Умберто Еко
Как се вади нова шофьорска книжка след кражба

През май 1981 г. по време на транзитен престой в Амстердам си изгубвам (или ми открадват в трамвая, защото даже и в Холандия има джебчии) портфейл с малко пари, но с много карти и документи в него. Установявам го на тръгване, на летището: веднага виждам, че ми липсва кредитната карта. Половин час преди полета се втурвам да търся къде да съобщя за загубата, пет минути по-късно ме приема един сержант от Гранична полиция с добър английски и ми обяснява, че въпросът не е от техните компетенции, тъй като портфейлът е изгубен в града; въпреки това се съгласява да напише жалба на машина, уверява ме, че в девет, когато отворят офисите, лично ще се обади в „Американ Експрес“, и така за десет минути решава холандската част от проблема ми. Връщайки се в Милано, звъня в „Американ Експрес“, номерът на кредитната ми карта е оповестен в целия свят и на следващия ден получавам нова карта. Ех, че е хубаво да живееш в цивилизацията, казвам си.

После установявам кои други карти, служебни и прочее, ми липсват и подавам жалба в полицейското управление: десет минути. Ех, че хубаво, казвам си, имаме си полиция като холандската. Един от документите е журналистическата ми карта и ми издават дубликат за три дни. Ех, че хубаво!

Уви, липсваше и шофьорската ми книжка. Струва ми се най-малкото зло. Щом е за нещо, свързано с автомобилната индустрия — нашето бъдеще е белязано от „Форд“, ние сме страна на автомагистрали. Обаждам се в авто-мотоклуба и ми казват, че е достатъчно да съобщя номера на изгубената си книжка. Осъзнавам, че го нямам записан никъде, фигурира единствено на въпросната книжка, и се опитвам да разбера дали не може да го потърсят по името ми. Оказва се, че не е възможно.

Налага ми се да шофирам, въпрос на живот и смърт е, така че решавам да действам, както обикновено не правя: да опитам по бързия начин, с връзки. Обикновено не го правя, защото не ми се нрави да притеснявам приятели и познати и ненавиждам онези, които постъпват така с мен, пък и живея в Милано, където, ако ти потрябва някой документ от общината, не се налага да звъниш на кмета: по-бързо ще бъде да се наредиш на опашка на гишето, доста са ефективни. Обаче стане ли дума за колата, всички лесно се изнервяме, та се обаждам в Рим на една Високопоставена Особа в авто-мотоклуба, която ме свързва с една Високопоставена Особа в миланския авто-мотоклуб, която пък нарежда на секретарката си да направи всичко възможно. Уви, всичко възможно е съвсем малко, въпреки цялата ѝ любезност.

Тя ми подсказва някои номера — кара ме да потърся стара разписка от рент-а-кар, на копието от която фигурира номерът на книжката ми, за един ден ми урежда предварителните документи, после ме упътва къде да отида, тоест в съответния отдел в префектурата — едно огромно фоайе, гъмжащо от отчаяна и миризлива тълпа, нещо като гарата в Ню Делхи във филма за бунта на сипаите^[1], където просителите, разказващи ужасяващи истории („Тук съм от времето на войната в Либия“) и къмпингуващи с термоси и сандвичи, стигат до гишето, както се случва и с мен, когато го затварят.

Така или иначе, трябва да отбележа, е въпрос на няколко дни чакане на опашка, в които всеки път, щом се озовете пред гишето, се оказва, че е трябвало да попълните друг формуляр или да купите друг вид гербова марка, и хайде наново на опашката, но това, всеизвестно е, си е в реда на нещата. Всичко е наред, казват ми, елате пак след петнайсетина дни. А дотогава — придвижване с такси.

Петнайсет дни по-късно, след като пререждам няколко просители, които вече са се предали и са изпаднали в кома, бивам уведомен на гишето, че номерът върху разписката от рент-а-кар (дали изначално сгрешен, или поради използвано старо индиго, или пък поради прастарата вече хартия на документа) не е правилният. Нищо не би могло да се направи, ако не посоча верния номер. Добре тогава, казвам, ясно е, че не можете да търсите номер, който не съм в състояние да ви дам, но може да потърсите на Еко и да го откриете. Не — дали поради липса на желание или поради претовареност, дали защото книжките ги завеждат само по номер, — това не е възможно. Опитайте, казват ми, там, където сте получили книжката си преди много години, тоест в Александрия. Там би следвало да открият номера ви.

