Джейн Харпър
Сушата (30)

Двадесет и девета глава

Изстрелът изтрещя откъм далечното поле и ехото му се пое от нагорещения въздух. Преди отново да се възцари тишина, се разнесе още един. Фолк застина по средата на алеята във фермата на Гретчън с ръка, готова да затръшне вратата на колата.

Мислите му го върнаха в мрачния коридор на къщата на Хедлър с изтърканата мозайка. Представи си руса жена, просната на пода с изтичаща кръв, но този път не Карън, а приятелката му от детските години.

Поредният изстрел го накара да хукне през полето по посока на гърмежа. Опита се да последва звука, но той отекна и се разсея над сухата земя, обърквайки го напълно. Огледа хоризонта с навлажнени от ослепителната слънчева светлина очи, но не видя нищо.

Най-после я забеляза — с къси панталони в цвят каки и жълта риза, почти невидима на фона на избелелите полета. Закова се на място, обзет от облекчение, последвано от вълна от срам. Гретчън се обърна и го погледна за момент, после подпря пушката на рамото си и му помаха. Надяваше се, че не го е видяла да тича. Жената тръгна към него през прегорелите стърнища.

— Ей, доста бързо дойде — извика тя. На врата й висяха розови наушници.

— Надявам се, че не се натрапвам — каза Фолк. Беше й позвънил на излизане от гробището. — Имах нужда да видя приятелско лице.

— Няма проблем. Радвам се, че си тук. Разполагам с цял час, преди да отида да прибера Лечи от училище.

Той се огледа, печелейки време да успокои дишането си.

— Страхотно местенце.

— Благодаря. Очевидно зайците мислят същото. — Тя кимна през рамо. — Трябва да застрелям още няколко, за да определя деня като успешен. Хайде, ще ми бъдеш съгледвач.

Последва я през полето към мястото, където беше оставила брезентовата си раница. Гретчън порови в нея и му подаде втори чифт наушници. Бръкна отново и извади кутия с патрони. Не за „Ремингтън“ — като откритите в телата на семейство Хедлър, автоматично отбеляза той. След първоначалното облекчение веднага изпита угризение заради предателската мисъл. Жената свали цевта на пушката и я зареди.

— Дупките им са там — посочи с ръка и примижа срещу слънцето. — Дай ми знак, ако забележиш някой.

Арън сложи наушниците и всичко наоколо заглъхна, сякаш се бе гмурнал под вода. Виждаше как евкалиптите се поклащат безшумно от вятъра. Но звуците в главата му се усилиха. Бученето на кръвта в ушите, лекото поскърцване на зъбите.

Загледа се към терена с най-много заешки дупки. Дълго време нищо не помръдваше, после забеляза някакво движение. Понечи да махне на Гретчън, но тя вече бе вдигнала пушката на рамото си, затворила едното си око. Насочи оръжието, преследвайки заека с плавна дъга. Разнесе се глух изстрел и от близкото дърво няколко какадута излетяха едновременно.

— Добре, мисля, че го улучих — отбеляза тя и свали наушниците. Закрачи през нивата и се наведе, обтягайки докрай късите панталони. Изправи се и размаха триумфално неподвижния труп на гризача.

— Чудесно попадение — похвали я Фолк.

— Искаш ли да пробваш?

Всъщност нямаше никакво желание. Не беше стрелял по зайци от тийнейджърските си години. Но тя вече му подаваше пушката, така че само сви рамене.

— Може.

Оръжието все още пареше, когато го пое от ръцете й.

— Знаеш как става — каза Гретчън. После посегна и нагласи наушниците вместо него. Вратът му настръхна от допира на пръстите й по кожата му. Той присви очи към множеството дупки. Малка кървава локва бавно попиваше в пръстта. Напомни му за петното, оставено от Били Хедлър върху килима, и от спомена по гръбнака му преминаха ледени тръпки. Внезапно изпита отвращение. Пред погледа му нещо се раздвижи.

Гретчън го докосна по рамото и посочи с ръка. Арън не реагира. Потупа го отново.

— Какво има? — по-скоро видя, отколкото чу да му казва. — Точно отпред е.

