Людмила Павличенко
Аз — снайперистката (5) (В боевете за Севастопол и Одеса)

Пета глава
Боят край село Татарка

По всичко се усещаше, че се подготвя нещо много сериозно.

Бойните редици на нашата 25-а дивизия започнаха да се сгъстяват. В полковете пристигна попълнение от пехотни роти, докарани от Новоросийск по море. Линията на отбраната до нас, дълга 8 км, беше заета от части на доблестната 157-а дивизия, с която взаимодействахме в последните боеве за Гилдендорф, совхоза „Иличовск“, село Фонтанка, Александровка и Болгарка. Пристигнаха два нови артилерийски полка с гаубици и оръдия. Видяхме и танкове: 35 бойни машини, и то не само домашно пригодените от трактори „НИ“^[1], но и стандартните армейски БТ-7 и Т-26. Заедно с танкистите, както беше на предвоенните маневри, за настъпление се готвеха и кавалеристите: Втора кавалерийска дивизия.

Най-накрая започнаха да говорят, че на позициите се е появило ново, секретно засега оръжие — ракетните установки БМ-13, монтирани на шаси на камиони ЗИС-6, докарани в Одеса от Новоросийск в края на септември. Те можеха да изстрелват 16 снаряда с тегло по 42,5 кг на всеки 8–10 секунди. В тях имаше течен експлозив, затова на мястото, където паднеше такъв снаряд, гореше всичко: земята, камъните и металът.

Сутринта на 2 октомври 1941 г. нашата военна армада влезе в действие. В южния и западния сектор по предната линия на врага нанесе удар дивизион гвардейски миномети под командването на капитан Небоженко — това бяха същите ракетни установки, наречени в армията „катюши“.

В първата минута ми се стори, че сякаш наближава гръмотевична буря, макар небето да остана ясно, без облаци. Звукът, напомнящ далечни гръмотевици, бързо се превърна в оглушителен рев. Околността се освети от ярки проблясъци, облаци дим се издигаха над дърветата. Със съскане и писък огнените стрели една след друга се понесоха към врага. Видяхме как огромни жълти пламъци погълнаха позициите на румънците на запад от село Татарка и по-нататък, на югозапад, край българските села.

Към десет часа сутринта пожарите утихнаха.

„Чапаевци“ тръгнаха в атака. От лявата ни страна настъпваше Втора кавалерийска дивизия. Поддържайки настъплението, водеха непрекъснат огън съветските брегови батерии, два бронирани влака и гаубичен полк с оръдия калибър 152 мм. Танковете тръгнаха на пробив. Те стъпкаха окопите на два вражески картечни батальона, разпръснаха войниците им и се устремиха към село Ленинтал. Тук беше в отбрана Граничната дивизия на Кралство Румъния, подбрани и изпитани войски. Но след удара на „катюшите“ те хукнаха назад…

Ние вървяхме, препъвайки се по черната земя, спечена от адския огън. Преди час тя беше укрепена позиция на румънски картечен батальон. Имаше землянки, криволичещи проходи, огневи точки. На полето наоколо растеше висока трева, лешникови храсти, диви ябълки. Всичко това се беше превърнало в пепел. Видяхме много трупове, изгорени почти до костите, а странната сладникава миризма вече се смесваше с тежкия дъх на изгоряло. В разрушените позиции тук-там стърчаха цевите на унищожени картечници: немски „MG-34“, остарели австрийски „Шварцлозе“ и нови чешки „ZD-53“.

Войната — това е смърт, болка, страдание на милиони хора.

Щом врагът коварно нарушава границите на родината ни, тогава трябва да се подготвим за жестока съпротива. Трябва да се издържи това нечовешко изпитание: мирни обитатели на цъфтящи градове и села да се превърнат в бойци, които не познават страх и съмнение, способни на саможертва, на трудностите на дълга борба. Войната показва истинската природа на всеки човек. Страхливите и подлеците извършват в нея най-злите дела. А смелите, честните, добрите хора — велики подвизи…

Зад мен, облечени в плащ-палатки и с каски, вървяха войниците от моето отделение — само десет души. След като генерал-майор Петров ми връчи наградната винтовка, командирът на нашия полк Н. М. Матусевич пожела незабавно да подготвя по ускорена програма група стрелци, способни да поразяват точно врага. След моите думи, че е невъзможно да се направи това за три-четири дни, майор Матусевич щедро ми даде… една седмица, позволи ми да подбера най-способните войници от целия полк и ми даде 500 патрона с „леки“ куршуми за практикуване на стрелба по мишени.

