Робърт Галбрейт
Смъртоносно бяло (45)

44

„Само че има толкова много видове бели коне на света, госпожо Хелсет…“

Хенрик Ибсен, „Росмерсхолм“

— Разбира се — заговори Робин, докато пътуваха към селото, — кръст, стърчащ от земята, не означава, че има нещо заровено отдолу.

— Вярно е — съгласи се Страйк, на когото дъхът по време на обратния път през гората му бе нужен основно да мърмори ругатни, докато се препъваше и подхлъзваше. — И все пак те кара да се замислиш, нали?

Робин не каза нищо. Ръцете й върху волана бяха нажарени от коприва и пареха.

Селската странноприемница, до която стигнаха пет минути по-късно, бе като от снимка на пощенска картичка, типично английска белосана дървена сграда с еркерни прозорци с цветни стъкла, обрасли с мъх плочи на покрива и виещи се червени рози край вратата. Градина-бирария с чадъри допълваше картината. Робин влезе с ленд ровъра в малък паркинг насреща.

— Това взе да става глупаво — промърмори Страйк, който, след като остави кръста върху таблото, слезе от колата и се втренчи в пъба.

— Кое? — попита Робин, като заобиколи зад колата и застана до него.

— Казва се „Белият кон“.

— Кръстен на онзи, горе на хълма — уточни Робин, когато тръгнаха по пътя. — Погледни табелата.

На дъска, прикрепена към дървен прът, беше нарисувана с тебешир странната фигура, която бяха видели по-рано.

— Пъбът, в който за пръв път се срещнах с Джими Найт, също се казваше „Белият кон“ — посочи Страйк.

Качиха се по стълбите към бирарията, а куцането на Страйк бе по-силно от всякога.

— „Белият кон“ е едно от десетте най-популярни названия на пъбове във Великобритания — съобщи Робин. — Прочетох го в някаква статия. Бързо, тези хора си тръгват, вземи масата им, аз ще донеса питиетата.

Вътре пъбът с нисък таван бе пълен. Робин се отправи първо към дамската тоалетна, където свали якето си, върза го на кръста си и изми смъдящите я ръце. Щеше й се да се бе сетила на връщане от Стеда Котидж да си откъсне листа от лапад, но по това време цялото й внимание бе насочено към Страйк, който на два пъти за малко да падне, бе фучал срещу себе си, нелюбезно отказа всякаква помощ и се подпираше на пригодения от клон бастун.

В огледалото Робин видя, че е разрошена и изцапана в сравнение с проспериращите клиенти от средната класа, които видя в бара, но тъй като бързаше да се върне при Страйк и да обсъдят събитията отпреди обеда, само прекара четка през косата си, изтри едно зелено петно от шията си и се върна на опашката за питиета.

— Благодаря, Робин — изрече признателно Страйк, когато тя дойде при него с халба „Аркелс Уилтшър Голд“, и бутна към нея менюто по масата. — О, колко хубаво — въздъхна той след първата глътка. — А кое е най-популярното?

— Моля?

— Най-популярното название за пъб. Каза, че „Белият кон“ било в първата десетка.

— А, да… Или „Червеният лъв“, или „Корона“, не си спомням кое.

— Моят местен пъб се казва „Победа“ — унесе се в спомени Страйк.

Не беше се връщал в Корнуол от две години. Сега виждаше в главата си тантурестата постройка от белосан корнуолски камък, стъпалата покрай нея, виещи се надолу. Беше първият пъб, в който се бе уредил да го обслужат, без да му искат документ, едва шестнайсетгодишен и пратен за няколко седмици при леля си и чичо си, докато животът на майка му минаваше през поредния етап на оживление.

— А нашият е „Дорестият кон“ — каза Робин. У нея също изникна образ на пъб в градчето, което винаги щеше да нарича „у дома“, също бял, на улицата, водеща към пазарния площад в Машам. Там бе отпразнувала дипломирането си в гимназията; същата вечер с Матю глупаво се скараха, той си тръгна, а тя отказа да го последва и остана с приятелите си.

— Защо пък „дорест“? — попита Страйк, вече преполовил бирата си и блаженстващ под слънцето, протегнал крак пред себе си. — Защо не просто „кафяв“?

