Джейн Харпър
Сушата (4)

Трета глава

Фолк седеше на ръба на леглото и гледаше равнодушно огромния паяк, увиснал на отсрещната стена. В ранната вечер температурата беше спаднала незначително със залязването на слънцето. След хладкия душ се бе преоблякъл в къси панталони и евтиният памучен чаршаф неприятно дразнеше влажните му крака. В банята от таймера за варене на яйца висеше строг надпис с указание къпането да не продължава повече от три минути. Той започна да чувства угризения още след втората.

Отдолу долиташе досадният шум от кръчмата и от време на време приглушен звън на камбанки. Част от него изгаряше от любопитство да узнае кои бяха долу, но не изпитваше желание да се присъедини към компанията. Трясък от разбита стъклена чаша накара глъчката да утихне за момент. След кратка тишина последва хор от подигравателен смях. Единият крак на паяка леко се разлюля.

Фолк подскочи, когато телефонът върху нощното шкафче иззвъня с остър, пластмасов звук. Стресна се, но не се учуди. Струваше му се, че очаква това от часове.

— Ало?

— Арън Фолк? Има обаждане за теб. — Гласът на бармана беше дълбок, с нотки на шотландски акцент. Представи си внушителната фигура, взела в замяна срещу ключа от стаята данните за кредитната му карта без никакъв коментар два часа по-рано.

Никога преди не го беше виждал, защото би запомнил подобно лице. В края на четиресетте, с широки рамене и дълга рижа брада, мъжът изглеждаше като турист, решил да се установи тук, допусна той. С нищо не показа, че името му звучи познато, освен лека изненада от решението му да използва бара за нещо, което не беше пряко свързано с алкохола.

— Кой ме търси? — попита Фолк, въпреки че се досещаше.

— Ще трябва да го попиташ сам — отвърна барманът. — Ако искаш да получаваш съобщенията си лично, намери някое по-прилично място, приятел. — Линията заглъхна за един дълъг момент, после в слушалката се чу нечие дишане.

— Арън? Ти ли си? Джери се обажда. — Гласът на бащата на Люк беше дрезгав и изтощен.

— Джери, трябва да поговорим.

— Да. Ела у нас. И без това Барб иска да те види. — Продиктува му адреса. Последва продължително мълчание, нарушено от тежка въздишка: — Слушай, Арън. Тя не знае за бележката. Нека си остане между нас, а?

 

 

Фолк следваше инструкциите на Джери по мрачните селски пътища и двайсетина минути по-късно насочи колата към къса асфалтирана алея. Лампата на верандата хвърляше оранжева светлина върху спретната дървена къща. Изключи двигателя и рамката с предпазна мрежа се отвори, разкривайки приведения силует на Барб Хедлър. Съпругът й застана зад нея секунда по-късно, хвърляйки продълговата сянка върху пътеката. Докато изкачваше стълбите, забеляза, че и двамата все още бяха облечени в траурните си дрехи. Вече доста измачкани.

— Арън. Господи, колко време мина. Благодаря ти, че дойде. Влизай — прошепна Барб, протягайки свободната си ръка към него. Притискаше малката Шарлот към гърдите си и я люлееше енергично. — Извинявай. Много е неспокойна. Иска постоянно да я държа.

Доколкото Фолк можеше да прецени, детето бързо заспа.

— Барб. — Наведе се над бебето, за да прегърне възрастната жена.

— Толкова се радвам да те видя. — Задържа го за един дълъг момент, потупвайки го по гърба с пълничката си длан, и той усети как вътре в него нещо се отпусна. Усещаше аромата на цветя от лака й за коса. Същият, който използваше навремето, когато за него все още беше мисис Хедлър.

Отдръпнаха се един от друг и Фолк за първи път успя да види Шарлот отблизо. Лицето й бе зачервено и очевидно не се чувстваше удобно, притисната към блузата на баба си. Челото й беше сбърчено в недоволна гримаса, която обезпокоително му напомняше за баща й.

Щом се озова в осветения коридор, Барб го огледа от горе до долу и очите й постепенно се напълниха със сълзи. Протегна ръка и докосна лицето му с върха на топлите си пръсти.

— Я се виж само. Почти не си се променил — отбеляза тя.

Противно на всякаква логика, Фолк изпита чувство на вина. Знаеше, че майката си представя сина си до него в тийнейджърските им години. Жената подсмръкна и изтри лицето си със салфетка, оставяйки малки бели топченца по кожата. Не си направи труда да ги махне и с тъжна усмивка го подкани с жест да я последва. Поведе го по коридора, украсен с поставени в рамка семейни снимки, към които и двамата старателно избягваха да поглеждат. Джери безшумно вървеше след тях.

— Много добре сте се устроили тук, Барб — подхвърли любезно Арън.