Наложи се да си спомня как се провеждаха занятията в нашата Снайперска школа в Киев. Опитах се да погледна на новаците с очите на моя Уважаем Учител. Не ни трябват прекалено самоуверените, твърде палещите се и нетърпеливите по характер. А да проверим окомера изобщо не е трудно: ето ти винтовка, ето пет патрона, ето мишената. Стреляй!

Обаче ще си изкривя душата, ако не спомена сега една особеност на моя командирски опит. Отначало бъдещите стрелци (от други роти) не знаеха, че сержант Павличенко е жена, и реагираха на първата ми поява пред строя, направо да го кажем, по особен начин. Доста рязко, но без нецензурни ругатни, аз ги скастрих и по-нататък използвах много строги методи за въздействие върху мързеливите, небрежните, немислещите. На моя страна беше армейската дисциплина и субординация. Скоро убедих подчинените си, че популярните народни поговорки като: „Кокошката не е птица, жената не е човек“, „Пътят на жената е от печката до прага“, „Дълга коса, къс акъл“ — и други подобни глупости не вървят тук. Стрелям по-добре от всички, знам много за войната и трябва да ми се подчиняват безпрекословно.

Естествено, в групата се откроиха войници, по-способни за обучение, и други, по-малко способни, които обаче успяха да овладеят началните умения, останалите изпратих обратно в техните подразделения. Сред тези, които биха могли да станат истински снайперисти, бях набелязала двама души: Фьодор Седих, млад ловец от Сибир, и казаха Азат Базарбаев, колкото и да е странно — жител на Саратов. И двамата по природа притежаваха отличен окомер и подходящ характер, много спокоен. За съжаление, Базарбаев загина рано, след като попадна под минохвъргачен обстрел. Фьодор Седих воюва с мен в Севастопол…

Докато се промъквахме през изгорялото поле, ние мрачно се оглеждахме. По някаква причина загубите и разрушенията при румънците не ни радваха. В такъв ужасяващ триумф на смъртта над живота няма нищо приятно за окото, дори да е смъртта на заклет враг. „Виж и забрави!“ — помислих аз, докато прекрачвах през срутените окопи и заобикалях тлеещите отломки от блиндажи и дотове^[2] и почернели човешки останки.

След известно време на пространството, обезобразено от залповете на гвардейските миномети, непременно ще започне ново сражение. Генерал-майор Петров, сега вече командващ Приморската армия, не спря току-така настъплението на нашите войски тук. Врагът беше отстъпил само на километър и половина и още имаше огромно числено превъзходство. Срещу съветските четири дивизии румънците имаха осемнадесет.

На картата, която ми показа капитан Сергиенко, кота 76,5 беше обозначена като команден пункт на вражески картечен батальон, който имаше име — „Стопанство на Кабаченко“. Сега противникът беше напуснал това място.

Стратегически важен пункт оставаше село Татарка^[3], разположено на около половин километър оттам.

Селото се намираше на пътя, водещ от град Овидиопол за Одеса. Пътят имаше асфалтова настилка, беше широк и добре поддържан. Недалеч минаваше и железопътна линия. Нашият 54-ти полк щеше да го отбранява, но първо трябваше да устроим предни постове и наблюдателни пунктове. За един от тях командирът на батальона избра стопанството на Кабаченко. Три запълнени квадратчета на картата показваха жилище. През бинокъла можеше да се види едноетажна сграда с червен керемиден покрив, ограда, голяма градина и полегат склон на югозапад от къщата. Ако се овладееше, можеше да се наблюдава пътят и да се води прицелен огън при вражеска атака. Сергиенко заповяда да ни дадат по двеста патрона на всеки. После ме помоли да удържам там до последна възможност. Татарка се смяташе за близко предградие на Одеса (разстоянието до града бе малко повече от 10 км) и трябваше да се сражаваме отчаяно за нея. Козирувах с ръка до каската:

— Слушам, другарю капитан!…

На подхода към стопанството видяхме почти напълно изгорял камион и преобърнат мотоциклет с кош. Трупове на войници в каски-гърнета лежаха и тук, но — от двете страни на тесен черен път, разровен от снаряди. Той водеше право към широко отворената порта. До самата порта стоеше двутонен бронетранспортьор „Малакса“ с разкъсана лява верига. Към него беше закачено верижно ремарке с чували, бъчви, сандъци и голям брезентов вързоп. Както и селскостопанските постройки, бронетранспортьорът почти не беше пострадал от пожара, само екипажът му липсваше. И двата полусферични бронирани люка бяха отворени, бензиновият двигател все още беше топъл.