— Има и кафяви коне — уточни Робин, — но „дорест“ означава нещо различно. Има черни крака, грива и опашка.

— Твоето пони какъв цвят беше? Ангъс се казваше, нали?

— Как е възможно да помниш? — смая се Робин.

— И аз не знам — отвърна Страйк. — Както ти помниш имена на пъбове. Просто ти засяда в паметта.

— Беше сив.

— Тоест бял. Това е просто жаргон, за да бъде объркан неяздещият плебс, нали?

— Не — разсмя се Робин. — Сивите коне имат черна кожа под бялата козина. Истински белите…

— … умират млади — довърши Страйк тъкмо когато келнерка дойде да вземе поръчката им.

Страйк поръча бургер, запали нова цигара и когато никотинът удари мозъка му, изпита нещо близко до еуфория. Халба бира, горещ августовски ден, добре платена работа, задаваща се храна и Робин, седнала насреща му. Приятелството им беше възстановено ако не до степента отпреди сватбеното й пътешествие, то близо, колкото бе възможно сега, когато вече бе омъжена. В момента в тази слънчева бирария въпреки болката в крака му, умората и бъркотията в отношенията му с Лорелай животът изглеждаше простичък и изпълнен с надежди.

— Груповото интервю никога не е добра идея — каза той, като издуха дима далеч от лицето на Робин, — но пък имаше интересни взаимодействия между членовете на семейството, нали? Ще продължа да обработвам Изи. Мисля, че ще е по-откровена без останалите край себе си.

На Изи много ще й хареса да я обработваш, помисли си Робин и извади мобилния си телефон.

— Имам да ти покажа нещо. Виж.

Тя извика на екрана снимката от тържеството по случай рождения ден на Фреди Чизъл.

— Това — каза тя и посочи момичето с бледо и нещастно лице — е Рианон Уин. Присъствала е на празнуването на рождения ден на Фреди Чизъл. Оказва се — тя върна назад, за да покаже групата с бели спортни екипи, — че са били заедно в британския национален отбор по фехтовка.

— Господи, разбира се! — възкликна Страйк, като взе телефона от Робин. — Сабята… онази в къщата на Ебъри стрийт. Обзалагам се, че е била на Фреди.

— Вярно! — потвърди Робин, учудена как не й бе хрумнало досега.

— Трябва да е било скоро преди самоубийството й — каза Страйк, като разглеждаше по-отблизо умърлушената насред празнуващите Рианон Уин. — Да му се не види, този зад нея е Джими Найт! Той пък какво е търсил на рождения ден на момче от частно училище?

— Безплатно питие? — предположи Робин.

Страйк прихна развеселен и върна на Робин телефона й.

— Понякога очевидният отговор е верният. Дали си въобразих, че Изи се смути, когато стана дума за юношеския сексапил на Джими?

— Не си — отвърна Робин, — и аз го забелязах.

— Никой не искаше да говори и за момчетата Бутчър, старите приятели на Джими.

— Защото знаят повече от това къде работи сестра им?

Страйк отпи от бирата си и си припомни какво му бе казал Чизъл при първата им среща.

— Чизъл ми подхвърли, че други хора били замесени в онова, което извършил, за да бъде изнудван, но те имали да губят повече, ако се разчуело.

Той извади бележника си и се загледа в собствения си ръбат и нечетлив почерк, докато Робин кротко се наслаждаваше на тихото бъбрене в градината. Ленива пчела жужеше наблизо и й припомни разходката по алеята сред лавандула в хотела „Льо Маноа о Кат’Сезон“, където с Матю бяха прекарали уикенда на годишнината от сватбата им. Но по-добре бе да не сравняваше как се чувстваше сега с изпитваното тогава.

— Може би — каза Страйк и почука с химикалката по отворения бележник — братята Бутчър са приели да нападнат конете като услуга към Джими, докато той е бил в Лондон. Винаги съм смятал, че тук той трябва да има приятели, които да му вършат разни поръчки. Но ще оставим Изи да научи местонахождението на Теган, преди ние да се свържем с тях. Да не притесняваме клиента, ако не е абсолютно необходимо.

— Именно — съгласи се Робин. — Дали според теб Джими се е видял с тях, като е идвал да търси Били?

