Робърт Галбрейт
Смъртоносно бяло (48)

47

„Искам да се опитам да изиграя скромната си роля в житейските борби.“

Хенрик Ибсен, „Росмерсхолм“

Робин излезе от метростанцията „Камдън Таун“ в осем и половина в петък сутринта и се отправи към бижутерийния магазин, където трябваше да мине изпитателният й ден, като крадешком се оглеждаше във всяка попътна витрина.

В месеците след процеса на Шакълуелския изкормвач се бе усъвършенствала в гримьорски техники като да променя формата на веждите си или да нанася обилно ярко червило, което значително променяше вида й в съчетание с перуки и цветни контактни лещи, но никога не бе носила тъй силен грим като днес. Очите й, в които бе поставила тъмнокафяви контактни лещи, бяха плътно изрисувани с черен молив, устните й бяха в бледорозово, ноктите — в металическо сиво. Тъй като имаше само по една конвенционална дупка за обици на двете уши, наложи й се да купи евтини клипсове, за да симулира по-авантюристичен подход към пиърсинга. Късата черна рокля, която бе купила втора ръка в местен магазин „Оксфам“ на Детфърд, още имаше странен дъх, макар да я бе извъртяла в пералнята предишния ден, и тя я носеше с дебел черен чорапогащник и чифт черни ботуши на ниска подметка с връзки отпред въпреки топлата сутрин. Издокарана така се надяваше да уподобява останалите момичета в стил готика и емо, каквито често можеха да бъдат срещнати в Камдън, район на Лондон, който Робин рядко посещаваше и който асоциираше главно с Лорелай и нейния магазин за винтидж облекло.

Беше кръстила новото си алтер его Боби Кънлиф. Когато човек бе под прикритие, най-добре бе да избере име с лични асоциации, та да се отзовава на него инстинктивно. Боби звучеше близко до Робин и всъщност няколко души се бяха опитвали да я наричат така на галено, включително отдавнашният й ухажор от офис, където бе работила временно, и брат й Мартин, когато искаше да я подразни. Кънлиф беше фамилията на Матю.

За нейно облекчение той беше излязъл рано за работа този ден, защото правеше одит във фирма, намираща се чак в Барнет, като остави Робин да довърши на спокойствие физическата си трансформация без саботиращи реплики и недоволство, че отново ще работи под прикритие. Струваше й се всъщност, че дори ще изпита известно удоволствие да използва съпружеската си фамилия — за пръв път съобщавана като нейна собствена — при превъплъщението си в момиче, което инстинктивно би събудило неприязън у Матю. С възрастта Матю развиваше все по-силна непоносимост и презрение към хора, които не се обличаха, не мислеха и не живееха като него.

„Трикуетра“, бижутерийният магазин на Вещицата, беше на пазара Камдън. Когато пристигна там в девет без петнайсет, Робин завари собствениците на сергии на Камдън Лок Плейс вече заети с работа, но магазинът бе празен и заключен. След петминутно чакане работодателката й пристигна леко задъхана. Беше едра жена, за която Робин предполагаше, че наближава шейсет, с проскубана, боядисана в черно коса, от която се подаваха над сантиметър бели корени. Бе приложила същия драстичен подход към очната линия като Боби Кънлиф и носеше дълга зелена кадифена рокля.

През време на небрежното интервю, довело до днешния пробен ден, собственичката на магазина бе задала много малко въпроси, а вместо това бе говорила надълго и нашироко за мъжа си, който след трийсетгодишен брак я бе напуснал, за да иде да живее в Тайланд, за съседа, с когото се съдеха в спор за границата на имотите и за поредицата некадърни и неблагодарни служителки, минали през „Трикуетра“ и отишли на друга служба. Неприкритото й желание да извлече максимум работа срещу минимално заплащане, съчетано с изблиците й на самосъжаление, караха Робин да се чуди защо някой изобщо бе пожелавал да работи за нея.