Тя винаги е била безупречна домакиня, но като се огледа наоколо, сега забеляза неприсъщ за нея безпорядък. Страничната масичка беше отрупана с мръсни чаши, кошчето за отпадъци преливаше, купчина писма стояха неразпечатани. Всичко тук говореше за скръб и отчаяние.

— Благодаря. Искахме нещо малко и лесно за поддържане, след като… — Поколеба се за момент и преглътна с усилие. — След като продадохме фермата на Люк.

Излязоха на малка тераса с изглед към добре оформена градина. Дъските скърцаха под краката им, докато нощта изсмукваше част от непоносимата дневна жега. Навсякъде наоколо имаше идеално подредени, но съвсем увехнали розови храсти.

— Опитах се да ги запазя живи, като ги поливах с рециклирана вода — поясни Барб, проследила погледа му. — В крайна сметка горещината ги довърши. — Посочи с ръка към плетен от ракита стол. — Джери каза ли ти, че те гледахме в новините? Преди два месеца. За онези фирми, които са мамили вложителите си. Крали са спестяванията им.

— Случаят „Пембърли“ — каза Фолк. — Наистина шокиращо.

— И по телевизията, и във вестниците твърдяха, че си се справил много добре, Арън. Върнал си парите на хората.

— Само част от тях. Останалите отдавна са изгубени безвъзвратно.

— Както и да е, казаха, че си свършил чудесна работа — потупа го по крака Барб. — Баща ти щеше да се гордее с теб.

— Благодаря — отвърна той след кратко мълчание.

— Много се натъжихме, когато разбрахме, че е починал. Ракът е коварна болест.

— Да. — На червата. Преди шест години. Не беше лека смърт.

Облегнат на рамката на вратата, Джери отвори уста за първи път от пристигането на Фолк:

— Както сигурно знаеш, аз се опитвах да поддържам връзка с него, след като ти замина. — Небрежният му тон се опитваше да прикрие промъкналите се в него отбранителни нотки. — Писах му, дори няколко пъти му звънях. Но той така и не ми отговори. В крайна сметка се принудих да се откажа.

— Всичко е наред — успокои го Арън. — Той наистина не искаше да общува с никого от Киуара.

Омаловажаване. Всички се престориха, че не го забелязват.

— Нещо за пиене? — Джери изчезна в къщата, без да дочака отговор, и миг след това се появи с три чаши уиски. Фолк взе своята с учудване. Не знаеше, че бащата на приятеля му пие нещо по-силно от светла бира. Когато питието се озова в ръцете му, ледът бе започнал вече да се топи. — Наздраве. — Домакинът отметна глава назад и отпи голяма глътка.

Арън очакваше всеки момент да се намръщи. Но той не го направи. Сам потопи устни в парещата течност и остави чашата. Барб гледаше своята с отвращение.

— Не трябва да пиеш алкохол в присъствието на бебето, Джери — каза тя.

— Даже и да крещиш с цяло гърло, скъпа, на нея й е все едно. Тя е глуха за проклетия свят.

Последва тягостно мълчание. Някъде в тъмната като мастило градина нощните насекоми с жужене започваха своя тайнствен живот. Фолк прочисти гърлото си.

— Как се справяте, Барб?

Тя сведе глава и погали бузката на Шарлот. После поклати глава и самотна сълза капна върху лицето на момиченцето.

— Очевидно… — подхвана, но веднага млъкна и примигна няколко пъти. — Исках да кажа, очевидно Люк не е успявал. Не биваше да прави това. Ти го знаеш. Не трябваше да го причинява на себе си. Още по-малко на прекрасното си семейство.

Арън се обърна към Джери. Той все още стоеше на прага, загледан в наполовина изпитото си питие.

— Говорих с Люк няколко дни преди това да се случи — продължи съпругата му. — И всичко изглеждаше наред. Честна дума, звучеше съвсем нормално.

Тъй като не знаеше какво да каже, гостенинът само кимна. Жената прие жеста като окуражителен знак.

— Ето, ти ме разбираш, защото го познаваше. Но хората тук… Те не са такива. Приемат само онова, което им е внушено.

Фолк се въздържа да отбележи, че с Люк не се бяха виждали почти пет години. И двамата погледнаха към Джери, който продължаваше да се взира в чашата си. Но оттам не можеше да очаква никаква помощ.

— Точно затова се надявахме… — Барб колебливо сведе глава. — Аз се надявах, че ще ни помогнеш.

Той се вгледа в нея.

— Как точно, Барб?

— Като откриеш какво се е случило всъщност. Да изчистиш името на Люк. Заради Карън и Били. И Шарлот.

Започна да люлее детето до гърдите си, да го гали по гърба и да издава успокоителни звуци. Бебето не помръдваше.

