшно ще се зарадвам — нали ще зная, че съм пуснала резето!

— Внесете парите в банка. Глупаво е да оставяте това богатство без защита. Надявам се, че сте научила урока, който Самсон ви е преподал снощи?