— Точна си — отбеляза тя, когато наближи. — Това е добре. Къде е другата?

— Не знам — отвърна Робин.

— Само това ми липсваше — изхленчи собственичката с нотка на истерия. — Тъкмо в деня, когато имам среща с адвоката на Брайън!

Тя отключи вратата и пусна Робин в магазина, който беше с размерите на голям павилион, и щом вирна ръце да вдигне щорите, лъх на пот и пачули се смеси с мириса на прах и тамян в магазина. На дневна светлина интериорът изглеждаше някак банален и опърпан. По рафтовете край тъмнолилавите стени висяха колиета и обици от мътно сребро, много от тях във формата на пентаграм, символа на мира и листо от марихуана. Стъклени наргилета се редуваха с карти таро, черни свещи, шишенца с етерични масла и церемониални кинжали върху черни полици зад щанда.

— В момента през Камдън минават милиони допълнителни туристи — мърмореше собственичката — и ако оная не се появи… А, ето те — каза, когато вътре влезе намусената Флик. Беше облечена във фланелка в жълто и зелено на „Хизбула“ и джинси с оръфани краища и носеше през рамо голяма кожена пощальонска чанта.

— Метрото се забави — съобщи.

— Е, аз успях да дойда навреме, а също и Биби!

— Боби — поправи я Робин, като умишлено преувеличаваше йоркшърския си акцент.

Този път не искаше да се преструва на лондончанка. Най-добре беше да не се отваря дума за училища и места, които Флик можеше да познава.

— И тъй, искам да сте нащрек и във форма през цялото време — заяви собственичката и подчерта последните три думи, като пляскаше с длани. — Нали, Биби…

— Боби.

— Да де. Ела да видиш как се работи с касата.

Робин нямаше затруднения да схване как се работи с касата, защото вече бе имала опит с такава, когато работеше в съботите като тийнейджърка в магазин за дрехи в Харогейт. И добре че не й бяха нужни подробни инструкции, защото десет минути след като отвориха, в магазина заприижда постоянна върволица от клиенти. За лека изненада на Робин, защото в магазина нямаше нищо, което тя би пожелала да си купи, много посетители на Камдън явно бяха на мнение, че обиколката им ще е незавършена без чифт тенекиени обици или свещ с изображение на пентаграм, или някоя от малките конопени торбички в панера до касата, чиято реклама гласеше, че съдържат магически талисман.

— Добре, аз трябва да тръгвам — обяви собственичката в единайсет часа, докато Флик обслужваше висока германка, колебаеща се между две тестета карти таро. — Не забравяйте, едната да не откъсва очи от стоката и за момент, та да не ни отмъкнат нещо. Приятелят ми Еди ще ви наглежда — посочи тя към сергия за стари грамофонни плочи. — По двайсет минути за обяд на всяка, ще се редувате. И помнете, Еди ви наблюдава.

И тя пое навън, като развя кадифени поли и разпръсна нов полъх на пот. Клиентката германка си тръгна със своите карти таро, а Флик затръшна чекмеджето на касата, при което шумът отекна в празния за момента магазин.

— Точно пък Деди Еди — процеди злобно тя. — Пет пари не дава той. И до шушка да я оберат, няма да му пропука. Тая крава — добави тя за симетрия.

Робин се засмя, от което Флик беше доволна.

— Как ти е името? — попита Робин със силен йоркшърски акцент. — Тя изобщо не го спомена.

— Флик. А ти си Боби, нали?

— Да — отвърна Робин.

Флик извади телефон от пощальонската си чанта, която бе тикнала под щанда, погледна екрана, очевидно не видя там онова, на което се бе надявала, и пак го прибра обратно.

— Трябва много да си закъсала за работа, а? — попита тя Робин.

— Наложи се да се задоволя с каквото намеря — отговори Робин. — Бях уволнена.

— Тъй ли?

— От шибания „Амазон“ — допълни Робин.

