Елинор Смит
Градината на феите (1)

Първа глава

Денят, който промени живота на Делси Съмърс, започна като всеки друг.

Слънцето блестеше не по-ярко от обикновено и когато тя се събуди, не изпитваше ни най-малко предчувствие, че оттук нататък нейният живот ще се превърне в куп неразбории, а зад ъгъла вече я чакаха опасности и романтични приключения.

В седем часа Делси отвори очи с мъчително главоболие. Застави се да стане от леглото, наметна тъмносиния хавлиен халат, запали огън, сложи чайника и събра косата си на кок — както беше присъщо на девойка, започнала да се превръща в стара мома.

Изпи чаша чай, изяде сандвич със сирене, облече дрехата с пелерина и взе тъмната шапчица. Вече беше късна есен. Небето сивееше и тя едва ли щеше да се върне преди очаквания дъжд.

Делси вече беше слязла на втория етаж в благопристойния дом на госпожица Фриск, но се върна за тетрадките, които постоянно забравяше. Тя смяташе, че причината за нейната разсеяност е необяснимата й неприязън към учителската професия. Понякога направо й се искаше да изгори омразните тетрадки, а заедно с тях да хвърли в огъня и господин Амптън, директора на училището. Делси се усмихна, представяйки си как тлеят обувките му, как димят и внезапно избухват в ярък пламък. Може би тогава най-после ще му стане топло!

Докато крачеше бързо по тясната улица към енорийското училище „Сейнт Мери“, тя си помисли, че директорът пак ще се оплаква от студа и зиморничаво ще търка ръце. За нея неговите оплаквания звучаха като музика. Но наистина ставаше все по-студено. Във въздуха вече миришеше на зима, а беше едва началото на ноември.

На кого бе хрумнало да построи селско училище на километър от селото? Естествено, тя разбираше, че земята там е по-евтина — пред този факт това, че учениците и двамата учители трябва да ходят пеш до училището в студ, дъжд и сняг, нямаше особено значение. Най-вероятно това беше идея на господин Амптън, който не искаше родителите да виждат как учениците се мотаят „на чист въздух“, докато той се занимава със своите ангажименти.

— Голяма работа! — подхвърли той веднъж на Делси, за което може би по-късно горчиво съжаляваше. — Малко четене, малко писане, малко аритметика, после кралете и кралиците на Англия! Учениците и това не могат да запомнят, пък и едва ли някога ще им потрябва!

Проблемът беше, че самият директор не знаеше повече от това, макар да преподаваше в горните класове. Още преди началото на часовете с господин Амптън всички ученици вече притежаваха тези знания, а някои дори бяха успели да научат и повече.

— Най-важното е да се затвърдят знанията! — поучително вдигна показалец директорът, когато Делси спомена, че със своите ученици е преминала вече втора книга за четене. — Повторението е майка на знанието. По-добре да знаят малко, отколкото много, но повърхностно! Много материал не е достъпен за тях!

Някои от най-способните деца, на които им втръсваше да предъвкват едно и също, в отчаянието си или напускаха училище, или след часовете идваха при Делси за допълнителни занимания. Но те бяха малко. Повечето посещаваха училището само заради безплатните часове. Родителите ги караха да учат — което, разбира се, беше по-лесно, отколкото да вадят камъни на полето или да помагат на бащите си във фермите.

Веднъж Делси деликатно намекна на господин Амптън, че желае да размени класовете си с неговите, разбира се, „насаме, строго между нас“, без да уведомяват попечителския съвет.

Отговорът беше ревнив поглед и остър укор.

— Ако не ви харесва нашето училище, госпожице Съмърс, аз лесно ще ви намеря заместник! — заяви господин Амптън.

Като директор на училището той спокойно би могъл да го направи.

— Не, не, тук ми харесва — отговори тя и повече не засегна този въпрос, защото отчаяно се нуждаеше от работа.

Животът на Делси беше труден.

Родена на борда на кораб, който се завръщаше от Антилските острови, тя винаги се беше чувствала като скитница. Майка й произхождаше от благородно, но обедняло семейство. Когато се омъжи за бащата на Делси — най-малкият син в аристократично семейство, и отиде с него на Антилските острови, сумата от зестрата едва стигна да купят къща и мебели.

Главата на баща й винаги беше пълна с блестящи идеи. Ако имаше десет хиляди фунта, щеше да спечели милион. Но понеже започна с хиляда, той надцени възможностите си, загуби всичко и остана длъжник на кредиторите. Причината беше амбрата — вещество, което, както разказваше майка й, се добиваше от китове и се използваше в производството на парфюми. Семейството на нейната майка се занимаваше с добив на амбра и доставката й в Англия. По време на едно от тези морски пътешествия на бял свят се появи Делси.

