Карин Фосум
Убийството на Хариет Крун (20) (Седмият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Раздразнението и нервността блокират тялото му, правят движенията му резки и поривисти, той не е в състояние да го предотврати, независимо от желанието си да се движи бавно, плавно, с чувство за превъзходство. Ще му се да влезе в кабинета с небрежна походка, да се настани на стола с подчертано нехайство, да излъчва увереност, спокойствие, надменност. А става точно обратното. Издърпва припряно стола от масата, разнася се пронизително стържене. Добре, решава да се съсредоточи върху невинността си. Нея ще се опита да внуши на инспектора в хода на разпита. Чувства, че има право на това, защото не е искал да убива, то просто се случи и трябва да намери начин да накара този прошарен полицай да го разбере. Кучето Франк лежи до стената. Когато двамата мъже влизат, то се надига и тръгва да ги поздрави с големите си лапи. Чарло не устоява на изкушението. Навежда се и погалва сбръчканото животно. Пръстите му потъват в козината. На допир е много странна, напомня шкурка. Чарло се вглежда в черните очи. За секунда му се струва, че излъчват кротост. В следващия миг обаче тази кротост изчезва и те лъсват като копчета. Сейер обхожда стаята, Чарло го следи изкосо. Инспекторът изглежда целеустремен, в свои води. Взема куп документи от етажерката, хвърля поглед към ръчния си часовник, настанява се удобно на стола. Движенията му са бавни и тази мудност започва да лази по нервите на Чарло.

— Смятам, че ми дължите обяснение — подхваща остро той.

Опитва се да си придаде категоричност, но опитът не е особено сполучлив. Сейер вдига глава към него. Първоначално очите му са погребално сериозни, после омекват.

— Искам да си изясня няколко въпроса — отвръща той и се облакътява на бюрото. — Ние, следователите, работим бавно и методично. Разследването е времеемък процес. Често се налага да притесняваме хората с въпроси какво са правили в този или онзи ден. Съжалявам, че ви създаваме неудобство, но това е много съществена част от нашата работа.

Гледа Чарло над бюрото.

— Да започваме. Опишете ми пак как протече денят ви на седми ноември. От самото начало.

— Вече ви казах каквото имах да казвам за въпросния ден, а вие си водихте подробни записки. Всъщност бях изчерпателен дори повече от необходимото и нямам желание пак да се впускам в пространни монолози. Питайте какво конкретно ви интересува и ще ви отговоря, доколкото мога!

Избликът увисва в кабинета. Сейер кима сериозно.

— В такъв случай, моля, повторете казаното миналия път.

— Но защо продължавате да го нищите този седми ноември?

— Тогава е убита Хариет Крун. С колегите се опитваме да установим кой и кога е минавал близо до местопрестъплението, това е важно за нас.

— И?

Сейер поглежда в документите.

— Ето какво ви предлагам: да поговорим за екскурзията ви до Конгсбер, Торп. Тя представлява интерес за мен.

— В нея няма нищо интересно.

— О, напротив. Според вашите показания сте се разхождали из града в продължение на час. Разкажете ми как прекарахте това време.

— Вие шегувате ли се? — клати колебливо глава Чарло.

— Ни най-малко. Да уточним от самото начало: разговорът ни е напълно сериозен.

Чарло се вкопчва в подлакътниците на стола.

— Няма нищо забележително за разказване… Обикалях, зяпах витрини на магазини. Краката ми измръзнаха.

— Какви магазини?

— Защо ме разпитвате за такива дреболии? Нищо чудно, че разкриването на едно убийство ви отнема толкова много време.

— Назовете някаква стока.

— Каква стока? От витрините ли? И с какво ще ви помогне това?

Чарло скръства ръце, издава напред брадичката си.

— Искам да ми опишете с какво сте се занимавали през този един час, през тези шейсет минути, прекарани в Конгсбер. Причината ще обсъдим по-късно. Е, какви стоки видяхте?

Чарло продължава да се чуди дали инспекторът не го занася. Но не му изглежда така.

— Предимно дрехи, такива неща. Но, за бога…

— Дрехи, казвате. Добре, записвам. Друго?