Нямам време да ходя до Александрия, а пък и не мога да шофирам и прибягвам до втори бърз начин: обаждам се на съученик от гимназията, който е Високопоставена Особа в местната финансова полиция, и го моля да се обади в Инспектората по транспорта. Въпросната особа решава да действа също по втория начин и се свързва с една Високопоставена Особа в Инспектората по транспорта, която го уведомява, че данни от такъв характер може да бъдат оповестявани само на карабинерите. Предполагам, че читателят си дава сметка каква опасност грози институциите наистина, ако номерът на книжката ми бъде оповестен на куцо и сакато; Кадафи и КГБ само това и чакат. Така че топсикрет.

Започвам да ровя отново в миналото си и изнамирам друг съученик, който сега е Високопоставена Особа в публичната администрация, но го съветвам да не се обръща към висшестоящи особи от Инспектората, защото е опасно и рискува да бъде разследван от парламентарна комисия. По-скоро, увещавам го, да намери някоя нископоставена особа, може би нощен пазач, който да бъде подкупен и да си навре носа в архивите посред нощ. Високопоставената Особа от публичната администрация има късмета да открие една среднопоставена особа от Инспектората, която даже няма нужда да бъде подкупвана, понеже е редовен читател на „Еспресо“ и решава в името на културата да извърши това опасно деяние в полза на любимия си списвач на рубрики (сиреч аз). Не знам какво извършва тази дръзка особа, но е факт, че на следващия ден разполагам с номера на книжката си, който читателите ми ще позволят да не разкривам, защото съм глава на семейство.

Снабден най-сетне с номера (записал съм го къде ли не и го съхранявам в тайни чекмеджета с оглед на бъдеща кражба или загуба), преодолявам още опашки в миланската префектура и го размахвам пред подозрителния поглед на служителя, а той с усмивка, нямаща вече нищо общо с човешкото изражение, ми съобщава, че трябва също да предоставя номера на преписката, с която в далечната петдесет и някоя година властите в Александрия са прехвърлили номера на книжката ми на властите в Милано.

Започвам пак да звъня на съученици, злощастната среднопоставена особа, дето толкова много бе рискувала, се заема отново с известен брой последователни нарушения, измъква една информация от карабинерите, които явно в това отношение нямат насита, и ми съобщава номера на преписката, който също не ще разкрия, понеже, както е известно, и стените имат уши.

Връщам се в миланската префектура, минавам с няколко дни чакане и получавам обещание за магичен документ, който да ми бъде връчен до петнайсетина дни. Вече сме средата на юни, когато най-после се сдобивам с документ, удостоверяващ, че съм подал молба за преиздаване на шофьорска книжка. Очевидно не съществува формуляр за изгубени документи, написано е на лист хартия от онези, които ползват за решаване на листовки. Показвам го на един пътен полицай и питам дали мога да шофирам с това, и изразът му ме депресира: съвестният служител на реда ми дава да разбера, че ако се случи той да ме хване на волана с подобно листче, ще ме накара да съжалявам, че съм се родил.

Действително съжалявам за това и отивам отново в префектурата, където след няколко дни научавам, че въпросният лист е бил нещо като аперитив: трябва да изчакам друг един лист, в който се удостоверява, че поради изгубена книжка мога да шофирам до получаване на нова, тъй като властите са установили наличието на предишната. Което вече е известно на всички — от холандската полиция до италианското полицейско управление — и което отделът в префектурата също знае, обаче не иска да се произнесе, преди да размисли. Забележете, че това, което отделът има нужда да знае, е точно това, което вече знае, и че колкото и да размишлява по въпроса, няма как да научи повече. Но — търпение! Към края на юни неколкократно отивам да се информирам за развитието на нещата около лист номер две, ала изглежда, че изготвянето му е много трудоемко, и в даден момент съм склонен да го повярвам, защото ми поискаха безброй документи и снимки — явно този лист трябва да е нещо като паспорт със специални знаци по страниците и подобни работи.

В края на юни, след като съм похарчил главозамайващи суми за таксита, отново се захващам да търся бърз начин. Пиша по вестниците, дявол го взел, може пък някой да ми помогне под претекст, че пътувам по причини, свързани с общественото благо! Благодарение на намесата на две милански редакции (на „Република“ и на „Еспресо“) успявам да установя контакт с пресслужбата на префектурата и попадам на една любезна дама, която заявява, че е готова да се заеме с моя случай. Любезната дама изобщо не възнамерява да телефонира, а храбро се отправя към отдела, в който издават книжките, и се домогва до територии, в които простосмъртни не се допускат, до лабиринтите, където документацията отлежава от незапомнени времена. Какво извършва дамата, не знам (дочувам приглушени викове, ровене из бумаги; облаци прах се процеждат изпод вратата). Най-накрая тя се появява с жълт формуляр от свръхтънка хартия в ръка, като онези, дето на паркингите пъхат под чистачките, формат деветнайсет на тринайсет сантиметра. На него няма снимка, написан е с мастило с удебелявания от писец „Пери“, топнат в мастилница от типа „сърце“, от онези с кремообразната утайка, от която порестият лист се изпъстря с петна. Изписани са името ми и номерът на изгубената книжка и с печатен шрифт е отбелязано, че настоящият лист замества „гореупоменатата“ шофьорска книжка, но изтича на 29 декември (датата очевидно е избрана, за да изненада жертвата, докато шофира из склоновете на алпийска местност, по възможност по време на снежна буря, далеч от дома, така че да бъде арестувана и измъчвана от Пътната полиция).