— Тия укриващи данъци мошеници — подхвърли Флик с пробуден интерес. — Какво стана?

— Не си изпълних дневната норма.

Робин бе откраднала историята си дума по дума от неотдавнашна статия за работните условия в един от складовете на компанията: безмилостния натиск за изпълняване на норми, опаковане и сканиране на хиляди продукти дневно при строг надзор от супервайзъри. Докато Робин говореше, в изражението на Флик се редуваха съчувствие и гняв.

— Това е безобразие! — отсече тя, когато Робин приключи.

— Да — съгласи се Робин, — а няма ни профсъюз, ни нищо. Тате беше голяма клечка в профсъюза у дома, в Йоркшър.

— Бас ловя, че е бил бесен.

— Той почина — каза Робин, без да й мигне окото. — Болест на белите дробове. Бивш миньор беше.

— О, мамка му — ахна Флик. — Съжалявам.

Сега вече гледаше Робин с респект и интерес.

— Разбираш ли, водели са те работник, не служител. Ей така им се разминава на мръсниците.

— Каква е разликата?

— Ползваш се с по-малко права — отговори Флик. — Но пак може да ги съдиш, ако са ти удържали от заплащането.

— Не знам дали мога да го докажа — каза Робин. — Ти откъде знаеш всичко това?

— Активист съм в работническото движение — обясни Флик и повдигна рамене. След кратко колебание добави: — А майка ми е юрист и специализира в трудовоправни отношения.

— Сериозно? — позволи си Робин да прозвучи любезно изненадана.

— Да — кимна Флик и зачопли ноктите си. — Но не се разбираме с нея. Всъщност не се виждам с никого от семейството ми. Не харесват партньора ми. Нито политическите ми убеждения.

Тя изпъна пред Робин фланелката си на „Хизбула“.

— Какво, да не са торита? — попита Робин.

— Досущ като тях са — отвърна Флик. — Душа дават за шибания Блеър.

Робин усети телефонът да вибрира в джоба на роклята й втора ръка.

— Тук някъде има ли кенеф?

— Ей там — посочи Флик към добре прикрита боядисана в лилаво врата с още полици с бижута, приковани към нея.

Зад лилавата врата Робин откри стайче с мръсни и напукани стъкла на прозореца. До разнебитен кухненски шкаф, покрит с вкоравена мушама и с поставен върху него чайник и препарати за почистване, имаше сейф. Нямаше място за сядане, нито дори къде човек да застане прав, защото мърлявата тоалетна чиния бе монтирана в ъгъла.

Робин се затвори в малкото помещение, свали капака на тоалетната чиния и седна да изчете дългото съобщение, което Баркли току-що бе изпратил едновременно на нея и на Страйк.

Били е намерен. Прибрали са го от улицата преди 2 седмици. След пристъп на психоза е настанен в болница в Северен Лондон, още не знам коя точно. До вчера не пожелал да съобщи име на най-близък роднина на лекарите. Социален работник се свързал с Джими тази сутрин. Джими иска да ида с него, та да убеди Били да пожелае да го изпишат. Бои се, че Били ще изтърси нещо пред лекарите, каза, че много приказвал. Също така Джими е изгубил листче, на което го има името на Били, и се побърква от паника. Попита ме не съм ли го виждал. Било написано на ръка, други подробности не даде, не знам защо е толкова важно. Джими смята, че Флик го е задигнала. Отношенията им пак са лоши.

Докато Робин го четеше за втори път, пристигна отговор от Страйк.

Баркли: провери приемните часове за посетители в болницата, искам да видя Били. Робин: опитай се да претърсиш чантата на Флик.

Благодаря, написа му Робин. Никога не бих се досетила сама.