Той свали пушката и махна наушниците.

— Съжалявам — каза извинително. — Май мина доста време.

За момент жената се загледа в него.

— Разбирам — кимна тя и взе обратно оръжието. — Но си наясно, че така или иначе трябва да го застрелям, нали? Не мога да ги оставя в имота си.

Насочи цевта, прицели се за един кратък миг и натисна спусъка.

Още преди да се приближат, Фолк знаеше, че не е пропуснала.

 

 

Вече в къщата, Гретчън събра разхвърляните върху кухненската маса листове в спретната купчина.

— Чувствай се като у дома си. Не обръщай внимание на безпорядъка — каза тя и сложи кана с ледена вода на освободеното пространство. — Попълвах заявления от името на училищното настоятелство за отпускане на допълнителни средства. Благотворителност и разни такива неща. Мисля да опитам отново с дарителската фондация, макар Скот да смята, че е загуба на време. Просто да видим дали тази година ще успеем да стигнем по-далеч от краткия списък. Проблемът е, че преди да дадат пари, те искат да знаят всичко.

— Май бумащината е доста.

— Истински кошмар, а аз с радост ще ти призная, че не ме бива много в нея. Преди членовете на настоятелството не се занимаваха с тази работа. — Направи кратка пауза. — Затова не трябва да се оплаквам. Всъщност я вършеше Карън, но както знаеш… — Замълча, без да довърши мисълта си.

Фолк огледа кухнята, докато й помагаше да премести документите на бюфета. Нямаше представа какво точно бе очаквал, но му се стори доста по-занемарена, отколкото си представяше. Въпреки безупречната чистота, си личеше съвсем ясно, че санитарният възел и уредите бяха виждали и по-добри времена.

Поставена в рамка снимка на сина й заемаше почетно място сред останалите украшения. Той я взе и прокара пръст по широката усмивка, разкриваща едрите предни зъби на детето. Помисли си за Били, който се влачеше бавно из паркинга след майка си на записите от охранителните камери. Оставаха само осемдесет последни минути от краткия му живот. Върна фотографията на мястото й.

— Сигурно ще ти прозвучи странно, но Карън някога споменавала ли е името ми? — попита той и Гретчън го изгледа изненадано.

— Твоето? Не мисля. Всъщност не съм разговаряла много с нея. Защо? Тя изобщо познаваше ли те?

Фолк повдигна рамене. И за хиляден път се запита защо беше записала телефонния му номер.

— Не, струва ми се. Просто ми е интересно дали е знаела нещо за мен.

Тя го наблюдаваше внимателно, без да мигне.

— Нямам такъв спомен. Но както ти казах, не я познавах много добре. — Поклати леко глава. Недвусмислен намек, че разговорът е приключен. Настъпи неловко мълчание, нарушавано само от потропването на леда, докато наливаше вода в две чаши. — Наздраве — каза накрая и вдигна своята. — Не често, но понякога това е по-добро от виното.

Фолк се загледа в мускулите на шията й, докато отпиваше дълга глътка.

— Впрочем как върви разследването?

— Изглежда, Джейми Съливан е чист.

— Така ли? Това е чудесно, нали?

— Да, за него. Но не съм сигурен, че означава някакъв напредък за нас.

Гретчън наклони глава настрани като птица.

— Но ще останеш, докато разрешиш случая окончателно, нали?

Той отново сви рамене.

— При това темпо е доста съмнително. Следващата седмица трябва да се върна на работа. — Направи кратка пауза. — По-рано днес се натъкнах на Мал Дийкън. — И й разказа за срещата им на гробището.

— Не му позволявай да те извади от равновесие. Този човек не е на себе си. — Пресегна се през масата и погали с пръсти лявата му ръка. — Минаха двайсет години, а той все още се опитва да хвърли върху теб вината за случилото се с Ели. Така и не успя да приеме, че с Люк сте били заедно.

— Гретчън, чуй ме…

— Ако изобщо някой е виновен, това е самият Дийкън — прекъсна го тя. — Единствено заради него дъщеря му беше нещастна и реши да се удави. През цялото време търси кого да посочи с пръст.

— Наистина ли никога не си се съмнявала, че става въпрос за самоубийство?

