Умберто Еко
Как се става домашен философ

Дали защото на хората им омръзна да гледат боклуци по телевизията, дали защото в света се случват толкова много лоши неща, че изпитваме нужда от разведряващи мигове на размисъл, но са все повече местата и поводите за организиране на срещи с философията за широка публика. Онази философия от гимназията, да — в някое кафене в неделя, както в Париж, или по инициатива на читателски сдружения, а понякога привличайки невероятно многолюдна група слушатели в големи зали, в които дискутират професионални философи. Във всичко това има мода и медийно опростенчество, разбира се, ала симптомът не е за подценяване. Така че реших да предложа някои текстове за неспециалисти, включително и за онези, дето не са учили философия в лицея или пък са ходили да слушат някъде разни набедени философи и не са разбрали нищо. Всички тях ще посъветвам да прибегнат към най-простия начин: да прочетат какво са написали истинските философи.

Невинаги е необходимо философията да изглежда лесна, понякога трябва да е трудна, но никъде не е написано, че за да се прави философия, следва да се говори сложно. Трудността на езика във философията не е знак нито за качество, нито за изкривеност, често зависи от разглеждания въпрос. Има шедьоври на философията, променили начина ни на съществуване и на мислене, които са фатално трудни, поради което не бих препоръчал на неспециалисти да четат „Метафизика“ или „Органон“^[1] на Аристотел, „Критика на чистия разум“ или пък сублимната, но недостъпна „Етика“ на Спиноза. Има обаче и философи, съумели да се изразят достъпно, често дори са същите, които в други свои произведения са използвали неразбираем език. Така че ще предложа само няколко книжки (всяка средно около стотина страници), показващи как може да се прави философия и без употребата на специализирани термини.

Започваме с Платон. Бих препоръчал „Критон“ — диалог, в който става ясно защо гражданинът не бива да пренебрегва законите (независимо дали се казва Сократ, или Силвио), после преминаваме към Аристотел и неговата „Поетика“. Забравете, че говори за класическата трагедия. Четете го, все едно ни описва как се създава криминален роман или уестърн. Нашият човек вече е бил разбрал всичко, което повече от две хиляди години по-късно е щял да разбере Хичкок или Джон Форд. После вземете „За учителя“^[2] на свети Августин. Обяснява как да говорите на сина си за ежедневни неща. Гениална книжка, толкова проста и проницателна!

Въпреки че изпитвам култ към Средновековието, ми е трудно да препоръчам някой от текстовете на великите схоластици, защото, ако извадим от систематичния им контекст определени страници, те ще звучат подвеждащо. Да прескочим бездната на строго философската литература и да ориентираме нашия читател към епистоларната проза, към писмата (ех, да, любовни) между Абелар и Елоиза. Не очаквайте много секс, но си струва.

Що се отнася до Ренесанса, да опитаме с Речта за достойнството на човека на Пико дела Мирандола. И после (но само в сборник, има ги) някой и друг откъс от „Опити“ на Монтен. Може и в хомеопатични дози. Веднага след това „Разсъждение за метода“ на Картезий^[3] (пример за яснота), сетне сборник с „Мислите“ на Паскал. И накрая един философ, който пише, сякаш разговаря след вечеря с приятели, ерудиран и смислен — Джон Лок и „Опит върху човешкия разум“. Цялото съчинение е дълго, но бих препоръчал третата книга, в която се говори за начина, по който използваме думите. Както и при Аристотел, четете Лок, все едно пише за сегашния начин на говорене, съпоставете наблюденията му с първите страници на вестниците и днешните телевизионни дебати.

От епохата на Просвещението засега бих се ограничил с „Кандид“ на Волтер, в крайна сметка това си е едно много приятно романче. Деветнайсети век е мъчна работа, трудни и грамадни книги, обаче само ние, италианците, не смятаме „Дзибалдоне“ на Леопарди за философско произведение от висока класа. Наскоро във Франция го преиздадоха с безкрайно уважение. И в този случай може да щипваме оттук-оттам от сборника, една-две странички вечер преди заспиване. Или пък ще ви направя провокативно предложение. Понеже Кант по дефиниция изисква много труд, да го пресрещнем там, където, за да закръгли заплатата, четял лекции на студентите по въпроси, по които не е специалист, и се оказал духовит особняк, способен да разказва анекдоти и да изразява парадоксални понякога мнения: да прочетем „Лекции по антропология“. Заглавието може да ви уплаши, но текстът е като за илюстровано списание.

И после? После мястото за рубриката свърши и няма да се занимавам със съвременниците. Освен ако не решите, като клъввате оттук-оттам, да попиете някои наблюдения на Витгенщайн във (не се стряскайте от заглавието) „Философски изследвания“. На моменти ще сметнете, че е луд. Да, луд е бил. Ама какъв луд!