Тя стана, пусна водата в тоалетната и се върна в магазина, където банда облечени в черно поклоннички на готическия стил се бяха надвесили над стоката като ято гарги. Когато застана до Флик, Робин забеляза, че чантата й е поставена на рафт под щанда. Когато групата най-сетне си тръгна, сдобила се с етерични масла и черни свещи, Флик извади телефона си да го провери още веднъж, преди отново да потъне в мрачно мълчание.

Опитът на Робин в многото офиси, където бе работила по заместване, я бе научил, че малко неща свързват по-силно жените от това да открият, че не са сами в страданията им, причинени от мъже. Като извади своя собствен телефон, видя съобщение от Страйк.

Затова ти плащам тая тлъста заплата. Само мозък си.

Досмеша я против волята й и като потисна усмивка, Робин промърмори:

— Той ме има за някоя глупачка.

— За кого говориш?

— За така нареченото ми гадже — отвърна Робин и тикна телефона обратно в джоба си. — Уж е разделен със съпругата си. Познай къде е бил снощи. Моя приятелка го видяла да излиза от тях сутринта. — Тя издиша шумно и се облегна с лакти на щанда.

— Да, и моят приятел харесва стари жени — подхвърли Флик и зачопли ноктите си.

Робин не беше забравила, че Джими е бил женен за тринайсет години по-възрастна от него жена и се надяваше на още споделяне, но влезе друга група млади жени, бъбрещи на език, който Робин не разпозна, макар да й се стори източноевропейски. Те се струпаха около панера с нарочените талисмани.

— Dziękuję ci — каза Флик, когато една от тях й подаде пари, а момичетата се разсмяха и й направиха комплименти за произношението.

— Какво каза току-що? — попита Робин, когато те си тръгнаха. — Това руски ли беше?

— Полски. Научих малко от чистачката на родителите ми. — Флик продължи забързано, сякаш бе издала нещо. — Да, винаги съм се разбирала по-добре с чистачките, отколкото с майка ми и баща ми. Не може да се наричаш социалист и да имаш чистачка, нали? На никого не бива да се разрешава да живее в прекалено голяма за него къща, трябва да се наложи насилствена конфискация, преразпределение на земята и на жилищния фонд за хората, които се нуждаят от тях.

— Самата истина — потвърди ентусиазирано Робин и Флик се окуражи, че Боби Кънлиф, дъщеря на покоен бивш миньор и профсъюзен деятел от Йоркшър, й е простила за нейните родители професионалисти.

— Искаш ли чай? — предложи тя.

— Да, с удоволствие — отвърна Робин.

— Чувала ли си за Реална социалистическа партия? — попита Флик, като се върна с две чаши.

— Не — отвърна Робин.

— Не е обичайната политическа партия — увери я Флик. — Повече сме кампания, основана на общността, нещо в духа на участниците в Похода из Джароу от 1936 година, отразяваме същината на лейбъристкото движение, не като „новите лейбъристи“, дето не се различават от онези боклуци и империалисти торитата. Не искаме да играем все същата стара политическа игра, а да променим правилата в полза на обикновените трудещи се…

Прозвуча „Интернационалът“ във версията на Били Браг. Флик бръкна в чантата си и Робин осъзна, че това бе рингтонът й. Като видя кой я търси, Флик се напрегна.

— Ще се справиш ли сама за малко?

— Разбира се — отвърна Робин.

Флик влезе в задната стаичка. Преди вратата да се е затворила, Робин чу:

— Какво стана? Видя ли го?

Веднага щом вратата хлопна, Робин забърза към мястото, където бе стояла Флик, приклекна и пъхна ръка в кожената пощальонска чанта. Имаше чувството, че е бръкнала в кофа за смет. Пръстите й напипваха смачкани хартии, обвивки от бонбони, нещо лепкаво, което можеше да е дъвка, химикалки без предпазители, тубички с грим, метална кутия със снимката на Че Гевара на капака, пакет тютюн, наполовина изсипал се в останалото съдържание, тампони и някакво топче усукана тъкан, за което Робин се опасяваше, че са носени бикини. Да разгъне всяка хартия, да я прочете и да я смачка наново отнемаше време. Повечето приличаха на изоставени чернови за статии. После през вратата зад себе си чу Флик да изрича високо:

— Страйк? По дяволите…

Робин замръзна и се заслуша.