— Спортни стоки. Не си спомням точно. Бях разсеян, мотаех се.

— В продължение на шейсет минути сте зяпали витрини, но без да се вълнувате от изложените стоки. Краката ви са измръзнали. Тогава защо останахте цял час в Конгсбер?

— Нямах какво друго да правя. Откога човек не може да се шляе из града, без да му извадят душата?

— Къде паркирахте хондата?

Чарло вдига безпомощно рамене.

— На гарата — изстрелва, без да мисли.

Просто му се изплъзва от устата. Той дори не познава добре Конгсбер, ходил е два-три пъти. Осъзнава, че ще се наложи да лъже за доста неща. Да си съчини улици, по които не е минавал, мисли, каквито не са му хрумвали, хора, които не е виждал.

— И от гарата сте отишли пеш до центъра?

— Точно така.

— Имаше ли много хора?

— Не. Времето беше лошо.

— Вие влязохте ли някъде на закрито? В кафене, например?

— Не.

— Защо изобщо отидохте в Конгсбер?

— Ами хрумна ми ей така, съвсем спонтанно. Нали ви обясних, по онова време се чувства аутсайдер. Обикалях с колата, та да си запълвам дните. Когато си безработен, разполагаш с излишък от време. Не мога по цял ден да кисна пред телевизора, а обичам да шофирам. Да се намирам в движение. Мамка му, понякога ми беше толкова тежко.

Говори стегнато, през стиснати зъби. Болестта е надвиснала заплашително, той мърда нервно крака пред бюрото, опитва се да се овладее.

— Из целия град ли обикаляхте, или само в центъра?

— Предимно в центъра.

— Конгсбер е малък град. За един час трябва да сте минали по няколко пъти по централните улички.

— Възможно е, не си спомням.

— Значи, часът, прекаран в Конгсбер, ви е малко мътен?

— Всъщност да.

— Защото сте били в лошо настроение ли?

— Най-вероятно да.

— Докато пътувахте дотам и обратно, спряхте ли да заредите с бензин?

— Не, резервоарът ми беше пълен.

— През онази вечер говорихте ли въобще с някого?

— Не, не съм се виждал с познати. Саможив съм.

— Значи, от момента, когато сте потеглили от улица „Блум“ в шест часа, до момента, когато сте се прибрали в единайсет, не сте разменили нито дума с никого. С изключение на младия мъж, с когото сте се блъснали?

— Точно така.

Сейер пак поглежда книжата.

— Имате ли се за човек с избухлив нрав?

— Нали уж ме разпитвате, за да уточните минувачите и колите близо до местопрестъплението?

— Така е. Вие също сте един от тях. Ще повторя въпроса: избухлив ли сте, господин Торп?

— В никакъв случай. Всъщност съм изключително уравновесен. Питайте Юлие, дъщеря ми.

— Но онази вечер сте избухнали. Според вас е било единичен случай. Но защо точно на седми ноември в единайсет часа?

— Вече ви обясних.

— Искам да го чуя още веднъж.

— Казах ви: бях в лошо настроение. Поради ред причини.

— Посочете ми ги.

Чарло подпира главата си с ръце.

— Бях задлъжнял. Кредиторите ме притискаха. Нощем спях лошо, не можех да свържа двата края.

— Но сега дълговете ви са изплатени?

Чарло прехапва устна.

— Да.

— Как успяхте да погасите задълженията си, господин Торп?

— Вече ви казах: ударих печалба.

Сейер кимва бавно.

— От каква игра?

Чарло мисли напрегнато, та чак черепът му ще се пръсне.

— От лотарията — изтърсва неочаквано и за себе си.

Предаването на нервните импулси се забавя, хрумва му внезапно, ето, покосява го, той се влошава.

— Аха. Провървяло ви е?

— И преди се е случвало да ми провърви, но обикновено беше изключение. Бог ми е свидетел: изстрадах си моя дял.

— А после веднага сте погасили дълга си, намерили сте си работа в конна база и сте се помирили с дъщеря си?

— Да. Нещата вече са много по-добре.