Листът ми дава право да шофирам в Италия, но допускам, че би поставил в извънредно неудобно положение някой чужд полицай, ако го покажа зад граница. Е, търпение. Ще шофирам. Накратко казано, през декември книжката ми не е готова, отказват да ми подновят документа, отново прибягвам до пресслужбата на префектурата, получавам същия лист, на който несръчна ръка е написала онова, което и аз можех да напиша, а именно че валидността му е продължена до следващия юни (още една дата, подбрана, за да бъда хванат в нарушение, докато карам по крайбрежието), и освен това ме информират, че на тази дата ще пристъпят към ново удължаване на срока, тъй като издаването на книжката ще отнеме повече време. От споделеното с разтреперан глас от някои другари по неволя, срещнати по опашките, научавам, че има хора, останали без книжки една, две, три години.

Онзи ден залепих на листа годишната винетка: продавачът ме посъветва да си я пазя, защото, ако после си получа книжката, ще трябва да си купя друга. Но ако не я залепя, ще се окаже, мисля, че извършвам престъпление.

И тук ще направя три коментара. Първият е, че се сдобих с документа за два месеца, понеже благодарение на редица привилегии, на които се радвам поради ранг и образование, успях да обезпокоя редица Високопоставени Особи в три града, шест обществени и частни институции, плюс един национален всекидневник и един национален седмичник. Ако работех като продавач в дрогерия или чиновник, досега щеше да ми се е наложило да си купя колело. За да шофира човек с книжка, трябва да е Личо Джели^[2].

Вторият коментар е, че листът, който ревниво пазя в портфейла си, е документ без никаква стойност, извънредно лесен за фалшифициране, следователно страната е пълна с автомобилисти, шофиращи в положение на трудно установима самоличност. Масово беззаконие, или по-скоро фиктивна законност. Третият коментар изисква от читателите да се съсредоточат и да си представят шофьорска книжка. Понеже вече не ги дават с калъф и човек трябва сам да си го купи, книжката представлява едно тефтерче с две или три страници лошокачествена хартия със снимка на него. Тези тефтерчета не ги произвеждат във Фабриано като изданията на Франко Мария Ричи^[3] и не са съшити на ръка от сръчни занаятчии, би могло да бъдат напечатани в която и да е долнопробна печатница, а от Гутенберг насетне западната цивилизация е в състояние да ги бълва с хиляди, и то за броени часове (от друга страна, още китайците са измислили доста бърз начин това да става и с ръкописни букви).

Колко му е да се снабдят с хиляди такива тефтерчета, да им лепват отгоре снимка на жертвата и да ги раздават, да кажем, с помощта на автомати с жетони? Какво се случва из меандрите на отдела за издаване на шофьорски книжки?

Всички ние знаем, че един сподвижник на „Червените бригади“ може да изфабрикува за няколко часа десетки фалшиви книжки, като имате предвид, че изработването на фалшива книжка е по-трудоемко от изработването на истинска. Така че, ако не искаме лишеният от книжка гражданин да започне да обикаля разни барчета с лоша слава с надеждата да влезе във връзка с „Червените бригади“, решението е само едно: да се назначат разкаялите се бригадисти в отдела за издаване на книжките. Те разполагат с така нареченото ноу-хау, а също и с много свободно време; трудът, както е известно, е изкупление, ще освободят наведнъж доста затворнически килии, ще се превърнат в полезни за обществото хора, които принудителното бездействие би могло да тласне отново към опасни блянове за всемогъщие, и ще се направи услуга както на гражданина на четири колела, така и на кучето с шест крака^[4].

Но може би е съвсем просто: според мен зад цялата тази история с книжките стои някоя чужда велика сила.

Бележки

[1] Сипайско въстание, или Индийско национално въстание — започва през 1857 г. като войнишки бунт, но се превръща в масово народно въстание срещу британското колониално владичество. — Б.пр. ↑

[2] Италиански индустриалец, начело на масонската ложа П-2, обвинен във финансови машинации с Банко Амброзиано, както и в прикриване на улики относно терористичния атентат на гарата в Болоня. — Б.пр. ↑

[3] Италиански дизайнер и издател, публикувал извънредно фини и редки издания. — Б.пр. ↑

[4] Запазеният знак на петролната компания „Ени“. — Б.пр. ↑