— … параноичен… остави това… кажи им, че той е…

— Извинете — надникна една жена над щанда. Робин подскочи. Едрата клиентка с прошарена коса и ръчно боядисана фланелка посочи към рафта на стената. — Можи ли да видя това много интересно атаме?

— Кое? — попита объркана Робин.

— Атамето. Церемониалният кинжал — посочи жената.

Гласът на Флик се издигаше и снишаваше зад гърба на Робин.

— … така беше, нали?… но аз помня… да ми се отплатиш… парите на Чизъл…

— Нямате ли нещо по-голямо — поинтересува се клиентката, като внимателно претегляше ножа върху дланта си.

— У теб беше, не у мен! — викна Флик иззад вратата.

— Ами… ето този ми се струва по-голям — отвърна Робин, като огледа лавицата.

Повдигна се на пръсти, за да достигне по-дългия нож, и в същия момент Флик изрече троснато:

— Майната ти, Джими.

— Ето, заповядайте — подаде Робин на жената осемнайсетсантиметровия кинжал.

С тракане на нападали колиета вратата зад Робин се отвори със засилка и я блъсна в гърба.

— Прощавай — промърмори Флик, взе чантата си и пъхна телефона вътре. Очите й бяха блеснали и дишаше тежко.

— Разбирате ли, харесва ми орнамента с тройната луна на по-малкия — каза възрастната жена и посочи декорацията върху дръжката на първия кинжал, несмутена от драматичната поява на Флик. — От друга страна, предпочитам по-дългото острие.

Флик се намираше в състояние помежду гняв и сълзи, за което Робин знаеше, че е най-податливо към недискретни излияния. Нетърпелива да се отърве от досадната клиентка, тя отсече с тежкия йоркшърски акцент на Боби:

— Е, това имаме само.

Жената се помота още малко, като сравняваше двата ножа и накрая си излезе, без да купи нито единия.

— Добре ли си? — не се забави Робин да попита Флик.

— Не — отвърна Флик. — Имам нужда от цигара.

Тя погледна часовника си.

— Ако онази се върне, кажи й, че съм отишла да обядвам, чу ли?

„По дяволите“, изруга наум Робин, когато Флик изскочи навън, като отнесе със себе си и чантата си, и подходящото си настроение.

В продължение на близо час Робин остана сама в магазина, като все повече огладняваше. Веднъж или два пъти Еди от сергията за грамофонни плочи хвърли разсеян поглед към Робин, но не прояви интерес към заниманията й. В кратък промеждутък между клиенти Робин отскочи до малката стаичка да провери няма ли нещо за хапване, което да не е забелязала първия път. Нямаше.

В един без десет Флик се върна в магазина заедно с мургав привлекателен мъж в синя впита тениска. Той отправи към Робин втренчен арогантен поглед на обигран женкар, с който пращаше послание, че макар и хубавичка, трябва да положи старание, та да предизвика интереса му. Бе стратегия, която Робин бе виждала да успява при други млади жени по офисите. На нея никога не й бе действала.

— Съжалявам, че се забавих — каза Флик на Робин. Лошото й настроение не се беше разсеяло напълно. — Срещнах Джими. Джими, запознай се с Робин.

— Здрасти — каза Джими и протегна ръка.

Робин я пое.

— Върви сега ти да хапнеш — подкани я Флик.

— О, да — каза Робин. — Благодаря.

Джими и Флик стояха и чакаха, докато Робин, под претекст че проверява в чантата си за пари, се наведе зад щанда, нагласи телефона си на запис и го постави внимателно в дъното на тъмния рафт.

— Е, ще се видим след малко — изрече бодро и пое към пазара.