Облизва устни, опитва се да се изразява по-завоалирано, за да печели време и да предугади накъде бие инспекторът.

— Каква сума спечелихте, господин Торп?

— Значителна, бих казал.

— Тайна ли е колко точно?

Кръвта във вените на Чарло се смразява. Търси как да се вкопчи в сигурна опора, но усеща, че се оплита.

— Не проумявам какъв е смисълът на всички тези въпроси. Колко съм спечелил от лотарията, си е лично моя работа.

— Добре, Торп — примирява се Сейер. — И сами ще се снабдим с тези данни, това е най-малкият ни проблем.

Чарло изтръпва.

— Бяхме няколко души, приятели — вмята той. — И си поделихме печалбата.

Сейер се обляга удобно.

— Не си ли спомняте поне у кого е бил печелившият билет?

— Не. Включих се чрез приятел. Съвсем спонтанно.

— Ами супер. Поне знаете името на въпросния приятел, нали?

— Никога не бих забъркал близък човек в разправии с полицията. Ще го притеснявате с въпроси.

— Става дума за нещо съвсем безобидно, Торп. Печалба от лотарията. Дата, име, сума — друго не ни трябва. Човекът навярно ще се отзове с готовност, ако го помолим учтиво.

— Не. Карайте по същество. За какво става дума? Дъщеря ми ме чака, имаме уговорка.

— Става дума за седми ноември. Вече ви обясних. Говорим за убийство. Издирвам извършителя.

— Да, и миналия път казахте същото. Но това какво общо има с мен?

— Намирали сте се на улица „Фредбу“ в много интересен за следствието час.

— Нищо подобно. Просто минавах оттам с колата. Не съм се задържал повече от броени секунди.

— За да мине човек през Хамсюн, е нужно да се отклони от главния път. Защо държахте да прекосите селото?

— Нямаше конкретна причина. Казах ви истината: просто обичам да шофирам.

— Дори при опасно хлъзгава настилка?

— Настилката няма значение.

— Добре ли бяхте облечен, предвид студеното време?

— Да.

— С какво?

— Не си спомням. Имам няколко якета.

— Да не сте били със зелена парка?

— Възможно е. Защо ми задавате въпроси, на които вече знаете отговора?

— Значи, имате зелена парка?

— Имах.

— Изхвърлили ли сте я? Защо?

— Беше стара и износена.

— Къде я изхвърлихте?

— В един контейнер. Шевовете бяха „цъфнали“, джобовете — разпрани, липсваха няколко копчета.

Сейер подновява воденето на записки. Чарло пробва да прочете някоя и друга дума, но не успява. От една страна, разстоянието не е малко, от друга — не вижда добре. Зрението му пак се замъглява. Той мига усилено — без резултат. Поглежда часовника, усеща как отчаянието му расте, докато мисли, че Юлие го чака. Не се справя кой знае колко добре. Да лъже дъщеря си е лесно. Но това тук му е пряко сили. Разтърква изморено лице. Седи с длан, закрила очите. Едва ли е разрешено да изпращаш болни хора в затвора, мисли си и неволно попипва задния си джоб, където държи пакета с тютюн.

— Може ли да запаля цигара?

— Разбира се — кимва Сейер. — Ще донеса пепелник. Жаден ли сте, Торп?

— Да.

Сейер поставя пред него бутилка вода. Чарло се опитва да си свие цигара. Пръстите му притреперват.

— Застрашен ли се чувствате, господин Торп? — пита спокойно Сейер.

— Застрашен? От вас? Не. Но не ми допада каква насока взема нашият разговор.

— Тогава да я променим. Да се пренесем тук, в нашия град. Все пак имаме да обсъждаме цяла вечер, а досега уточнихме как е преминал само един час.

Налива вода в чашата на Чарло и сяда.

— Преди да потеглите към Конгсбер, сте се разходили тук, из нашия град. В продължение на близо два часа — според първоначалните ви показания. Разкажете ми как прекарахте тези два часа.

Чарло пали цигара и дръпва жадно.