— Виж — наклони се към нея Арън и хвана свободната й ръка. Пръстите й бяха лепкави и трескави. — Много съжалявам за случилото се. На всички вас. Знаеш, че някога Люк ми беше като брат. Но не съм подходящият човек за това. Ако имаш някакви съмнения, по-добре иди в полицията.

— Обръщаме се към теб — отдръпна ръката си тя. — Ти си полицай.

— Имах предвид някого, който се занимава с такива случаи. Моята работа е съвсем друга и ти си наясно с това. Разследвам финансови престъпления. Сметки, пари.

— Точно каквото ни трябва — кимна жената.

Джери се изкашля тихо.

— Барб смята, че в дъното стоят парични затруднения. — Опитваше се да звучи неутрално, но в гласа му се прокрадна страх.

— Да. Разбира се, че смятам така — отсече тя. — Защо ти се струва толкова невероятно, Джери? Знаеш, че Люк не обичаше да пести. Ако имаше един долар, харчеше два.

— Наистина ли? — учуди се Арън. Нямаше спомен приятелят му да е бил особено щедър или разточителен.

Барб го погледна в лицето.

— Виж, в продължение на десет години мислех, че постъпихме правилно, като му продадохме фермата. Но през последните две седмици непрекъснато се притеснявам, че го натоварихме с непосилно бреме. С тази суша, кой знае? Всички са толкова отчаяни. Възможно е да е заел пари от някого. Или кредит, който не е могъл да изплаща. Може някой, на когото е бил длъжник, да го е преследвал.

Последва тягостно мълчание. Фолк взе чашата с уиски и отпи голяма глътка. Беше се стоплило.

— Барб — каза накрая. — Може и да не изглежда така, но полицаите, на които е възложено разследването, са премислили всички тези възможности.

— Нищо подобно! — изсумтя тя. — Тях изобщо не ги е грижа. Пристигнаха от Клайд, хвърлиха един поглед и отсякоха: „Да, още един фермер е излязъл от релсите!“. И това беше всичко. Отворено и затворено. Виждах ясно какво си мислеха. Нищо друго, освен овце и полета. Трябва да си луд, за да се установиш да живееш тук. Личеше си по лицата им.

— Изпратили са екип оттам? — попита Фолк, леко изненадан. Клайд беше най-близкият голям град със собствено полицейско управление. — Значи не е бил местният полицай? Как му беше името?

— Сержант Рако. Не. Той пристигна преди малко повече от седмица. Дойдоха други.

— А вие споделихте ли подозренията си с този Рако?

Пренебрежителният й поглед отговори на въпроса му.

— Споделяме ги с теб — отвърна тя.

Джери остави рязко чашата си на пода и двамата подскочиха.

— Е, добре. Мисля, че казахме каквото имахме да казваме — обади се той. — Денят беше дълъг. Да дадем на Арън възможност да си помисли. Да навърже нещата. Хайде, приятел, ще те изпратя.

Барб отвори уста да възрази, но погледът на съпруга й я накара веднага да я затвори. Остави Шарлот на свободния стол и привлече Фолк във влажна прегръдка.

— Просто помисли, моля те. — Горещият й дъх опари ухото му. Можеше да подуши алкохола в него. Тя седна отново и взе детето. Започна да го люлее енергично, докато малката най-после отвори очи и нададе раздразнен вой. Барб се усмихна за първи път, докато приглаждаше косичката й и я галеше по гърба. Чу я да припява фалшиво на терасата, докато следваше съпруга й по коридора.

Джери го изпрати чак до колата му.

— Барб се хваща за сламка — каза той. — Втълпила си е, че убийството е дело на някакъв въображаем лихвар. Но това са глупости. Люк не беше глупак по отношение на парите. Да, преживя тежки времена — като всички останали. И понякога поемаше неоправдани рискове, но иначе беше достатъчно разумен. Никога не би се забъркал в подобно нещо. Освен това Карън се занимаваше със счетоводството на фермата. Тя щеше да ни каже. Щеше да сподели с нас, ако нещата са вървели толкова зле.

— А ти какво мислиш?

— Мисля… Мисля, че е бил под голям натиск. И колкото и да ме боли… а трябва да ти кажа, че това направо ме убива… според мен нещата са такива, каквито изглеждат. Искам само да знам дали аз нося част от вината.

Фолк се облегна на колата. Сърцето му заби учестено.

— Откога знаеш? — попита той.

— Че Люк излъга, за да ти осигури алиби? През цялото време. Видях го да кара колело в деня, в който се случи. Доста далече от мястото, където вие двамата твърдяхте, че сте прекарали следобеда. Знам също, че не сте били заедно. — Направи кратка пауза. — На никого не съм го казвал.

— Не съм убил Ели Дийкън.

