Джейн Харпър
Сушата (42)

Четиридесет и първа глава

Той щеше да живее, увериха го лекарите, след като дойде в съзнание в отделението по изгаряния на болницата в Клайд. Но с идеално поддържаните му ръце бе свършено. Когато му позволиха да види пораженията, беше едновременно хипнотизиран и отвратен от собственото си тяло. Някога млечнобялата кожа бе отстъпила място на лъскава червеникава тъкан, сълзяща и лепкава. Превързаха ръката, рамото и крака му и Фолк не пожела да ги погледне отново.

Докато бе прикован към леглото, посрещна цяла върволица посетители. Джери и Барб доведоха Шарлот, Макмърдо внесе тайно няколко бири, а Барнс седеше с него часове наред, без да каже почти нищо. Гретчън не се появи. Арън не я обвиняваше. Веднага щом му разрешиха да става, прекарваше почти цялото си време в стаята на Рако. Поддържаха приятеля му в изкуствена кома, за да могат да обработват сериозните рани по торса и гърба му.

Той също щеше да се оправи, даваха надежда докторите. Но не се шегуваха с него така, както с Фолк.

Рита положи ръка на издутия си корем, а с другата улови здравата му длан, докато стояха мълчаливо край леглото на съпруга й. Той й каза, че Грег е проявил смелост. Жената само кимна и попита за пореден път лекуващия лекар кога очакват да се събуди. Братята му пристигаха един по един от различни краища на страната. Изглеждаха като различни копия на един и същ човек. Ръкуваха се с Фолк, но дори докато властно нареждаха на своя изпаднал в кома брат да се стегне и да стане, си личеше, че са много уплашени.

Най-после Рако отвори очи и докторите отпратиха Арън навън за цял един ден. Само семейството. Когато го пуснаха да влезе отново, забеляза, че приятелят му го посреща със слаба, но позната усмивка изпод превръзките.

— Истинско огнено кръщение, а?

Фолк се насили да се засмее.

— Нещо такова. А ти се справи чудесно.

— Трябваше да се погрижа за Рита. Но ми кажи честно. — Направи му знак да се приближи. — Не се ли изкуши да оставиш Киуара да изгори до основи след всичко, което градът ти е причинил?

Още една усмивка, този път съвсем искрена.

— Нямаше как, приятел. Ключовете от апартамента ми останаха в стаята над бара.

Уитлъм беше прехвърлен в болница „Алфред“ в Мелбърн под полицейска охрана с няколко повдигнати обвинения, в това число и за убийството на Люк, Карън и Били Хедлър.

Някой спомена, че бил почти неузнаваем. Огънят обгорил косата му. Извадил истински късмет, че изобщо е останал жив. Не бе чак такъв късмет, тайно си помисли Фолк. В затвора нямаше да му е лесно.

След като го изписаха, Арън се озова под благодарните грижи на семейство Хедлър. Барб непрекъснато се суетеше наоколо, а Джери не можеше да мине покрай него, без да стисне ръката му. Настояваха да прекарва колкото може повече време с Шарлот. Говореха й колко много е помогнал на нейния татко. Как й е върнал истинския баща от отвъдното такъв, какъвто е бил в действителност — добър човек и любящ съпруг.

Синът им беше мъртъв и те никога нямаше да го видят отново, но вече понасяха по-леко скръбта. Можеха да гледат хората в очите, забеляза Фолк. Отидоха заедно на гробищата. Този път гробът на Люк почти не се виждаше от свежите цветя.

Докато Барб показваше картичките и букетите на внучката си, Джери застана отстрани до него.

— Слава богу, че няма нищо общо с момичето на Дийкън — въздъхна той. — Искам да знаеш, че всъщност никога… Искам да кажа, че Люк не би…

— Знам. Не се притеснявай.

— Имаш ли някаква идея какво се е случило с нея?

Арън изсумтя уклончиво, тъй като възрастната жена вървеше към тях.

 

 

Веднага щом се почувства достатъчно добре, Фолк извървя пеш цялото разстояние до фермата на Гретчън. Откри я отново да стреля сред полето и когато приближи, тя насочи пушката към него и я задържа така по-дълго от необходимото.

— Гретч, извинявай — извика той и протегна напред ръце. — Само това исках да ти кажа.

Жената погледна превръзките и свали оръжието. После въздъхна и тръгна към него.

— Не дойдох да те видя в болницата.

— Знам.

— Исках, но…

— Няма нищо. Добре ли си?

Тя повдигна рамене и двамата останаха мълчаливи, заслушани в крякането на какадутата в дърветата. Не смееше да го погледне.

— Люк обичаше Карън — каза накрая. — Наистина. А преди това Ели. — Огледа прегорелите полета и очите й се напълниха със сълзи. — Не мисля, че някога съм била първият му избор.

Искаше му се да я увери, че греши, но знаеше, че е прекалено умна, за да му повярва.

— А денят, в който Ели умря? — попита той.

Лицето й се сгърчи.

— През цялото време знаех, че лъже заради теб — отвърна със задавен глас, докато сълзите продължаваха да се леят. — Защото беше с мен.

