Константин Константинов
Гост

Константин Константинов
Гост

Фъртуната беснееше в зимната нощ. Кикотеше се, пищеше в комините, превиваше голите дървеса. Мрак, студ и виелица бяха натиснали света.

В тоя грозен час дядо Коледа излезе из последното село. Той бе обиколил вече земята и привършил работата си. Оставаше само една схлупена къщурка, настрана от другите. Там живееше селският говедар с челядта си. Дядо Коледа се запъти нататък през дълбокия сняг. Вихрушката грабеше шепи ледени снежинки и шибаше с тях лицето на стареца. Той едва поемаше дъх, но усмихнато крачеше. Доволен беше. Навсякъде тая нощ бе оставил по някой дар. Във всяка къща бе занесъл радост. Дисагите и торбата през рамо бяха олекнали.

Старецът зачуден спря пред къщицата. Всички прозорци долу в селото бяха светнали като очи. Тук едва-едва мъждукаше. Надникна той през мътното стъкло и видя, че вътре не светеше ни газениче, нито свещ. Само едно кандилце в къта пред иконата на Богородица. Ала през стените идеше весела детска глъчка. Къщицата беше съвсем сиромашка: ни плет, ни хамбар, нито дори курник. Дядо Коледа потропа направо на вратата. И докато чакаше да му отворят — изведнъж се досети.

— Чакай да видя какъв армаган ще оставя тук! — Попипа дисагите — празни. Бръкна в торбата — и тя празна. Потършува в пояса: белки нещичко там е останало… И там — нищо.

— Бре, ами сега!… — слиса се старецът. — Бива ли, хич, тая работа!… Самси дядо Коледа, на връх бъдни вечер, в къщи с празни ръце да влезе!… И срамота, и грехота! Тю-ю! — затюхка се старецът и понечи да се връща.

В туй време вратичката скръцна и стопанинът се обади в тъмното:

— Кой хлопа?… Кой е тоз сиромах, дето в таквоз време е замръкнал на къра?

Нямаше що: старецът приближи.

— Кой си ти, бе дядо? — каза говедарят. — Я влизай по-скоро вътре, че цял си измръзнал! Къде си тръгнал в тая нощ?

Нещо хрумна изведнъж в главата на стареца. Усмихна се той на себе си и отвърна:

— Далечен съм аз, дядовото. Внучета имам в едно село, тъдява. Рекох да ги пообиколя. И армагани им носех… Ама на̀, пусто, сбърках пътя, ограбиха ме лоши хора… Загубих се в тъмнината.

Стопанинът отупа снега от дядо Коледа и го въведе в одаята.

— Ти да си жив, дядо — и внучетата. Гледай си работата. Ти ще им си армаган… Ха сега да се стоплиш и да си починеш. Ще ни гостуваш тази нощ. Ще срещнем Коледа. Пък утре — ще гониш пъртината…

В одаята беше съвсем сиромашко — но чисто и топло. В огнището пращеше огън. На рогозката край огнището се боричкаха четири дечурлига и играеха с пуканки. Едно мършаво младо петле спеше при чекръка до вратата. Стопанката слагаше софра за вечеря.

Стопанинът нагласи софрата до огъня, посмъмри децата да не дигат врява и каза на жена си да сложи още една лъжица.

В туй време с виелицата долетя отдалеч звънът на селската камбана. Прочетоха молитва. Седнаха на трапезата всички.

А на трапезата: черна пита, паница боб, малко варено житце и гаванка мерудия…

Домакинът покани с ръка стареца и продума засрамен:

— То, дядо, тъй не се отговява, ама… на… Не даде Господ тази година друго… Как да е, ще поминем…

Дядо Коледа пак се усмихна за нещо си под мустаците и каза:

— Ами там онова какво е? Май — петле ми се вижда?

— А, бе, вярно, петле е — отвърна говедаря. — И аз помислих да го заколим, че да се облажим и ние. Празник е, се казва… Ама на, досвидя ми… Децата не го дават, с тях е цял ден, играят с него… Сутрин то ни буди… Не ми даде сърце да го заколя…

— А, не — каза дядо Коледа. — Виж аз тъй не мога. Ако е бъдни вечер — да е. Без кървавица софра не се слага. Ама хайде, не било кървавица, петле щом има — тук да е — на трапезата… Инак, нищо няма да хапна. Вие, ако щете, яжте си боба…

Спогледаха се мъжът и жената. Децата се смълчаха. Най-после стопанинът въздъхна и каза:

— Дай, жена, ножа… Няма що. Гост имаме — трябва да го гостим както прилича… Пък и стар човек е. Тъй е научен…

Разплакаха се децата. Бащата взе петлето, излезе вън и го донесе заклано. Стопанката го очисти и го сложи да ври. Дядо Коледа гледаше и само се усмихваше. Домакините сръбнаха лъжица-две. Не върви. Пресяда им на гърлата. Жал им беше за петлето.