Скрити някъде в тъмнината, цикадите запищяха зловещо.

Джери кимна и сведе поглед към краката си.

— Арън, ако дори за секунда се бях усъмнил, че си го направил, нямаше да си мълча. Защо според теб не съм споделил с никого? Това щеше да съсипе живота ти. Подозрението щеше да те преследва с години. Щяха ли да ти позволят да постъпиш в полицията? Люк щеше да бъде обвинен в даване на лъжливи показания. И за какво? Момичето пак щеше да е мъртво. Версията за самоубийство изглеждаше съвсем правдоподобна, а аз знам, че още доста хора мислеха така. Вие двамата нямате нищо общо със смъртта й. — Той заби върха на обувката си в пръстта. — Или поне така смятах.

— А сега?

— Сега? Исусе! Не знам на какво да вярвам. През цялото време се надявах, че тогава излъга, за да предпази теб. Но ето че снаха ми и внукът ми са убити с пушка, върху която има само отпечатъци от пръстите на сина ми. — Прекара ръка през лицето си. — Обичах Люк. И бих го защитавал докрай. Но обичах също Карън и Били. И Шарлот. Дори към собствения си гроб бих тръгнал, повтаряйки, че моят син не е способен на подобно нещо. Но този вътрешен глас продължава да шепне: Наистина ли? Сигурен ли си? Затова питам теб. Тук. Сега. Люк излъга, за да създаде алиби на теб? Или го направи, за да спаси себе си?

— Никога не е имало каквото и да било подозрение, че Люк е виновен за случилото се с Ели — предпазливо отвърна Фолк.

— Не — съгласи се Джери. — Но само защото вие се прикривахте един друг, нали? И двамата знаехме, че той лъже, но не казахме нищо. Затова въпросът ми е дали мълчанието е изцапало ръцете ми с кръвта на снаха ми и внука ми. — Джери наклони лице и изражението му се скри в сянката. — Това е нещо, което трябва да се запиташ, преди да избягаш обратно в Мелбърн. И двамата скрихме истината. Ако аз съм виновен, значи ти също имаш вина.

 

 

Селският път му се стори още по-дълъг на връщане към бара. Фолк включи фаровете и два конусовидни лъча светлина се забиха в тъмнината. Имаше чувството, че е единственият човек в радиус от няколко километра. Отпред нямаше нищо, абсолютно нищо.

Усети неприятното тупване под гумите почти секунда преди да види размазаното на земята светло петно. Заек. Появи се и веднага изчезна. Инстинктивно натисна спирачките, но със скорост осемдесет километра в час се оказа твърде късно. Никакъв шанс. Сблъсъкът беше като удар в гърдите и изтръгна нещо от съзнанието му. На повърхността изплува спомен, към който не се беше връщал от години.

 

 

Треперещото в ръцете на Люк зайче беше все още бебе. Ноктите на момчето, както обикновено, бяха мръсни, пълни с кал. За осемгодишните хлапета Киуара предлагаше малко забавления през уикендите. Надбягваха се сред високите треви без определена цел, когато Люк внезапно замръзна на място. Наведе се между стъблата и миг по-късно се изправи, държейки малкото създание. Арън изтича да го види. Галеха го и го държаха подред, като си напомняха един на друг да не го стискат прекалено силно.

— Хареса ме. Следователно е мое — отсече Люк.

Спореха за името през целия обратен път към дома му.

Намериха кашон, сложиха го в него и често надничаха, за да се порадват на новия си домашен любимец. Макар да потръпваше леко под настойчивите им погледи, през повечето време зайчето седеше неподвижно. Страх, маскиран като примирение.

Арън изтича в къщата, за да донесе кърпа, която да постелят на дъното. Отне му повече време, отколкото очакваше, и когато излезе отново под яркото слънце, приятелят му бе застинал на мястото си. Едната му ръка бе пъхната в кашона. Доловил приближаващите стъпки, той се обърна рязко и побърза да я издърпа. Арън пристъпи към него, без да може да си обясни видяното, но инстинктивно отлагайки момента, в който щеше да надникне в кутията.

— Умря — заяви Люк. Стисна устни в тънка линия, като упорито отбягваше погледа на приятеля си.

— Как?

— Не знам. Просто умря.

Арън го попита още няколко пъти, но така и не получи по-различен отговор. Зайчето лежеше на едната си страна — съвършено, но неподвижно, с черни, празни очи.

 

 

„Просто си помисли“, бе казала Барб, преди да напусне дома й. Вместо това шофираше по безкрайния селски път с мъртвото животно, все още топло под гумите му, и не можеше да престане да мисли за Ели Дийкън и тяхната тийнейджърска четворка. И дали и нейните черни очи бяха изглеждали толкова празни, когато водата бе престанала да пълни дробовете й.