Робърт Галбрейт
Смъртоносно бяло (30)

29

„За мен стана невъзможно да продължа да бъда безучастен зрител.“

Хенрик Ибсен, „Росмерсхолм“

Двайсет минути по-късно таксито, което Страйк бе взел на Чаринг Крос Роуд, зави по Сейнт Джеймсиз стрийт, докато той още говореше по телефона с министъра на културата.

— Плакат? Какво има на него?

— Лицето ви. Само това знам.

— И е на път към приема? Е, това беше то! — викна Чизъл толкова силно, че Страйк потрепна и дръпна телефона от ухото си. — Ако от медиите го видят, всичко е свършено! Нали затова те наех, да предотвратиш нещо от този род!

— Ще се опитам — отвърна Страйк, — но на ваше място бих искал да съм предупреден. Съветвам ви…

— Не ти плащам да ме съветваш!

— Ще направя каквото мога — обеща Страйк, но Чизъл вече беше затворил.

— Няма да мога да продължа напред, приятел — каза таксиметровият шофьор, като погледна към Страйк в огледалото за обратно виждане. В края на Сейнт Джеймсиз стрийт имаше преграда. Нарастваща тълпа от жадни да виждат кралски особи и от олимпийски фенове, мнозина с малки национални флагчета, се събираше зад подвижните бариери и чакаше пристигането на параолимпийците и на принц Хари.

— Добре, тук ще сляза — каза Страйк и бръкна за портфейла си.

Отново се изправи пред фасадата на двореца Сейнт Джеймс с позлатения му ромбовиден часовник, проблясващ под лъчите на залеза. Страйк закуцука нагоре по стръмнината, а елегантно облечени минувачи, служители и посетители на галерии и съдържатели на винарни се отместваха любезно да му направят път, тъй като походката му ставаше все по-неравномерна.

— По дяволите, по дяволите — промърмори, защото всеки път, като отпуснеше тежестта си върху протезата, го пронизваше болка в слабините. Вече беше близо до струпалите се хора. Не виждаше никакви плакати или знамена с политически характер, но когато стигна до задните редици на множеството и погледна надолу към Кливланд Роу, зърна репортери и фотографи, подредили се в очакване на принца и на прочутите спортисти. Едва когато покрай него мина кола, в която се возеше брюнетка с лъскава коса, позната му от телевизията, той се сети, че не се е обадил на Лорелай да я предупреди, че ще закъснее за вечерята. Бързо избра номера й.

— Здравей, Корм.

Звучеше тревожна. Той се досети, че си е помислила как се обажда за отмяна на уговорката.

— Здравей — отвърна й, а очите му все така се стрелкаха наоколо в търсене на Джими. — Много съжалявам, но изникна нещо. Може да закъснея.

— Е, не се притеснявай — каза тя и той усети облекчението й, че все пак се канеше да се види с нея. — Да се опитам ли да сменя часа на резервацията?

— Да — отговори, — може би за осем вместо за седем.

Като се обърна за трети път, за да огледа Пал Мал зад себе си, Страйк зърна доматеночервената коса на Флик. Осем членове на СМОСО се бяха отправили към тълпата, сред които младеж с руса коса на расти и нисък набит мъж, приличащ на бияч. Флик беше единствената жена. Всички освен Джими носеха плакати със счупените олимпийски кръгове и лозунги като „Чиста игра, чиста пара“ и „Домове, не бомби“. Джими държеше своя плакат ниско и обърнат наопаки с рисунката навътре.

— Лорелай, трябва да затварям. Ще се чуем после.

Униформени полицаи се движеха по периметъра с уоки-токита в ръце и оглеждаха изпитателно стълпилите се зяпачи. Те също бяха забелязали групата от СМОСО, която се опитваше да стигне до мястото срещу представителите на медиите.

Стиснал зъби, Страйк си запробива път през множеството, без да сваля очи от Джими.