 

 

— Чу ли това? — Гретчън отвори очи и примигна към ярката слънчева светлина, процеждаща се между клоните на дърветата. Сочната трева я гъделичкаше по гърба.

— Кое?

Усети дъха му върху врата си, когато заговори. Той не помръдна. Косата му беше все още мокра, а гласът — приглушен и сънен. Момичето се опита да се надигне, но голите му гърди го притискаха към земята. Дрехите им бяха нахвърляни небрежно под едно дърво. Съблякоха се, преди да се гмурнат в хладната река. Усещаше топлината на тялото му във водата, докато я целуваше страстно и се опитваше да я повали върху пясъка. Сега мокрото им бельо се сушеше на гладката повърхност на скалата.

Придошлата река бучеше и се плискаше, спускайки се надолу между високите брегове. Въпреки това тя го чу отново. Сухо почукване някъде далеч сред дърветата. Застина на място. И още веднъж.

— О, мамка му! — прошепна тя. — Мисля, че някой идва.

Отблъсна Люк, приседна, намръщи се и примигна.

— Бързо — подхвърли дънките му Гретчън и грабна сутиена си, закопчавайки го накриво в бързината. — Обличай се.

Той се прозина широко и се засмя на изражението й.

— Добре де, ставам.

Провери дали боксерките му не са наопаки, преди да ги обуе. Пътеката беше на няколко метра встрани и скрита от завесата от дървета, но стъпките вече се чуваха съвсем ясно.

— Моля те, побързай — подкани го тя и намъкна блузата над мократа си коса. — Трябва да тръгваме. Може да е всеки. Дори баща ми.

— Не ми се вярва — лениво възрази Люк, но все пак си обу панталона. После бързо нахлузи ризата и обувките и застана мълчаливо до нея, надничайки към пътя през тежкия балдахин от клони.

Гретчън едва не се разсмя, когато видя тънкия силует, прокрадващ се между дърветата.

— Господи, та това е Ели. А аз насмалко да получа сърдечен удар. — Едва след като изрече думите, осъзна, че все още шепне.

Момичето вървеше бързо, с наведена глава. Спря до реката. Втренчи се в бурното течение в продължение на няколко минути, притиснала ръка към устата си, после се обърна.

— Сама ли е тук? — учуди се Гретчън, но гласът й бе заглушен от бученето на водата. За миг й се стори, че чува други стъпки, но пътеката зад приятелката им си остана безлюдна.

— Няма значение — тихо отвърна Люк и сложи ръка върху рамото й. — Ти си права. Трябва да тръгваме.

— Защо? Хайде просто да я поздравим.

— Не бих си направил труда. Напоследък е много странна. Освен това целият съм мокър.

— И какво от това? Аз също.

— Да се махаме оттук.

Тя го погледна. Дори водата да бе отмила миризмата на секс, споделената интимност беше изписана върху лицето му.

— Всъщност защо не искаш точно тя да знае?

— Изобщо не ме е грижа кой ще ни види, Гретч. — Все пак продължаваше да шепне. — Малката госпожица Дийкън е само една надменна кучка. Просто днес не съм в настроение.

Обърна се и тръгна през гората, все по-далеч и по-далеч от Ели. Отказа се от пътеката, по която бе дошла тя, и зави в противоположната посока към кален коловоз, водещ направо към фермата на родителите на Гретчън. Тя го следваше известно време, после се обърна назад. Приятелката им стоеше до странно изглеждащо дърво, сложила едната си ръка върху скалата.

— Какво прави? — попита тя, но Люк бе изчезнал.

 

 

— Когато чух, че е напълнила джобовете си с камъни, не спах цели три нощи. — Гретчън издуха носа си в салфетка. — Аз я видях. Ако бях отишла при нея, може би щях да я спра. Но не го направих. — Думите й бяха почти неразбираеми от разтърсващите я ридания. — Тръгнах си. Заради Люк, разбира се.

 

 

Настигна го малко по-надолу по пътеката.

— Ей — улови го за рамото тя. — Какво става?

— Нищо, бебчо. — Стисна пръстите й, но не спря. — Просто е време да се прибирам.

Гретчън издърпа ръката си.

— Тя знае, че ходиш с мен. Имам предвид Ели. Това не е тайна.

— Разбира се, скъпа.

— Тогава защо не искаш да ни види? Какво значение има, щом всички са наясно, че отношенията ни са сериозни?

— Никакво. Да не го обсъждаме повече — каза Люк, но се обърна към нея. Наведе се да я целуне. — Виж, наистина няма значение. Случващото се между нас е толкова хубаво. Искам да остане специално. Но само за теб и за мен.

Тя отстъпи встрани.

— Да, точно така. А каква е истинската причина? Надяваш се, че ще получиш по-добро предложение?

— О, я стига, Гретч.

— Това ли е? Защото, в такъв случай, Ели стои там и чака…

Люк издаде гърлен звук и тръгна отново.

— А тук има много момчета, които…

— Не се дръж така — процеди през рамо.