По-късно баща й се опита да стане адвокат, но и в това успя не повече, отколкото в бизнеса с амбра.

Отново заеха пари от родителите на майка й, този път, за да купят коне за ферма в Ирландия. Но и това начинание завърши с провал. Баща й умря в Ирландия, а майката с Делси се завърна в Англия.

Но търпението на роднините се изчерпа. Сто и петдесет фунта годишно за вдовицата — това беше всичко, на което двете можеха да разчитат. С такива пари можеше да се живее само като се полагат големи усилия. Майка й постепенно продаваше домашното имущество, за да може Делси да получи образование, достойно за млада лейди. Отначало среброто, сетне портретите, накрая перлите и два пръстена. Майка й настояваше за това. В продължение на четири години Делси учеше в семинарията в Бат. Двете живееха под наем. Всички тези жертви се правеха с надеждата Делси да бъде добра партия за женитба — но как да стане това, когато нямаше и едно пени зестра?

— Не забравяй, че във вените ни тече благородна кръв! — повтаряше майка й, докато се увиваше в износения, но някога скъп кашмирен шал, който пазеше добре от течението. — Моят чичо Фостър е маркиз Стротингам. Ако го бях потърсила, щяхме да живеем съвсем различно!

— Може би трябва да му разкажеш за нас, мамо! — неведнъж предлагаше Делси.

— Възможно е някой ден да го направя — винаги отговаряше майка й.

Но тя никога не потърси чичо си, защото беше горда като паун. Виж, бащата на Делси можеше да пълзи пред роднините си.

По-късно Делси прочете във вестниците, че маркиз Стротингам е умрял на седемдесет и осем години от сърдечен удар, оставяйки ипотекираното си имение на някакъв племенник. Делси нямаше сърце да каже това на майка си. Дядо Фостър беше символ — през изминалите години Делси разбра това. Името на наследника бе споменато мимоходом в друг разговор, но майката никога не беше чувала за него.

Тя умря, когато Делси беше на седемнайсет години. Отиде си тихо. Горката гаснеше цяла година, последният месец не се вдигна от леглото и почти не докосваше храната. Местният лекар каза, че има течност в черния дроб. Това беше най-често срещаната диагноза в града, където по неизвестна причина обясняваха всяка смърт по този начин.

Госпожица Делси Съмърс остана сама на света, без пари, без роднини, които тя и майка й никога не бяха посещавали и които дори не отговориха на съобщението за смъртта й. Нямаше къде да отиде. Беше получила възпитание, подходящо за дама — но не разполагаше нито с пиано, на което да свири, нито трапезария, където да дава обеди. Нямаше не само приятелка, с която да говори на френски, но даже акварели, за да рисува полските цветя, които толкова обичаше!

Трябва да се търси работа, реши девойката и откри у себе си практичност, за която сама никога не беше подозирала. Разгледа внимателно вестниците. Отговори на три обяви за гувернантки, получи две покани и прие първата. В продължение на две щастливи години беше бавачка на две момиченца с розови бузки, дъщери на заможен търговец на кожи от Бат. Семейство Джонсън, където работеше Делси, бяха добри и въпреки че не се държаха с нея както със своя дъщеря, все пак отношението им беше топло и приветливо.

При раждането на третото дете дойде на гости сестрата на госпожа Джонсън. Раждането премина благополучно, но със спокойствието в къщата беше свършено. Сестрата намрази Делси и превърна живота й в такъв ад, че тя напусна, без да чака официално уволнение.

Но благодарение на своята изобретателност девойката вече си беше намерила нова работа. В енорийското училище „Сейнт Мери“ на добре познатото й село Кестнау имаше нужда от учител. Търсеха мъж, но Делси отговори на обявата и с помощта на викария получи работата. Вероятно роля изигра и съгласието й да получава скромната заплата от сто фунта годишно. Мъж щеше да иска поне сто и петдесет.

И така, тя се завърна в Кестнау, сънливо малко селце край морето, където се бяха заселили с майка й след завръщането им от Ирландия и живяха до заминаването й да учи в Бат.

— Сега с теб сме в търсене, Делси. В търсене на мир и щастие. Надявам се, че ще го намерим тук. Аз обичам морето. Ти си родена в морето и също трябва да го обичаш — говореше тогава майка й.

