Константин Константинов
Снежното момиче

Самичък бил Грозю на света. Нямал си нийде никого. Само едно шарено паленце Мурджо и една стара гъдулка. И грозен бил Грозю: крив, куц и сляп с едното око. Тъй се родил, тъй и пораснал. Сираче, от чужди отгледано. За никаква работа го не бивало. Пък и хората не го обичали. Хората не знаят сърцето на човека, хората гледат лицето. А сърцето на Грозю било като кокиче — бяло, тихо и добро.

От баща му останала полусчупена гъдулка. А Мурджо намерил на улицата, полупребит. Той стъкмил гъдулката, опнал й три струни и седнал при църковните врати. Тъй почнал Грозю да прехранва себе си и Мурджо. С връстниците си игри не играл, с момците хоро не скачал. Де може сакатият със здрави да другарува! Той само свирил на другите. Тъй расъл Грозю и порасъл, нахокван и осмиван от всички…

Момите го припявали, в празник, на хорото:

Гъдулар къща не храни,

Гъдулар дом не събира —

Гъдулар Грозю — кривия…

Една привечер през зимата връщал се Грозю в колибката си до черквата и приказвал на Мурджо: „Студено, батинка, а? — Пък и в къщи не е по-топло…“ Мурджо завъртял опашка, сякаш му отвръщал: „Нищо, нищо — ние сме научени.“ На мегдана децата направили голям човек от сняг — с очи, с чибучка, с тояга, и играели хоро наоколо му. Грозю се спрял да ги погледа. Но децата го видели и тутакси се завъртели около него и му запели присмехулната песен… Нажален, гъдуларят се прекривил още повече, и от все сърце въздъхнал:

— Боже! Ако хората са лоши, барем едно снежно момиче ми дай — да му се радвам, и то на мен да се радва!…

И изведнъж, някаква топла ръка погладила Грозю по бузата, както отдавна-отдавна майка му го милвала. И чул — някой тихичко му пришепнал: „Тъй да бъде!“

И щом влязъл вкъщи — що да види! Насреща му се усмихвало бяло момиче, цялото като от копринен сняг. По-хубаво от него нямало по земята. Очите му били сини и греели като звезди. Смаял се гъдуларят. Онемял от учудване. А момичето се приближило все тъй усмихнато и му казало:

— Ето, Грозю, аз дойдох. Ти ме повика и аз дойдох да те зарадвам. Отсега вече няма да си сам. Всяка вечер аз ще идвам при тебе. Но само едно ще те моля: не ме досягай никога. Пипнеш ли ме с ръка — ще се стопя веднага, и ще изчезна.

Заплакал Грозю от радост. — „Добре, добре, Снежанке моя! — извикал той. — Ще помня и ще слушам! Та имал ли е някой по-хубав късмет от тоя! Сега нека пак всички ми се присмиват!…“

А колибката цяла светнала, като малък палат. Мурджо заскачал и залаял от радост. Нито студ, нито мъка усещали вече двамата приятели.

Заживяло Снежното момиче в сиромашката къщурка. И обърнал се съвсем животът на гъдуларя. Всяка вечер Снежното момиче сядало при него и му пеело такива песни, каквито никой дотогаз не бил слушал. И гъдулката поемала песните — и тъжни и весели, неизмислени от човек, а изпратени сякаш от небето.

Слушали хората новите песни на гъдуларя. И клатели учудено глави. Спрат уж за минута, на крак, па току се забравят, поседнат, унесат се — и в очите им блеснат сълзи от радост.

— Майстор гъдулар, откога се изучи тъй да свири? — питали се те. Престанали вече да се присмиват на Грозю. И хвърляли сребърни пари в паничката на момъка.

А вечер Грозю бързал по-скоро да се прибере в къщи, да седне при Снежното момиче, и да слуша неговите песни и приказки. Разправяло му то — какво не му разправяло…! Че всички хора са добри като деца, но трябва да знае човек как да им заговори. Че по света има и добро, и лошо, и блазе ономува^[1], който умее и най-лошото в добро да обърне. Че най-хубаво е на човек, когато зарадва с нещо ония, които нямат радост — ей тъй, както тя е дошла тук, в колибата на сирака. И че затуй той пък трябва да даде от своята радост на другите и с песните си да им отвори сърцата. Слушал Грозю, слушал — и цял се топял от щастие. Толкова радост му дал изведнъж Господ! Той с какво да се отплати? Мислил, мислил — и един ден измислил. Купил той ситни мъниста, почнал да ниже гердан за Снежното момиче. Нямал какво друго да й подари. Ден след ден, седмица след седмица, през деня низал скритом той гердана, слушал вечер чудните песни, и ги свирил после на другите.