Когато петлето се свари, старецът седна сам и почна да яде. Повика и стопаните. Но никой не хапна.

— Ти, гледай, дядо, ти да се нахраниш — думаше говедарят. — Тя нашата е лесна… Ти си стар и изморен.

После прибраха софрата. Децата се натърколиха на единия одър и заспаха със сълзи на бузичките. Стопанката приготви легло за стареца до огнището. Ала той пак се обади:

— Не-е, булка! Тъй не мога да спя аз! Вие ще легнете тук, а пък аз ще спя там, на вашия одър.

— Добре, добре дядо — отвърнаха домакините — дето на тебе е по-сгодно.

И легнаха те на земята, а дядо Коледа се нагласи на одъра.

Фъртуната свиреше вън и засипваше със сняг къщурката. Сегиз-тогиз през стената идеше звънът на камбаната. Скоро всичко заспа в говедаровия дом.

Призори — изведнъж цялата челяд се стресна от сън и скочи. Някой силно пляскаше криле и извика:

— Ку-ку-ри-гу!…

Когато станаха, що да видят: кацнало на чекръка, гледаше към прозореца тяхното петле — само че наедряло и разхубавяло: със златни и алени пера, с голям гребен и махмузи. Цялата одая се беше променила: по-голяма, с лавици, с нова покъщнина. На средата сложена голяма софра с баница, петмез, ябълки и орехи. А в огнището къкреше дебела кървавица. Смаяният говедар потърка очи: сън ли е туй — или истина? Не, не беше сън. Ей и дечурлигата се развикаха. При главата на всяко беше сложен армаган: на едно — голям калпак, на другото — писани цървулки, на третото — хубава свирка, а на най-малкото — златна пара̀ на шийката. Спогледаха се отново стопаните: та ето кой бил снощният гостенин!… Негова работа е всичко това! Ами де е той барем ръка да му целунат?… Погледнаха към одъра: празен. От стареца нямаше ни помен.

Фъртуната беснееше в зимната нощ. Кикотеше се, пищеше в комините, превиваше голите дървеса. Мрак, студ и виелица бяха натиснали света.

В тоя грозен час дядо Коледа излезе из последното село. Той бе обиколил вече земята и привършил работата си. Оставаше само една схлупена къщурка, настрана от другите. Там живееше селският говедар с челядта си. Дядо Коледа се запъти нататък през дълбокия сняг. Вихрушката грабеше шепи ледени снежинки и шибаше с тях лицето на стареца. Той едва поемаше дъх, но усмихнато крачеше. Доволен беше. Навсякъде тая нощ бе оставил по някой дар. Във всяка къща бе занесъл радост. Дисагите и торбата през рамо бяха олекнали.

Старецът зачуден спря пред къщицата. Всички прозорци долу в селото бяха светнали като очи. Само тук едва-едва мъждукаше, Надникна той през мътното стъкло и видя, че вътре не светеше ни газениче, нито свещ. Само едно кандилце в къта пред иконата. Ала през стените идеше весела детска глъчка. Къщицата беше съвсем сиромашка: ни плет, ни хамбар, нито дори курник. Дядо Коледа потропа направо на вратата. И докато чакаше да му отворят — изведнъж се досети.

— Чакай да видя какъв армаган ще оставя тука! — Попипа дисагите — празни. Бръкна в торбата — и тя празна. Потършува в пояса: белки нещичко там е останало… И там — нищо.

— Бре, ами сега!… — слиса се старецът. — Бива ли тая работа!… Самси дядо Коледа навръх Бъдни вечер в къщи с празни ръце да влезе!… И срамота, и грехота! Тю-тю! — затюхка се старецът и понечи да се връща.

В туй време вратичката скръцна и стопанинът се обади в тъмното:

— Кой хлопа?… Кой е този сиромах, дето в таквоз време е замръкнал на къра?

Нямаше що: старецът приближи.

— Кой си ти бе, дядо? — каза говедарят. — Я влизай по-скоро вътре, че цял си измръзнал! Къде си тръгнал в тая нощ?