— Като нищо — отвърна Страйк и кимна над бележките си. — Много интересно, ако се съди по онова, което си казаха на похода, тогава Джими и Флик знаеха къде се намира Били. Бяха тръгнали да го посетят, когато получих травмата. А сега отново са го изгубили… Много бих дал да открия Били, ще знаеш. Точно от него започна всичко, а още сме…

Той замълча, защото пристигна храната им: бургер със синьо сирене за Страйк и купичка чили за Робин.

— А още сме? — подсказа му Робин, когато келнерката се отдалечи.

— … в пълно неведение за детето, което той твърди, че е видял да умира. Не исках да питам семейство Чизъл за Суки Луис или поне не още. Най-добре да не ги насочвам, че в момента ме интересува и друго освен смъртта на Чизъл.

Той взе бургера си и отхапа огромна хапка, загледан някъде през пътя. След като унищожи половината бургер, Страйк се върна към бележките си.

— Неща, които трябва да бъдат направени — обяви той и отново взе химикалката си. — Искам да открия онази чистачка, която Чизъл е освободил. За известно време е разполагала с ключ и може да ни каже как и кога хелият е влязъл в къщата. Дано Изи успее да ни намери Теган Бутчър, та Теган да хвърли светлина върху пристигането на Рафаел там в сутринта на смъртта на баща му, защото аз още не вярвам на тази история. Засега няма да закачаме братята на Теган, тъй като семейство Чизъл очевидно не желае да говорим с тях. Но пък мога да се опитам да разговарям с Хенри Дръмънд, търговеца на картини.

— Защо? — поинтересува се Робин.

— Той е стар приятел на Чизъл, направил му е услуга, като е взел Рафаел на работа. Трябва да са били близки. Знае ли човек, Чизъл може да е споделил с него за какво е изнудван. А и той се е опитал да се свърже с Чизъл рано сутринта в деня на смъртта му. Ще ми се да разбера защо. И тъй, вървим напред. Ти ще наблюдаваш Флик в бижутерския магазин, Баркли остава с Джими и Флик, а аз ще се заема с Герайнт Уин и Аамир Малик.

— Те никога няма да говорят с теб — моментално заяви Робин. — Никога.

— Да се обзаложим ли?

— Ловя бас на десетачка.

— Не ти плащам достатъчно, че да си пилееш десетачките — отвърна Страйк. — Ще ме черпиш една бира.

Страйк се погрижи за сметката и двамата тръгнаха обратно към колата, като Робин тайно си пожела да трябваше да се отбият и другаде, защото перспективата да се върне на Албъри стрийт я потискаше.

— Може би е най-добре да се приберем по М40 — каза Страйк, като разчиташе карта на телефона си. — На М4 е станала катастрофа.

— Добре — отвърна Робин.

Така щяха да минат покрай „Льо Маноа о Кат’Сезон“. Докато излизаше от паркинга на заден ход, Робин внезапно си спомни съобщенията на Матю от по-рано. Твърдеше, че е писал до службата, но тя не можеше да посочи случай той да е пращал есемеси там в уикенда. Едно от редовните му възражения срещу нейната работа беше закъсняването вечер и задълженията, преливащи се в събота и неделя, което за него не важеше.

— Какво? — попита, като осъзна, че Страйк й е казал нещо.

— Казах, че ги олицетворяват с лош късмет, нали? — повтори Страйк, докато се отдалечаваха от пъба.

— Кои?

— Белите коне. Нямаше ли пиеса, в която те се явяват като зла прокоба?

— Не знам — отвърна Робин и смени скоростите. — Но пък Смъртта язди бял кон в „Откровения“.

— Блед кон — поправи я Страйк, като свали стъклото, та да може отново да пуши.

— Педант.

— Каза жената, която нарича кафявия кон „дорест“ — подхвърли Страйк.

Той посегна към изцапания дървен кръст, който се плъзгаше по таблото. Робин бе насочила поглед към пътя напред, но в съзнанието й изскочи ярък образ, същият, изникнал, когато зърна кръста за пръв път, почти скрит сред гъстите стебла на копривата — този на дете, гниещо в земята в дъното на тъмна падина в гората, мъртво и забравено от всички освен от човек, когото наричаха луд.