Приближихме се до къщата и започнахме да чукаме на вратата. Дълго не ни отваряха. След това, когато извиках, че сме от Червената армия, вратата най-после се отвори. Появи се стопанката, жена на около петдесет години, до очи увита в сива забрадка. Обясних й кои сме. Тя се учуди, че жена командва войниците. След това нашият разговор потръгна по-леко. Изслушах горчивите й оплаквания от окупаторите, които бяха безчинствали в нейното стопанство две седмици, и укорите, отправени към бойните части на Червената армия, които през септември твърде бързо си тръгнали, оставяйки местното население на произвола на фашистите.

Тя беше права, тази жена.

Извиних се пред нея заради народния комисар на външните работи, другаря Молотов, който лекомислено бе подписал пакта за ненападение с Германия, и за това, че нацистите нагло го бяха нарушили, за командването на Червената армия, която не успя да смаже войските на агресора в граничните сражения, за тези наши бойци и командири, които отстъпваха по време на внезапните атаки на вражеските танкови дивизии и под бомбардировките на авиацията. Но войната не е приключила, казах й аз. Войната едва сега започва. Край Одеса стоим трети месец и хиляди нашественици вече намериха вечен покой в черноморските степи. Недалеч от нейното стопанство ние, снайперистите от 54-ти пехотен полк „Степан Разин“, ще организираме засада и ще ликвидираме тук още две-три стотици от дивите воини на румънския крал Михай Първи.

— Казвам се Серафима Никаноровна. — Жената отвори широко вратата пред мен. — Влезте. Ще ви нахраним с каквото дал господ…

Така се запознах с обикновеното селско семейство Кабаченко, състоящо се от мъж, жена и три деца: двама малки синове и една по-голяма дъщеря. Те живееха нито бедно, нито богато, гледаха овощна и зеленчукова градина и нива, на която отглеждаха пшеница, държаха добитък и домашни птици. В началото на военните действия не се евакуирали, защото жалели за стопанството си, нали земята се нуждае от постоянни грижи. За което са си и платили. Румънците преобърнали къщата от тавана до мазето, търсейки злато и други ценни вещи. Например шевна машина „Зингер“ или велосипед. Те изловили всички пилета, заклали свинете, отмъкнали в неизвестна посока кравата и телето. Вероятно войниците в кралската армия никога не са ги хранели до насита.

Извършили и друго престъпление, за което Серафима Никаноровна ми разказа със сълзи в очите.

Жестокото поругаване от победителите на жените, сестрите и дъщерите на победените датира още от традицията на първобитните племена, живели на земята преди много години. Тогава жените били смятани за законна плячка на воините и съдбата им била незавидна. Чела бях описания на такива зверства в историческите хроники, но не мислех, че „цивилизованата Европа“ ще донесе в нашата земя този варварски обичай.

Очите на Мария, седемнадесетгодишната дъщеря на домакинята, страдалчески, сякаш посипани с пепел, ме гледаха с надежда. Какви думи очакваше, не знам. Реших да разкажа за скорошния бой.

Зад вратите на къщата беше полето, опожарено от снарядите на „катюшите“. Черен прах беше останал от бесните румънски самци в каски-гърнета. Те бяха изгорели в пламъците като факли и паднали на земята като струйки пепел. Никой нямаше да ги погребе, защото не е нужно, никой нямаше да си спомня лицата и имената им. Тяхното гадно семе се беше смесило с праха, влязло бе в земята и никога нямаше да даде потомство. Така трябва да умират фашистите, без да оставят следа от присъствието си на нашата красива планета.

— Добре ли стреляш? — изведнъж попита тъжно Мария.

— Да. Имам винтовка със специален прицел.

— Убивай ги. Колко пъти ги видиш, толкова пъти ги убивай.

— Обещавам ти да го направя.