Те намериха донякъде спокойствие — но не и истинско щастие. Пък и може ли момиче да бъде щастливо, ако постоянно му напомнят за благородния му произход и му забраняват да дружи с децата, живеещи на същата улица, с дъщерите на рибари, дюкянджии и даже контрабандисти? Какво ти щастие, когато гледаш през прозореца как отвън весело играят на топка или на „тегли въже“ — а на теб са разрешени само разходки в малкия заден двор?

Когато порасна, Делси разбра, че щастието е по-добре да се търси на хълма, който наричаха просто Хълмът на Де Вин.

Собственик на хълма и околностите бе шестият барон Де Вин. Той често се появяваше в Кестнау в разкошна карета или изискана двуколка — в такива мигове всички погледи се обръщаха към него. Обикновените хора, които бяха по един или друг начин свързани с барона, имаха деца на служба при него или се ползваха от благотворителността му, почтително му сваляха шапки.

Но Делси Сомърс никога не се поклони, защото смяташе, че с нищо не му е длъжна.

— Нашата кръв не е по-лоша от неговата! — казваше гордо майка й.

Кръвта си е кръв, но равенството свършваше дотук. Домът, файтоните, дрехите, дори лицето и фигурата на барон Де Вин бяха неподражаеми! Той беше висок, добре сложен, мургав мъж — и само високомерният му поглед пречеше да бъде съвършен.

Дамите, които го придружаваха в селото, също предизвикваха неизменен интерес. Вдовица, приятелка или роднина — всички бяха елегантни и изискани, тънеха в разкош, който е много по-силен от красотата. Изящни шапчици, умопомрачителни рокли, звънлив сребрист смях — всичко говореше за богатство и охолен живот.

Те идваха в Кестнау понякога с приятелки, понякога сами, често с деца и кученца, винаги носеха със себе си аромат на лукс и забавление, като изпълваха с възмущение тъгуващото сърце на Делси Съмърс.

Тя ги знаеше по лице, а майка й се познаваше с лелята на Де Вин — лейди Джейн, която заедно със съпруга си, сър Харолд, живееше на Хълма в наследствена къща. Сестрата на Де Вин, Луиз, се беше омъжила за богатия господин Грейшот, който обаче не беше аристократ. Тази двойка виждаха само през лятото, когато идваха в къщата си, наричана просто „Вилата на Грейшот“. Старата вдовица лейди Де Вин отдавна беше починала.

Хората разглеждаха любопитно всяка нова красавица, която идваше в селото с барона, и се чудеха дали в края на краищата това ще бъде новата лейди Де Вин, чието място засега беше вакантно.

Понякога Делси се опитваше да си представи какъв е животът там, на хълма, в луксозното имение. Балове, чести събирания, коне, пътувания до Лондон, красиви мебели, паркове и фонтани.

Говореше се, че в покоите на барон Де Вин само на последния етаж има повече от четиридесет стаи. Направо си беше престъпление един човек да живее в толкова помещения, докато тя и майка й се приютяваха в три малки стаички!

— В имението на Стротингам има петдесет спални! — хвалеше се майка й.

Но как можеше да им помогне това?

Времето в Кестнау течеше бавно. Делси постепенно се превърна в млада дама и замина за Бат, без да се срещне нито веднъж с Де Вин. Тя и майка й бяха твърде бедни, а благородният им род не беше чак толкова известен, че да общуват свободно с местната аристокрация — пък и не бяха обеднели чак толкова, че да просят милостиня.

Семейство Де Вин не посещаваха местните сбирки, а двете дами Съмърс не изпадаха до унизителното положение да ходят на Хълма в приемните дни — когато там беше пълно с фермери наематели и рибари. По този начин годините минаваха, без да се срещнат.

Но Грейшот, който живееше на Хълма, понякога срещаше тихата млада дама, която не се кланяше на Де Вин, спокойно се разхождаше сама и не проявяваше интерес към никого. Като я видя за пръв път по време на разходка, той почти загуби ума и дума.

Докато живееше в Бат, Делси не знаеше, че госпожа Грейшот е умряла при раждане. Когато завърши образованието си и се прибра в Кестнау, господин Грейшот от една година беше вдовец.

Тогава Делси вече се беше превърнала в красива, образована млада дама с ясни, надменни сиви очи и буйна кестенява коса. Влюбеният до уши Грейшот ходеше до селото под всякакъв предлог, само и само да я види. Той прекарваше всяка своя сутрин при местния хотел, за да не пропусне нейните отбивания до пощата или в магазина.

Накрая я посети.