— Явно си падате по повторенията. Обикалях и зяпах витрини: бельо, обувки, мебели. Разглеждах минувачи, рекламни плакати, мацки, автомобили. Корабчетата по реката. Видях една патрулка. Зяпах кучета, гълъби.

— В продължение на два часа?

— Да. Поразходих се и по пристана.

— Какво правихте там?

— Обмислях да скоча.

— В реката? Да се удавите?

— Да. Нали искате истината? Ето я.

— Значи, не просто сте били в лошо настроение, а са ви минавали мисли за самоубийство.

— Може да се каже.

— С други думи, на седми ноември сте се чувствали психически лабилен.

— Ако така предпочитате, съгласен съм. Лабилен. Вярно е. Сякаш бях минал през центрофуга.

Чарло придърпва пепелника и изтръсква пепелта от цигарата. Изпива половината чаша и си избърсва устата.

— Нищо чудно, че пътното произшествие ви е ядосало толкова много — отбелязва Сейер.

— Не, не ме ядоса. Направо ме вбеси. Нервите ми бяха обтегнати до крайност. Всеки човек си има предел на търпимост.

— Младият мъж от другата кола изплаши ли се?

— Трепереше като лист. Ушите му приличаха на дръжки на тенджера, а лицето беше тебеширенобяло. Сега съжалявам, че се държах толкова грубо.

— Да се върнем на дългата ви разходка. Отбихте ли се някъде?

— Не.

— И въпреки лошото време не сте се изкушили да влезете да се стоплите на закрито?

— Не. През цялото време бях навън.

— Не станахте ли вир-вода?

— Е, поизмокрих се. Ботушите ми пропускаха.

— И въпреки това сте подкарали към Конгсбер, а там пак сте слезли да обикаляте по улиците? Докато снегът е продължавал да вали?

— Да. Колкото и да е невероятно.

— Невероятно ли ви се струва?

— Сега, като се връщам към онази вечер, или по-точно докато ви обяснявам поведението си, то ми се струва доста жалко.

— Жалък ли се чувствахте?

— И жалък, и какъв ли не. През онази вечер може да се каже, че преминах през цялата палитра от чувства.

— Гледката през прозореца не ви е вълнувала, но мисълта ви е работила на пълни обороти?

— Да. Главата ми щеше да се пръсне от усилие да намеря изход.

— Изход от финансовите проблеми ли?

— Да. Обмислях да ограбя банка.

Чарло поглежда предизвикателно инспектора.

— И защо не осъществихте това свое намерение?

— Не съм престъпник — заявява категорично Чарло и още по-дръзко впива очи в Сейер.

— Убийството в Хамсюн, което разследваме… — продължава инспекторът. — Какви мисли поражда у вас?

Чарло поставя длани върху бюрото, после ги преплита и започва да върти палците.

— О, не съм се замислял много-много. Е, направи ми впечатление, разбира се. Жената е била възрастна, самотна и болна. Не че възрастта има особено значение. Убийството си е убийство, имам предвид, от юридическа гледна точка. Но по една или друга причина хората се възмущават най-силно, когато жертвата е стар човек. Сигурно защото старите хора са по-безпомощни от младите. Навярно затова всички осъждаме такива убийства толкова остро. Но все пак никой не знае какво точно се е случило в кухнята.

Сейер го поглежда изкосо.

— В кухнята ли се е случило, господин Торп?

Чарло си поема рязко въздух.

— Така писаха по вестниците. Намерили са я в кухнята. Това е всеизвестно.

— Съжалявам, но ще ви разочаровам. Подобна информация никога не е била публикувана в пресата.

— Значи са го съобщили по радиото. Сигурен съм, че го чух някъде!

Сейер мълчи. Дълго пише в бележника си. Чарло усеща как по челото му, в корените на косата, започва да избива пот. Не може да си позволи подобни гафове. Мисли! — крещи вътрешният му глас. — Мисли, преди да отговаряш!

— Какво имате предвид с думите „какво точно се е случило в кухнята“?

— Подробностите. Предисторията. Кое е довело до убийството й.

— Точно затова издирваме извършителя. Ако не го намерим, няма да получи възможност да обясни поведението си или да се защити.