Нещо хрумна изведнъж в главата на стареца. Усмихна се той на себе си и отвърна:

— Далечен съм аз, дядовото. Внучета имам в едно село тъдява. Рекох да ги пообиколя. И армагани им носех… Ама на, пусто, сбърках пътя, ограбиха ме лоши хора… Загубих се в тъмнината.

Стопанинът отупа снега от дяда Коледа и го въведе в одаята.

— Ти да си жив, дядо — и внучетата! Гледай си работата. Ти ще им си армаган… Ха сега да се стоплиш и да си починеш. Ще ни гостуваш тази нощ. Ще срещнем Коледа. Пък утре — ще гониш пъртината…

В одаята беше съвсем сиромашко — но чисто и топло. В огнището пращеше огън. На рогозката край огнището се боричкаха четири дечурлига и играеха с пуканки. Едно мършаво младо петле спеше при чекръка до вратата. Стопанката слагаше софра за вечеря.

Стопанинът нагласи софрата до огъня, посмъмра децата да не дигат врява и каза на жена си да сложи още една лъжица.

В туй време долетя с виелицата отдалеч звънът на селската камбана. Прочетоха молитва. Седнаха на трапезата всички. А на трапезата: черна пита, паница боб, малко варено житце и гаванка меродия…

Домакинът покани с ръка стареца и продума засрамен:

— То, дядо, тъй не се отговява, ама… на… Не даде господ тази година друго… Как да е, ще поминем…

Дядо Коледа пак се усмихна за нещо си под мустаците и каза:

— Ами там онова какво е? Май — петле ми се вижда?

— А бе, вярно, петле е — отвърна говедарят. — И аз помислих да го заколим, че да се облажим и ние. Празник е, се казва… Ама на, досвидя ми… Децата не го дават, с тях е цял ден, играят с него… Сутрин то ни буди… Не ми даде сърце да го заколя…

— А, не — каза дядо Коледа. — Виж, аз тъй не мога. Ако е Бъдни вечер — да е. Кървавица трябва да ври за утрешната софра. Ама хайде, не било кървавица, петле щом има — там да е — в тенджерата… Инак нищо няма да хапна. Вие, ако щете, яжте си и утре боба…

Спогледаха се мъжът и жената. Децата се смълчаха. Най-после стопанинът въздъхна и каза:

— Дай, жена, ножа!… Няма що. Гост имаме — трябва да го гостиме, както прилича… Пък и стар човек е. Тъй е научен…

Разплакаха се децата. Бащата взе петлето, излезе вън и го донесе заклано. Стопанката го очисти и го сложи да ври. Дядо Коледа гледаше и само се усмихваше. Домакините сръбнаха лъжица-две. Не върви. Пресяда им на гърлата. Жал им беше за петлето.

После прибраха софрата. Децата се натърколиха на един одър и заспаха със сълзи на бузичките. Стопанката приготви легло за стареца до огнището. Ала той пак се обади:

— Не-е, булка! Тъй не мога да спя аз! Вие ще легнете тука, а пък аз ще спя там, на вашия одър.

— Добре, добре, дядо — отвърнаха домакините, — дето на тебе е по-сгодно.

И легнаха те на земята, а дядо Коледа се нагласи на одъра.

Фъртуната свиреше вън и засипваше със сняг къщурката. Сегиз-тогиз през стената идеше звънът на камбаната. Скоро всичко заспа в говедарския дом.

Призори — изведнъж цялата челяд се стресна от сън и скочи. Някой силно пляскаше криле и извика:

— Ку-ку-ри-гу!…

Когато станаха, що да видят: кацнало на чекръка, гледаше към прозореца тяхното петле — само че наедряло и разхубавяло: със златни и алени пера, с голям гребен и махмузи. Цялата одая се беше променила: по-голяма, с лавици, с нова покъщнина. На средата сложена голяма софра с баница, петмез, ябълки и орехи. А в огнището къкреше дебела кървавица. Смаяният говедар потърка очи: сън ли е туй, или истина? Не, не беше сън. Ей и дечурлигата се развикаха. При главата на всяко беше сложен армаган: на едно — голям калпак, на другото — писани цървули, на трето — хубава свирка, а на най-малкото — златна пара на шийката. Спогледаха се отново стопаните, та ето кой бил снощният гостенин!… Негова работа е всичко това! Ами де е той, барем ръка да му целунат?… Погледнаха към одъра: празен. От стареца нямаше ни помен.