Константин Константинов
Захарното петле

Кри-кри, кри-кри… — подсвирна тихичко откъм огнището гласът на щурчето. — Кри-кри, кри-кри, спиш ли?…

Ванката наостри уши, дигна глава от възглавката и нетърпеливо се обади:

— Хайде де!… Откога те чакам! Как ще спя: нали тая вечер ще ми разправяш?…

— Кри-кри, още малко… — отвърна щурчето. — Ей сега, нека приспя другите. Още малко. Ти почакай.

Отвън надничаше есенна нощ. Дъждът тихо тракаше по покриви и стъкла. Къщата се смълча. Угасиха лампите. Всички се прибраха. И Катето заспа. Само в ъгъла при иконата блещукаше кандилцето. Ванката притвори очи и заслуша. И щурчето почна бавно и тихичко своята вечерна приказка:

— Имаше веднъж малко панаирско петле. Смешно петле от червена захар. От ония лъскави, набучени на пръчици и наредени по сергиите, петлета. Ей на, също такова, само че съвсем очукано и смешно: нито гребенът му гребен, нито опашката — опашка, а клюнът досущ като на гарга. То знаеше това, и умираше от срам, сбутано между лъскавите алени хубавци, които, сякаш, току ще почнат да кукуригат.

— Ама че петле, а! Същинска чавка! — смееха се децата и се трупаха около другите наперени петлета.

— Не чавка, ами цял червей! — обаждаха се други и бързаха да купуват останалите петлета. И скоро върху широкия тезгях остана да стърчи само малкото смачкано петле. Никой не пожела да го купи. То стоеше на единствения си дървен крак и сърцето му се свиваше от мъка. Защото малкото смешно петле имаше сърце. Бог беше дарил другите с хубост, а нему даде само мъничко добро сърце. То виждаше още засмените лица на децата, които отнасяха неговите хубави братя, и тежко въздъхна:

— Няма ли и аз да зарадвам някого? Защо тогава съм се явило на света?

Падна нощта. Панаирът опустя. Заръмя дъжд. Старият продавач взе да затваря дюкянчето. Сърцето на малкото петле още по-силно се сви.

Значи, свърши се! Него, наистина, никой го не ще!… Изведнъж петлето усети, че нещо меко и пухкаво се долепи до гърба му. Бяха му израсли истински крила. То веднага се издигна и понесе из въздуха — вън от дюкяна, над покрива, над града. А на ухото му някой пошепна:

— Ще кацнеш там, дето чуеш, че те извикат!…

Ф-р-р-р! Хвърчеше над малките къщи с осветени прозорчета захарното петле и надничаше навсякъде. Какво ли не видя то през тая нощ! Наредени трапези с весели дечурлига, малки креватчета с кукли до възглавниците, купища играчки, разхвърляни из топлите стаи. Ала не чу никой да го позове — и хвърчеше по-нататък. Но когато минаваше над тъмната уличка накрай града, стори му се, че някой го извика:

— Ела! Ела при мене!

И заедно с мокрия вятър малкото захарно петле се вмъкна през счупения прозорец на схлупена обущарница. Ръждиво газениче мъждукаше на средата. В къта лежеше малко чираче и гореше в треска.

— Ф-р-р-р! — Тупна петлето до главата на болното дете. То отвори очи — и изведнъж цяло светна от радост.

— Моето петленце! Моето петленце! — прошепна то и простря ръце да го пипне. — Хем същото! Същото, дето днес го гледах и нямах пари да си го купя!

Малкото петле примираше от щастие. Най-после и то можа да зарадва някого. Но детето не смееше да го хване — от страх да го не счупи. Не смееше да го доближи до устата си — от страх да не загуби богатството си. А страничките му побеляваха от треската. Устните му се напукаха, ненаквасени. Петлето разбра, че детето не ще посмее да го досегне и да разкваси уста с неговата киселка захар. Малкото му щастливо сърце изведнъж се изпълни с такава обич към чирачето, че не можа да издържи повече и се пръсна. Чу се малък трясък — и грозното захарно петле стана на няколко парчета. А детето вече бълнуваше, унесено от треската и от радост. Без да се помни, то смучеше късчетата от счупеното захарно петле. И на заранта, бузичките му бяха бодри и заруменели от кръвта на червеното смешно петле.

— Спиш ли?… Спиш ли?… Спиш ли?… — подсмихна се щурчето.

— Слушай! — разтри сънено очи Ванката. — Май не ми се вярва мене това… за петлето…

— Тъй ли?… — засмя се щурчето. — Кри-кри, кри-кри… Щом има щурчета да разправят — защо да няма и такива петлета?… Кри-кри, кри-кри, кри-кри…