— Прав сте. Но въпросът е дали той изобщо смята, че си струва да обяснява. Защото вероятността да не бъде разбран и да не му повярвате, е голяма. Нали си давате сметка…

— Май нямате особено високо мнение за правораздавателната ни система?

— Общо взето, не.

— Но досието ви е чисто. Не сте влизали в пряк досег с органите на реда, нали?

— Не, но все пак следя пресата. Ако извършителят смяташе, че евентуално самопризнание би било в негова полза, щеше да се предаде.

— А вие? Вие смятате ли, че евентуално самопризнание би било от полза за извършителя?

— Зависи от житейската му ситуация. Що за човек е. Ако има семейство или близки, на които държи, за дълго време ще бъде разделен от тях.

— На повечето затворници разрешават свиждания. Получават писма, имейли. Телефонни обаждания.

— Боже, звучи направо приятно.

— Приятно едва ли, но поносимо.

 

 

Чарло се отпуска и усеща присъствието на болестта в тялото си. То мигом го парализира. Насилва се да се съсредоточи върху убийството, което е извършил, но не нарочно, не с умисъл или със злостно намерение. Трудно му е да си обясни как така изобщо продължава да седи в участъка, а още не е избягал. Продължава да участва и в този разговор, в този словесен дуел. Свива си нова цигара и отпива глътка вода. Разкопчава горното копче на ризата си. Кучето спи до стената.

— Я ми кажете, господин Торп, вие тук, в града, ли сте израснали?

— Да. Роден съм в източната част. Никога не съм живял другаде. Детството ми мина близо до Методистката църква. Шляехме се покрай реката. Познавам града като петте си пръста. Хубав град — добавя той. — Малко безпланов, ако не и съвсем хаотичен. Но човек трябва да е по-снизходителен. Заставали ли сте нощем на гарата да погледате пивоварната? Блясъка? Арките на моста? Великолепна гледка.

Сейер кима. Чарло разглежда снимките по стената.

— Имате млада и хубава съпруга.

— Това е дъщеря ми, Ингри. И внучето — Матеус.

— Тъмнокож е. Осиновен ли е?

— Да, от Сомалия.

— Там се води гражданска война, нали?

— Да. Пълно е със сирачета. А вие? Една дъщеря ли имате?

— Да. Скоро ще навърши седемнайсет. Голяма умница. Държи ме изкъсо.

— Имате ли нужда някой да ви държи изкъсо?

Чарло сумти тежко.

— Да. Нали преди време бях пристрастен към хазарта. Юлие се страхува да не се върна към стария порок. Много й мина през главата. Нанесох голям позор на семейството си.

— Но хазартът за вас вече е затворена страница?

— Убеден съм. Окончателно приключих с него — усещам го с цялото си същество.

— Значи, една печалба от лотарията и хоп! — връщате се в правия път?

— Така да се каже, отдавна бях решил да сложа край. Вече не се издържаше. Бях се превърнал в кълбо от нерви. Из лихварските среди се носеха слухове, че ще ми изпратят бияч. Нощем не ме ловеше сън. Не можех да се успокоя. Животът ми се превърна буквално в ад.

Чарло примамва кучето. То се присламчва и сяда до стола му.

— Колко още ще седим тук? Времето си върви, а Юлие ме чака.

— Ще я караме полека, Торп. Ще отделим колкото време е нужно. Нямам интерес да се чувствате пришпорен или неизслушан.

Чарло престава да гали Франк. Кучето стои известно време унило, гледа го и накрая се връща на мястото си до стената.

— Да продължим нататък — предлага Сейер. — Според мен настъпи моментът да уточним по какъв повод сте отишли в Хамсюн. Каква е била целта на посещението ви.

Чарло се изправя на стола.

— Както ви казах и миналия път, нямах конкретна работа там. Съвсем спонтанно хванах отбивката от главния път. Видях осветената църква и завих — това си спомням. Исках просто да убия малко време, та като се прибера, направо да си легна. Общо взето, това беше целта ми по онова време. Да намеря начин времето да минава по-неусетно.

— В колко часа хванахте отбивката към Хамсюн?