Момичето се загледа след него. Обичаше тези рамене.

— Или какво?

Той не отговори.

Свърнаха от пътеката към ограденото място пред конюшнята и мълчаливо стигнаха до къщата. Гретчън знаеше, че майка й и сестра й са все още навън. Чуваше баща си да чука в задната плевня.

Люк вдигна колелото, оставено под едно дърво, и преметна крак през рамката. Протегна ръка, която тя пое след кратко колебание.

— Исках да запазя някои неща между нас — каза й, гледайки я право в очите. — Но няма смисъл, ако през цялото време ще се държиш като принцеса.

Наведе се към нея, но тя обърна лице, избягвайки целувката. Той присви за момент очи, после повдигна рамене. Завъртя педалите и бързо се отдалечи от разплаканото момиче.

Гретчън остави сълзите да се стичат по красивото й лице, докато осъзна, че този, за когото бяха предназначени, няма да се върне. Усетила прилив на гняв, избърса страните си и се втурна в празната къща. Още не беше взела изпита, но от години шофираше из нивите.

Скочи бързо зад волана и се отправи в посоката, в която го видя да изчезва. Как смееше да се отнася така с нея? Забеляза велосипеда му далече напред. Даде на заден, за да запази дистанцията, тъй като още не бе сигурна какво ще му каже, когато го настигне. Пое напряко през полето и щом стигна шосето, кракът й докосна спирачката. Миг по-късно белият й пикап профуча през кръстовището. Люк Хедлър вече никога нямаше да й говори по този начин, зарече се тя. Заслужаваше нещо много повече. Колелото зави внезапно наляво и за един кратък, ужасен момент Гретчън си помисли, че ще се насочи към реката и към Ели. Господи, ако го направи, наистина ще го убие. Следваше го на известно разстояние, затаила дъх. След няколко безкрайно дълги секунди той намали и се отправи по алеята към дома си.

Тя отби встрани от шосето, наблюдавайки го как отваря входната врата и влиза вътре. Видя майка му да простира прането в задния двор.

Обърна колата и плака през целия път обратно до фермата на родителите си.

 

 

— Когато чух, че Ели не се е прибрала, аз се върнах на реката да я търся. Почти очаквах да я видя увита в спален чувал, избягала колкото се може по-далеч от баща си. Но от нея нямаше и следа. — Гретчън загриза нокътя на палеца си. — С Люк доста спорихме дали трябва да кажем нещо, или не. Тогава все още нямахме причина да се притесняваме, разбираш ли? От доста време тя странеше от нас и аз искрено вярвах, че ще се появи, когато е готова. — Последва продължителна пауза. — Дори за миг не си помислих, че е във водата.

Обърна се да погледне Арън.

— После казаха, че се е удавила, и аз не можех да си простя. Дали това щеше да се случи, ако бяхме спрели да поговорим с нея? Усещах, че нещо не е наред, а й обърнах гръб. Толкова се срамувах. Бях съкрушена. Накарах Люк да ми обещае, че няма да каже на никого, че сме я видели. Не исках другите да знаят колко подло сме я предали.

Гретчън избърса очите си.

— И точно когато си мислех, че нещата не могат да се объркат повече, всички започнаха да те сочат с пръст. Дори Люк се уплаши. Щом подозираха, че ти имаш нещо общо, какво ли биха казали, ако знаеха, че сме минали покрай нея? И той измисли този план. Реши да излъже, че сте прекарали следобеда заедно. Това щеше да помогне не само на теб, но и на нас. А аз трябваше да се преструвам до края на живота си, че не съм била там. Че не съм тръгнала след Люк, вместо да отида при нея.

Фолк извади от джоба си чиста салфетка и й я подаде. Тя я взе със слаба усмивка.

— Вие не сте виновни за случилото се с Ели Дийкън — опита се да я успокои.

— Сигурно си прав. Но можех да направя нещо повече за нея. — Жената повдигна рамене и издуха носа си. — Не мога да си обясня тази история с Люк. Не искам да кажа, че беше лошо момче. Просто не си подхождахме.

Известно време стояха един до друг, загледани към неща, които отдавна вече не съществуваха. Той си пое дълбоко дъх.

— Виж, Гретчън, не е моя работа, но Джери, Барб и Шарлот… Те…

— Люк не е баща на Лечи.

— Все пак, ако…

— Арън, моля те. Престани! — Сините й очи срещнаха неговите, но само за момент.

— Ясно — кимна Фолк. Поне опита. Стига толкова. — Добре, Гретч. Но те са прекрасни хора. Напоследък изгубиха много. Ти също. Ако има някакъв шанс да спасиш нещо хубаво от цялата тази мизерия, възползвай се от него.

Гретчън не каза нищо, само го наблюдаваше с неразгадаемо изражение. Накрая й подаде ръката, която не бе пострадала от пожара. Тя я погледна и за негова изненада се протегна и го притегли в прегръдките си. Без намек за флирт, дори не приятелски, а просто някак успокоително.

— Ще се видим след още двайсет години — каза му през сълзи.

Този път, мислено отбеляза Арън, може би беше права.