Една вечер, когато герданът бил готов, и Снежното момиче млъкнало да си почине, Грозю станал, метнал гердана през шията му и посегнал да му целуне ръката. Но изведнъж — в колибката притъмняло, момичето се изгубило — и тежкият гердан тупнал на земята. И гъдуларят чул тихия глас на Снежното момиче:

— Ти забрави какво ми бе обещал. Сега аз трябва да си отида. Такава е Божията воля. Но понеже ти направи това от добро сърце — не ти се сърдя. И пак ще бъда с тебе. Само че ти няма да ме виждаш. Благодаря ти за подаръка, но аз нямам нужда от дарове. Вземи гердана и го дай на ония, които са като тебе сиромаси. Те не са малко на земята. И когато изпълниш тая ми молба, ние пак ще бъдем заедно. Тогава ще можеш да се прислониш до скута ми, като при майка. Тогава и аз ще те целуна по челото, сирак-гъдуларю!

Отново блеснало в колибата. Смаяният момък видял на земята гердана, който светел, като стотини пъстри звезди. От докосването до Снежното момиче мънистата се превърнали в скъпоценни камъни и бисери. Неизброимо богатство огряло сиромашката къщурка. Ала сега вече Грозю знаел какво трябва да прави.

Рано сутринта на другия ден метнал гъдулката през рамо, подсвирнал на Мурджо, и тръгнали по широката земя. И заговорил светът за чудния куц гъдулар, с оскубаното кученце, и вълшебните песни. Стичали се хора по пътя му да го послушат. И навсякъде бивал приет като най-драг гост. — По сватби весели хора свирил, в кръчмите — при кавги — кротки песни подхващал.

Утихвали лютите сърца. Просълзявали се очите от радост и умиление. А късно нощем, когато всички се прибирали, гъдуларят избирал най-сиромашката колиба. Пренощувал там и на заранта, скрито оставял на стопаните един скъпоценен камък подарък. И тръгвал по-нататък.

Годините минавали. Посивяла косата на гъдуларя. Отдавна умрял и Мурджо. Съвсем сам останал пак гъдулар Грозю. Струвало му се понякога, че всичко е било сън: и неговият предишен живот, и Снежното момиче. Но в пояса, на връвта от гердана имало още няколко зърна бисери — едри като сълзи — и той знаел, че предишното не е било сън.

В мразовита зимна нощ, крачел той едва-едва към непознато село. Виелицата засипвала лицето му. Коленете се подгъвали. Нямал вече сили старецът. Нямало вече нищо и в пояса. Само тънката връв от гердана била там. И гъдулката, спукана, през рамо… Де да иде в тоя късен час? Спомнил си той сега думите на Снежното момиче. Дигнал ръце към тъмното небе и въздъхнал:

— Снежанке моя, ето на̀ — нищо вече не ми остана. Всичко раздадох. И струните на гъдулката се скъсаха — една само остана… Кому да свиря на една струна? Кой ще ме чуе!…

Изведнъж сред виелицата някой тихо пришепнал на ухото му — както някога:

— Аз!

Вятърът го блъснал яростно. Старецът се опрял на нещо студено и влажно. Огледал се в мрака: селски мегдан, с кукла от сняг. Приседнал той на заслон до нозете й, свалил гъдулката и засвирил. Замръзналите пръсти мъчно мърдали, но песента се заизвивала по-хубава от всякога. Изведнъж снежната кукла се раздвижила, склонила се над него. И той видял отново усмихнатото Снежно момиче — грейнало като слънце. И усетил на челото си топла майчина целувка.

„Сега вече няма да се разделим“ — пошепнало Снежното момиче, и старецът заспал тихо, като дете. Виелицата зафучала по-силно, завъртяла се наоколо, грабнала го изведнъж и го отнесла в райските палати на Снежното момиче.

Бележки

[1] Блазе ономува (арх.) — блазе на онзи. — Б.ел.кор. ↑