— Към десет и половина.

— Аха. После сте обиколили селото с колата?

— Да, минах покрай гарата и надолу.

— По улица „Фредбу“?

— Да. Шофирах, разглеждах красивите стари къщи. Наистина са разкошни. Чувал съм, че са обявени за паметници на културата. Стигнах до края на улицата и обърнах.

— Кое ви подтикна да паркирате и да слезете от колата?

— Не съм слизал.

Сейер се надвесва над книжата.

— Паркирали сте зад стария закрит хотел. С червена хонда „Акорд“, нали?

— Не си спомням такова нещо.

— Вие — не, но друг си го спомня. Обърнал е внимание.

— Сигурно става въпрос за друга кола, не за моята. Не съм слизал от хондата — абсолютно сигурен съм.

— Да не би да сте се отбили на гости при познат?

— Не познавам никого в Хамсюн.

— И след като сте се поразходили по улица „Фредбу“, ви е блъснала тойота?

— Да.

— Били сте психически лабилен, в главата ви са се въртели мисли за самоубийство, тревожели сте се как ще я карате занапред, но това не ви е пречело да се любувате на красивите стари къщи?

— Точно така. Е, признавам, не бях съвсем на себе си, бях объркан, но както казах, гледах времето да минава.

— Да не би да сте поседели в колата зад закрития хотел, за да си починете?

— Не си спомням да съм спирал зад хотел.

— Намирали сте се в потиснато настроение. Може това да е причината да не си спомняте подробности. Твърдо вярвам, че постепенно ще се появят. Точно затова седим тук. Сигурен ли сте, че сте пристигнали в Хамсюн точно в десет и половина?

— Да, спомням си, че погледнах часовника.

— Да, но колата ви е стояла паркирана зад хотела още в десет.

— Не е възможно.

— Възможно е — според моите сведения. Да не би да бъркате?

— Беше тъмно, валеше сняг. Ако някой е видял зад хотела кола, подобна на моята, това не значи нищо. Хората непрекъснато грешат в преценката си. Пък и не съм единственият човек, който кара хонда.

— Дали значи нещо, или не, ще се изясни по-нататък. Според мен часът не е бил десет и половина. Не е голяма беда, че паметта ви изневерява, но ми се ще да го уточним. Възможно ли е да сте поседели в колата, докато решите дали да посетите определен човек, или не?

— Казах ви: не познавам никого в Хамсюн.

— Ами цветята, Торп? Те за кого са били? Носели сте голям букет.

Чарло пребледнява. Стисва зъби.

— Заблуждавате се.

— Голям букет от различни цветя. Необикновено красив, създаден с много въображение.

— Не купувам цветя. Що за небивалици!

— Опитайте се да си спомните, Торп. Да се върнете в цветарския магазин.

— Какъв цветарски магазин?

— „Цветята на Тина“, до „Cash & Carry“.

— Никога не съм влизал там.

— На седми ноември, малко преди осем вечерта. Затварят в осем, хванали сте последния момент. За кого бяха цветята?

— Казах ви: някой ви е дал погрешни сведения!

— За жена, нали?

— Не познавам жени от Хамсюн.

Тишина. Чарло се опитваше да оцени силите на противника си, да претегля думите, да мисли. Да крои планове за следващия си ход, да освежи спомените си. Да си спаси кожата, да се махне от този кабинет. Божичко. Няма да излезе оттук. Сейер прекъсва мислите му:

— Букетът е струвал двеста и петдесет крони. Здравата сте се охарчили. Явно много сте държали на човека, за когото са били предназначени цветята?

Чарло навежда глава и мълчи. Барабани с пръсти по бюрото.

— Променете версията си, защото сведенията ви не отговарят на истината. — И упорито забожда поглед в бюрото.

— Господин Торп — подхваща тихо Сейер — вие сте купили букет на седми ноември и това не е просто предположение или подозрение, а безспорно установен факт. Затова предлагам незабавно да отнесем букета в Хамсюн и да продължим напред. Какво ще кажете?

— Умът ми е затормозен. Прекарах няколко дни в болница. Може ли да направим почивка?