Константин Константинов
Бъдни вечер

Цял ден снегът валя, валя. Вечерта къщите бяха с високи бели калпаци. В стаята блещука кандилце. През прозореца наднича крайчецът на лунния сърп. Ваню не може да заспи и се обръща в леглото. Утре е Рождество Христово. Той знае, че през тая нощ дядо Коледа донася цял кош подаръци и ги окача на елхите. Но той не може да разбере кога идва дядо Коледа. Той никога не го е виждал. Сега реши да чака цялата нощ и да узнае. В къщи е тихо. Оттатък още нещо шетат, чистят. Катето вече заспа. Но Ваню е хитър. Той ще се престори, че спи, и ще издебне дядо Коледа.

В ъгъла на масата се мъдри елхата, а зад нея — някакви пакети, които тая вечер баща му донесе. Ваню се завива презглава, но оставя една дупчица, за да гледа. Тик-так, тик-так — цъка стенният часовник. Изведнъж, от месеца се протяга една тъничка светла жица, влиза през прозореца и спира при масата, дето е елхата. И какво чудно нещо! Там стои малка ясла. В яслата малко момченце. То грее цяло, като звезда. По светлата жица се спуснаха няколко малки восъчни ангелчета и кацнаха по клонките на елхата. Ваню гледа и не може да разбере. Но неочаквано се чува шум. Откъм най-тъмния ъгъл на масата се задават три камили, тежко натоварени, и по един човек с чалма отгоре им. Ваню е виждал такива хора по картини. Лицата им са черни, с бели бради. Същински арапи. Арапите стигат до къщицата. Скачат от камилите. Покланят се пред светлото момченце. Почват да разтоварят камилите. Те отварят сандъчета, вързопи, торби — и, Божичко, какво няма вътре! — Сребърни и златни ябълки, кукли, топки, лъскави тръби, барабан, портокали, шоколадени рибки — всичко. Арапите поднесоха на момченцето даровете и пак му се поклониха. Но то стана и проговори:

— Не-не, аз нямам нужда от нищо. Дайте тия неща да ги окачим на дръвчето за децата. Аз искам да им направя подарък по случай рождения ми ден.

Арапите се поклониха още веднъж и тръгнаха с камилите. Тогава ангелчетата се спуснаха да нареждат елхата. Но какъв е този шум и този писклив глас?

— Ах, ах, пак закъсняхме!…

А, това е парцалената кукла — леля Тота. Тя е вече остаряла. Четвърта година ще реди коледното дърво. Пък се поуспала.

Ангелчетата обикалят леля Тота, грабват от ръцете й ябълките, орехите и я закачат:

— Хайде да ти пришием крила, че да хвръкнеш и ти!…

Светлото момченце гледа всичко и се усмихва. Едно книжно петле изскача от кутията, плясва с криле и само кацва най-отгоре. Закачат барабана и тръбите. Едно захарно мишче, увиснало на клонче, се върти и пищи изтънко:

— Ах, колко съм сладко! Да знаете колко съм сладко! Иска ми се само̀ да се изям!

— По-бързо, по-бързо, лелините! — вика леля Тота на ангелчетата. — Ей сега ще се съмне.

— Ох, аз не мога сама, не мога сама да се кача… — пъшка една голяма гумена топка.

— Бре, я вземете тая дунда, да не пъшка! — обажда се парцалената леля.

Три ангелчета поемат топката и я закачат. Сега вече цялата елха е наредена. Леля Тота оглежда всичко и пак виква:

— Ами сега? Свещи забравихме!…

Момченцето климва с глава. Изведнъж, по сребърната жица от небето се плъзгат една-две-пет-десетки малки звездички и кацват по зелените клончета на елхата.

— Готово ли е всичко? — пита момченцето.

— Готово! — отговарят в хор ангелчетата.

— Хайде тогава, почвайте! — извиква момченцето.

Изведнъж къщичката със сламения покрив, яслата и момченцето изчезват. Елхата блясва с всичките звездички. И всички неща — и ангелчетата, и барабана, и тръбите и захарните рибки, и книжното петле се залюляват и запяват тихо-тихо:

Ти задряма снощи —

ний те надхитрихме!

Ванка, спиш ли още?

Виж, как те дарихме!

Ний сме коледари,

идем отдалече,

носим скъпи дари,

Коледа е вече!

— Ваньо, спиш ли още? — извика някой по-силно. — Хайде, ставай вече! Камбаните бият, коледарите пеят! Ставай за елхата!

Ваню отвори очи. В ъгъла блещеше коледната елха и го гледаше с усмивка.