— Нашият Господ Исус Христос знае всичко. — Момичето пламенно се прекръсти и обърна поглед към иконата, висяща в ъгъла. — Ще се моля много и Той ще ти прости…

Ние в нашето комунистическо семейство, разбира се, израснахме като атеисти, а фразата за прошката, която Бог ще ми даде за точната стрелба по враговете чрез молитвата на Мария Кабаченко, не означаваше абсолютно нищо за мен. Но после, в други, вече мирни години, когато чувах разговори за снайперистите, които уж били хладнокръвни фронтови убийци, изтребващи бедните, беззащитни фрицове, си спомнях молбата на нещастното момиче: „Убивай ги!“. Може би тихият глас на Мария и хиляди подобни на нея жертви на тази война отново ще прозвучи и ще бъде чут не като обяснение на нашите действия, а като неумолима заповед. В онези дни ние се заклехме свято да я изпълняваме. И я изпълнявахме, без да жалим живота си…

Тъй като бях в много мрачно настроение, излязох от къщата на двора, за да проверя как се подготвят моите войници за атаката на врага. Двама бойци се мъчеха с бронетранспортьора „Малакса“, преработка на елегантния френски „Renault UE“. Опитваха се да го запалят, но двигателят мълчеше. Ефрейтор Седих ми докладва, че във верижното ремарке са намерени ценни неща. Освен два варела с бензин и сандък, пълен с разни резервни части, открили брезентов вързоп с новичка, още с фабрична смазка немска картечница „MG-34“. Към нея имало две резервни цеви, азбестова ръкавица, предназначена за смяната им по време на бой, лафет-тринога и кутии с патронни ленти.

Беше просто страхотно!

Отдавна се бяхме научили да се справяме с трофейното оръжие. Картечницата значително увеличи огневата мощ на повереното ми отделение и двамата със Седих започнахме да пресмятаме къде е най-добре да организираме позиция за нея. Фьодор предлагаше да се изкопае дълбок окоп по склона на хълмчето, откъдето се виждаха долината и пътят. Съгласих се с предложението му.

Освен картечницата, бензина и резервните части, в ремаркето имаше три чувала: с жито, брашно и захар. Войниците ме погледнаха въпросително. Уж полезни продукти, но какво можем да направим с тях, като нямаме дори котелки? Реших да дам находката на стопанката. Отначало Серафима Никаноровна не повярва в нашата щедрост. Но в замяна я помолих да приготви горещ обяд за бойците.

С Фьодор се изкачихме по полегатия склон, обрасъл с ниски храсти. Наистина цялата долина и пътят, който я пресичаше, се виждаха отлично. От лявата страна на пътя имаше малка горичка, отдясно — няколко хълма. Зад хълмовете тук-там се виждаха покривите на къщите в село Татарка.

Като крачехме внимателно през изсъхналата есенна трева, ние се приближихме до първия окоп. Войниците правилно бяха избрали място за него. Зад гърба им имаше могила, обрасла с шипки. Слънцето я осветяваше странично и на земята падаше гъста сянка. Тя замаскираше както окопа, така и бойците в него. Окопът вече беше достигал един метър дълбочина, но аз наредих да се копае още, до метър и половина, а след това да се укрепи брустверът с камъни, за да стреляме прави и от упор. От окопа излизаше не толкова дълбока траншея, предназначена да се оттеглят стрелците (пълзешком) на друга позиция. Не беше възможно да се организира тук истинска бойна линия с много огневи точки и съобщителни ходове — не знаехме колко време имаме и бързахме да направим поне нещо, наподобяващо пехотни укрепления.

Следобед, след като поставихме охрана, по покана на стопанката се върнахме в къщата. Тя беше приготвила обяд и наредила масата, може да се каже, празнично: с бутилка мътна селска бира, с чинии и стъклени чаши, с мезета от кисело зеле и пресносолни краставички. Не само храната, но и самото сервиране, и присъствието на цялото семейство Кабаченко стопляха сърцата на фронтоваците. Та нали в боевете и походите често си спомняхме с тъга за домашния уют.

Румънците не тръгнаха в атака и този ден приключи тихо, мирно, славно.

Следващите две денонощия прекарахме в това стопанство, като държахме на прицел пътя и нанасяхме щети на врага: спряхме два армейски камиона, като улучихме с бронебойни куршуми колелата им, с трофейната картечница пропъдихме пехотата, която наскача от тях в горичката, после със „снайперките“ разстреляхме три мотоциклета с кош. В края на краищата, на пътя се появиха румънски танкове — „LTvz.35“ чешко производство. Оказа се, че не всички са били изгорени от защитниците на Одеса, които умело хвърляха „коктейли Молотов“ по тях. Танковете откриха огън с оръдията си по склона на хълма с нашите окопи. Обаче обстрелът не беше точен, тъй като снайперистите добре се бяха замаскирали. Но да се бориш с танкове без гранати и „коктейли Молотов“, е невъзможно. Те минаха покрай нас, а по-нататък, близо до самата Татарка, нашата полкова артилерия се разправи с тях…

