Константин Константинов
Щурчето

Константин Константинов
Щурчето

Дядо изважда една червена ябълка от джоба си, потърква с нея двете странички на Катето. После изважда още една, по-голяма, потърква страничките на Ванката. Целува и двамата по гушките и казва:

— Ха тъй, да растете, да порастете — ей такива на̀, големи и червени, като ябълките. Клъвнете сега, на дяда мъничките гарджета!…

Двете гарджета увисват на двете дядови ръце:

— Дядо, хайде една приказка!… Хайде, бе!…

Старецът се поизкашля, запалва цигарата си и взема децата на двете си колена.

— Имало едно време един дядо и една баба…

— После? — бърза Ваню.

— Имало и едно мече. И… няма вече… — усмихва се дядо и млъква.

— А-а-а, знаем я тази — не я щем! Не я щем!… Друга!…

— Че каква друга? — казва дядо. — Е, хайде тогава за овчаря. Имало едно време един овчар. Имал си той цяло стадо. Триста вакли овце…

— Е, какво станало после? — пита Катето нетърпеливо.

— Тръгнал веднъж овчарят да пасе стадото. Насреща му — мост. Малко мостче — колкото само една овца да мине… Почнали овцете да минават, една по една, една по една… Ха, нека се извървят и минат моста, че тогаз пак ще ви разправям…

— А-а-а! И таз не е хубава!… — викат пак децата. — Не щем такава! Истинска приказка, дядо, истинска!…

Дядо пуска кълбо дим и се засмива.

— Ах вие, лалугерчета такива! Все не харесвате… Че каква друга да ви разправя? Чакайте! Хайде, още една… Минал Патю по леда. Дигнала се па̀рица. Хукнал Патю да бяга…

— Пък таз, ако щеш, ние да ти я разправим! — пресича го Ваню. — Знам я наизуст…

— С-с-т! — казва дядо и слага пръст на устни. — Я чакай! Слушайте!… Кой се обажда там?…

Откъм огнището се чува тихичко подсвиркване: кри-кри… кри-кри… Млъкне за миг, и пак подхване. Ту по-силно, ту по-слабо — като песен, която ту се усилва, ту заглъхва. Децата млъкват и се вслушват.

— Ей го — казва дядо. — Чувате ли го? Щурчето. Ей кой ще ви разкаже най-хубавите приказки. Моите са стари вече — като мене стари. Пък и вие ги знаете всичките. Щурчето ще ви разказва всяка нощ приказки. И нови, и хубави. И истински, и неистински. Всякакви, златни мои бръмбазъчета… Слушайте!…

Из стаята се носи вече тихата песен на щурчето. Тя е ту весела, ту тъжна, ту присмехулна, ту кротка. И децата слушат като омаяни.

— Кри-кри… кри-кри… — казва песента. — Ние сме само двама в света: моят брат в полето, и аз тук — вкъщи. Ние сме мънички, ние сме самички, но виждаме и знаем всичко. Ние пеем най-хубавите песни. Знаем най-чудните приказки. Защото никого не мразим. Всички обичаме. И на всички носим утеха и радост. Кри-кри… кри-кри… В тревата или при огнището, над гроб или около люлка — нашата песен все така звучи. Тиха и радостна. Тиха и кротка. Тиха и приспивна. Спри — и чуй. Спри — и чуй. И ти… и ти… и ти… кри-кри… кри-кри… кри-кри…

Ваню поглежда Катето, унесено. Катето въздъхва:

— Божичко! Колко е хубаво!

Дядо погалва двете главички и пошепва:

— А сега, на дяда сънливите очички, хайде в креватчетата! Най-хубаво ще слушате щурчето, когато си легнете…

Дядо изважда една червена ябълка от джеба си, потърква с нея двете бузички на Катето. После изважда още една, по-голяма, потърква бузичките на Ванката. Целува и двамата по гушките и казва:

— Ха тъй, да растете — ей такива на, големи и червени като ябълките! Клъвнете сега, на дяда мъничките гарджета!…

Двете гарджета увисват на двете дядови ръце:

— Дядо, хайде една приказка!… Хайде бе!…

Старецът се поизкашля, запалва лулата си и взема децата на двете си колене.

— Имало едно време един дядо и една баба…

— После? — бърза Ванката.

— Имало и едно мече. И… няма вече… — усмихва се дядо и млъква.

— А-а-а, знаем я тази — не я щем! Не я щем! … Друга!…

— Че каква друга? — казва дядо. — Е, хайде тогава за овчаря. Имало едно време един овчар. Имал си той цяло стадо. Триста вакли овце…

— Е, какво станало после? — пита Катето нетърпеливо.

— Тръгнал веднъж овчарят да пасе стадото. Насреща му — мост. Малко мостче — колкото само една овца да мине… Почнали овцете да минават, една по една, една по една… Ха, нека се извървят и минат моста, че тогаз пак ще ви разправям…

— А-а-а, и таз не е хубава!… — викат пак децата. — Не щем такава! Истинска приказка, дядо, истинска!…

Дядо пуска кълбо дим и се засмива:

— Ах, вие, лалугерчета такива! Все не харесвате… Че каква друга да ви разправя? Чакайте! Хайде, още една… Минал Патьо по леда. Дигнала се парица. Хукнал Патьо да бяга…

— Пък таз, ако щеш, ние да ти я разправим! — пресича го Ванката. — Знаем е наизуст…

— С-с-т! — казва дядо и слага пръст на устни. — Я чакай! Слушайте!… Кой се обажда там?…

Откъм огнището се чува тихичко подсвиркване: кри-кри… кри-кри… Млъкне за миг и пак подхване. Ту по-силно, ту по-слабо — като песен, която ту се усилва, ту заглъхва. Децата млъкват и се вслушват.

— Ей го — казва дядо. — Чувате ли го? Щурчето. Ей кой ще ви разкаже най-хубавите приказки. Моите са стари вече — като мене стари. Пък и вие ги знаете всичките. Щурчето ще ви разказва всяка нощ приказки. И нови, и хубави. И истински, и неистински. Всякакви, златни мои бръмбъзъчета … Слушайте!…

Из стаята се носи вече тихата песен на щурчето. Тя е ту весела, ту тъжна, ту присмехулна, ту кротка! И децата слушат като омаяни.

— Кри-кри… кри-кри! — казва песента. — Ние сме само двама в света: моя брат в полето и аз тука — в къщи. Ние сме мънички, но виждаме и знаем всичко. Ние пеем най-хубавите песни. Знаем най-чудните приказки. Защото никого не мразим. Всички обичаме. И на всички носим радост и утеха. Кри-кри … кри-кри … В тревата или при огнището — нашата песен все така звучи. Тиха и радостна. Тиха и кротка. Тиха и приспивна. Спри — и чуй! Спри — и чуй! И ти… и ти… и ти… кри-кри… кри-кри… кри-кри!…

Ванката поглежда Катето унесено. Катето въздъхва:

— Божичко! Колко е хубаво!

Дядо погалва двете главички и пошепва:

— А сега, на дяда сънливите очички, хайде в креватчетата! Най-хубаво ще слушате щурчето, когато си легнете…