Тогава хазяйката госпожица Фриск започна да ахка от възторг, щом видя Грейшот, зетя на Де Вин. Тя разреши на Делси да го посрещне в гостната, като сметна, че понеже той има малка дъщеря, вероятно ще предложи на Делси да стане гувернантка. Какво щастие за девойката! Майка й беше починала неотдавна и парите на момичето намаляваха. Делси вече беше споменала, че търси работа.

Когато видя Грейшот, Делси отбеляза за себе си промените във външния му вид. Лицето му бе набраздено от бръчки, очите му бяха уморени, ъгълчетата на устата му — унило отпуснати. Да, госпожица Фриск бе споменала, че е загубил съпругата си… навярно това обясняваше всичко.

Тя бързо забеляза и друг важен детайл. Грейшот беше пил! Миризмата на вино, нестабилната походка и доста несвързаните му думи показваха това така красноречиво, сякаш държеше бутилка в ръка.

— Съжалявам, че дойдох тук, без да се познаваме — каза той и се усмихна официално. — Казвам се Грейшот. Живея на хълма — махна неясно към прозореца.

— Здравейте, господин Грейшот! Предполагам, че ви води важна работа, щом сте решили да се видим.

Делси си направи същите заключения относно целта на посещението му, до които беше стигнала и госпожица Фриск. Отначало я обзе радостна възбуда. И как не — добрата работа сама идваше при нея, щеше да живее на Хълма! Но когато разбра, че гостът й е пиян, се зачуди дали пък това не е постоянното му състояние? Ако беше така, щеше да откаже да работи при него.

— Нима госпожица Съмърс не е позната в цял свят? — попита той и в гласа му се появи игрива нотка.

— Не мисля — смутено отговори тя.

— О, каква скромност! Трябва да знаете, че аз ви се възхищавам.

— Наистина ли, Грейшот? — Делси го погледна тревожно и се озърна към вратата, в случай че се наложи бързо да излезе.

— Простете! Изпълват ме силни чувства, понеже за пръв път ви виждам толкова отблизо. Вие сте толкова красива… дори още по-красива, отколкото си мислех. Откакто почина бедната ви майка, аз започнах да се надявам, само да се надявам, госпожице Съмърс… — Гостът се запъна и започна да пристъпва от крак на крак с глуповата усмивка.

Момичето стана и отиде до вратата.

— Какво искате от мен? — попита, като реши веднага, че ще отхвърли предложението, което той се канеше да й направи.

— Искам да станете моя жена.

— О! Сериозно ли говорите? — Делси го погледна удивено.

— Напълно сериозно. Станете моя съпруга, госпожице Съмърс, и аз ще сторя всичко, за да ви направя щастлива. Обикнах ви веднага, щом се завърнахте в Кестнау! Не можех да повярвам, че вие сте същото момиче, което напусна нашите места преди няколко години. Предлагам ви ръката и сърцето си!

— Налага се да ви откажа! — отговори тя, като започна да се ядосва на дързостта му.

— Смилете се! Кажете „да“! — помоли той със сълзливи нотки в гласа.

— Съжалявам. Невъзможно е!

Тя отвори вратата и се втурна нагоре към стаята си, без дори да се сбогува. Седна в края на леглото, като трепереше, сякаш току-що бе избягала от кошмарна участ…

Делси още дълго се чудеше на необичайното посещение. Но след като получи мястото на бавачка в семейство Джонсън, започна усилено да се подготвя за заминаването и почти забрави за това произшествие. После й бе смешно да си спомня деня, когато горкият Грейшот, пийнал за храброст, й беше направил предложение.

Срещна го веднъж на улицата, седмица след завръщането си. Забеляза, че много се е занемарил. В момента беше пиян. Дрехите му бяха поизносени, косата му разчорлена, отдавна не се беше бръснал. Въобще не изглеждаше никак представително. Тя премина на другата страна на улицата, за да не се срещнат.

Но той се оказа упорит и отново дойде при нея с абсурдното си предложение, което този път направи с още по-високопарни изрази. И отново получи рязък отказ.

— Моля, идете си и повече не ме безпокойте! — каза студено тя.

Делси беше станала по-зряла, по-самоуверена и Грейшот не я интересуваше. Нямаше защо да се колебае по въпроса.

Той не се появи повече. Когато се срещаха случайно на улицата, хвърляше страстни погледи към нея, но не я заговаряше — а след няколко месеца въобще изчезна.

Животът й навлезе в стабилно русло: преподаване в училище, вечер четене или игра на карти с госпожица Фриск, с която се бяха сприятелили.

От време на време ходеше на гости у някои от жителите на селото, което никога не би си позволила, ако майка й беше жива. Но в края на краищата, девойката се нуждаеше от компания, защото й беше толкова самотно в този свят!