Ожесточените бойни действия се разгърнаха край селото малко по-късно: на 9, 10, 11, 12 и 13 октомври 1941 г. Те преминаваха с променлив успех. Ту румънците успяваха да ни притиснат, ту смелите съветски бойци отново се хвърляха напред и изтласкваха вражеските войници от крайните селски къщи. Участник в тези битки беше нашият неуморен комсомолски секретар Яша Васковски, който разказва в мемоарите си:

На 9 октомври Първи батальон на „разинци“ изхвърли врага от крайградското село Татарка. Врагът се съпротивляваше, но ръкопашният бой реши въпроса в наша полза. Останките от разбитите край Татарка подразделения започнаха да се оттеглят към българските села, но ние вече им бяхме отрязали пътя и 60 вражески войници вдигнаха ръце. Между Татарка и Сухия лиман в този ден беше обкръжен 33-ти румънски пехотен полк. Два часа продължиха яростните схватки, атаки и контраатаки. 1300 души убити и ранени остави противникът на бойното поле, 200 войници се предадоха в плен. Ние заловихме полковото знаме, оперативни документи и печат, много оръжие…^[4]

Към това можем да добавим, че успехът на моите другари от полка на това направление до голяма степен бе предопределен от работата на дивизиона гвардейски миномети на капитан Небоженко. Румънците не можаха да устоят на ракетния обстрел и се оттеглиха.

Много трудна ситуация се оформи на 10–13 октомври в южния сектор на Одеския отбранителен район.

Десета румънска дивизия в пълен състав започна атака срещу Татарка и се опита да пробие между нашата 25-а Чапаевска пехотна дивизия и Втора кавалерийска. След интензивен артилерийски обстрел три вражески батальона успяха да завземат предната линия на окопите, стигнаха до нашия тил и се озоваха на железопътната линия Одеса-Овидиопол. В пробива във всеки момент можеше да се вклинят и по-големи вражески сили. Първи батальон на 54-ти полк, един батальон от Трети полк на морската пехота, 80-и отделен разузнавателен батальон под командването на капитан Антипин, мотострелковата рота с бронирани автомобили — всички получихме заповед да се прехвърлим веднага от резерва към бойното поле. Три батареи също съсредоточиха огъня срещу врага: 1-ва, 39-а и 411-а, както и бронираният влак №22 „За родината!“.

Траншеите бяха превзети и съветската пехота зае бившите си позиции. За известно време настъпи тишина. Но румънците се готвеха да атакуват и скоро започнаха обстрел с минохвъргачки. Отначало мините падаха зад предната линия, след това — отпред, и ето че поредният залп я покри, като вдигна облаци прах и дим над земята. Опитах се да покрия с плащ-палатката подаръка на командира на дивизията Петров — снайперската винтовка „СВТ-40“. Взех я със себе си в този рейд, защото се предполагаше фронтална атака на нашия батальон. В този случай „Света“ — така наричаха в армията самозарядната винтовка на Токарев — даваше очевидно предимство заради своята скорострелност и пълнителя с 10 патрона, който се сменяше просто и бързо по време на боя.

Нашият полк имаше такива оръжия, но в малки количества. Въпреки че според щатното разписание от 1940 г. винтовките „Мосин“ трябваше да бъдат заменени с тях, имахме 984 „СВТ-40“ и 1301 броя „трилинейки“. Отзивите за „Света“ бяха различни. Някои харесваха нейната автоматика, основана на действието на барутните газове. Те попадаха в газова камера, разположена над цевта, и притискаха цилиндър с дълъг ствол, който опираше задния си край в затвора. Но други с право говореха за излишната сложност на това устройство и за трудностите при грижата за него в полеви условия. Може би някъде в северните краища или във флота самозарядната винтовка се е представяла по-добре. Но в черноморската степ, в окопи и траншеи, изкопани в суха, мека, рохкава пръст, рискът от замърсяване на механизма й, състоящ се от 143 части, малки, дребни и съвсем дребни, беше доста голям.

Винтовката започваше да се „зъби“ (например не се презареждаше или едва изхвърляше гилзата), ако налягането на барутните газове се променеше. То зависеше между другото от времето, от температурата на въздуха. Поради това стрелецът трябваше ръчно да регулира отверстието в газоотводната камера: да го намали или увеличи. Освен това „Света“ капризничеше и при гъста смазка, и при проникване на прах в механизма й. Към недостатъците на „СВТ-40“ бих прибавила и яркото припламване от дулото при изстрел (заради скъсяването на цевта със 100 мм в сравнение с „трилинейката“), и силния гръм, който веднага демаскираше боеца. Тя бе много подходяща за сблъсъци с врага в полето, където стрелят артилерия, картечници, минохвъргачки. Но, честно казано, повишаваше опасността снайперистът да бъде забелязан от врага по време на единични засади, например в гората.

Въпреки това „Света“ имаше почитатели сред снайперистите.

През лятото на 1942 г. старши лейтенант В. Н. Пчелинцев, който се сражаваше на Ленинградския фронт, ми подари брошурата си „Как станах снайперист“, публикувана в малък тираж в Москва и разпространявана на фронта като учебно-пропагандно издание. В нея има снимка, на която Пчелинцев показва устройството „СВТ-40“. Той пише:

Дължа първия си успех на оръжието си. Винтовката е най-добрият приятел на воина. Дай й грижа и внимание и тя никога няма да те подведе. Да се пази винтовката, да се поддържа чиста, да се премахва и най-малката неизправност, да се смазва умерено, да се отрегулират всичките й части, да се простреля добре — такова трябва да е отношението на снайперист към оръжието му. При това не е излишно да се знае, че въпреки стандартизацията по принцип няма еднакви винтовки. Както се казва, всяка си има характер. Този характер може да се прояви в степента на еластичност на различните пружини, в лекотата на плъзгане на затвора и в мекотата или твърдостта на спусъка, както и в състоянието на канала на цевта, неговото износване и т.н. Нерядко гладен и премръзнал съм се връщал от „лов“ и първо започвах да почиствам оръжието, да го привеждам в ред. Това е законът за снайпериста…

Всичко беше правилно — „да се пази винтовката, да се поддържа чиста, да се премахва и най-малката неизправност…“. Опитах се да прикрия „Света“ с плащ-палатката от облака прах, който падаше върху окопа, но очевидно не успях. Затворът при натискане на спусъка не сработи. Беше необходимо да се отстрани тази неизправност. Наведох се над оръжието, но каската ми пречеше. Като споменах дявола, свалих стоманената каска и я сложих на дъното на окопа, а после хванах дръжката на затвора. Механизмът му сякаш започна да поддава.

В този момент удари нов минохвъргачен залп, шрапнелите със свистене полетяха в различни посоки. Един от тях проряза кожата на главата ми от лявата страна под косата. Кръвта обилно потече по челото ми, слепи лявото ми око, попадна на устните и аз усетих соления й вкус. Успях да извадя санитарния пакет от джоба на гимнастьорката си и някак да омотая главата си с бинт. Кръвотечението намаля, но дойде болката: раната ме изгаряше, смъдеше и сякаш издърпваше кожата по цялата ми глава.

Предметите около мен започнаха да потъват в мъгла. Притиснах неизправната винтовка към гърдите си и се облегнах на стената на окопа. Над него свиреха парчета от мини и вражески куршуми. Някъде отстрани затрака ротната тежка картечница, със силно „в-вах“ се обади нашата батарея 45-милиметрови оръдия. Съдейки по звуците, румънците бяха тръгнали в атака. А аз не можех да участвам в отблъскването й. Някакви странни, тежки мисли се блъскаха и се въртяха в мозъка ми: „Трябва да чакам… Трябва да чакам… Трябва да чакам…“.

— Другарю сержант, жива ли сте? — чу се гласът на санитарния инструктор Лена Палий.

— Жива съм. Но съм ранена в главата.

— О, боже мой! Сега ще ви помогна…

Капитан Сергиенко, като видя лицето и гимнастьорката ми, покрити с кръв, и превързаната ми глава, нареди на Лена веднага да ме заведе в дивизионния медицински пункт, защото там лекарите бяха по-добри. Освен това медицинският батальон №47, придаден към 25-а дивизия, беше само на пет километра от позициите на 54-ти полк. Наградната ми винтовка, която все още не изпусках от ръце, внезапно ми направи голяма услуга. На разпределителния пункт на медицинския батальон Лена Палий посочи надписа върху металната тръбичка на прицела и заяви, че сержантът от Втора рота на Първи батальон на 54-ти полк Людмила Павличенко е лична позната на генерал-майор Петров, командващ Приморската армия. Военният лекар, без да зададе нито един въпрос, й подаде червен талон, което означаваше изпращане на спешна операция.