— Не — погледна го изненадано жената. — Разбира се, че не. А трябва ли?

— Просто питам. Знам, че Ели се държеше малко странно накрая и все повече се затваряше в себе си. И няма съмнение, че животът й с Мал е бил истински кошмар. Но никога не съм предполагал, че е толкова отчаяна. Във всеки случай дотолкова, че да се самоубие.

Гретчън се засмя сухо.

— Вие, момчетата, бяхте съвсем слепи. Ели Дийкън беше нещастна.

 

 

Ели хвърли учебника по математика в чантата си след края на урока. Автоматично започна да преписва домашното за следващия ден от дъската, но химикалката в ръката й застина неподвижно. Имаше ли смисъл? Беше решила да пропусне часовете днес, но в крайна сметка неохотно премисли. Само щеше да привлече вниманието към себе си. А точно от това нямаше нужда. По-добре да се държи както обикновено. Да сведе глава и да се надява… ами, ако не на най-доброто, поне не на най-лошото.

Отвън в оживения коридор група момчета се бе струпала около портативен транзистор и слушаше срещата по крикет между Австралия и Република Южна Африка. Шестица предизвика радостните им възгласи. В петъчния следобед всичко изглеждаше прекрасно. Двата почивни дни бяха пред тях.

Колко време измина, откакто се бе чувствала така, зачуди се Ели. Наистина не можеше да си спомни. Ако делниците й бяха тежки, уикендите се превръщаха в кошмар. Струваше й се, че се точат цяла вечност и краят им винаги беше някъде зад хоризонта.

Но не и този. Затаи мисълта в гърдите си, докато си проправяше път през тълпата. След него всичко щеше да се промени. Неговият край се виждаше съвсем ясно.

Все така потънала в размисли, тя подскочи, когато някой я сграбчи за ръката. Щеше да й остане синина и болката я накара да се намръщи.

— Ей! Къде е пожарът? — Към нея гледаше Люк Хедлър.

 

 

— Какво искаш да кажеш? — Фолк се вгледа в Гретчън.

— Много добре знаеш какво имам предвид, Арън. Беше там. Виждаше същите неща, каквито и аз. Колко странно се държеше през онези последни няколко седмици. Когато изобщо идваше с нас. Почти не се появяваше. Постоянно се оправдаваше с мизерната си работа и… не знам с какво още. Започна да ни избягва. Отказа съвсем пиенето, помниш ли? Твърдеше, че иска да отслабне, но като се замисля сега, това ми звучи глупаво.

Арън кимна бавно. Да, спомняше си. Тогава остана изненадан, защото тя сякаш харесваше алкохола повече от останалите. Което не беше странно предвид родословието й.

— Според теб защо спря да пие?

Гретчън повдигна тъжно рамене.

— Не знам. Може би се е страхувала как ще й влияе алкохолът. Не е била сигурна какво може да направи. Не ми се иска да го призная, но Люк беше прав онази нощ, когато се скарахме на скалата.

— За какво говориш?

— Нямам предвид, че имаше право да ни плаши така — припряно обясни тя. — Беше ужасно от негова страна. А това, че Ели е изгубила чувството си за хумор. Не трябваше да го казва, но беше вярно. Наистина вече не носеше на шеги. Не че трябваше да се разсмее на глупавата му каскада, но тя не се смееше изобщо. Винаги трезва, сериозна, рееща се в свой собствен свят. Спомняш си.

Фолк седеше мълчаливо. Помнеше.

— И си мисля… — подхвана отново Гретчън и замълча.

— Какво?

— Ако си честен поне пред себе си, ти отдавна подозираше, че Ели Дийкън беше малтретирана.

 

 

Ели освободи ръката си от хватката на Люк и разтри зачервеното място. Той сякаш не забеляза.

— За къде си се разбързала? Искаш ли да отидем в града и да изпием по една кола или нещо друго? — Гласът му беше прекалено небрежен.

Тя отдавна бе престанала да брои опитите му да остане насаме с нея след скандала на скалата. Досега успяваше да се измъкне. Хрумна й, че може би търсеше начин да се извини, но нямаше нито енергията, нито желанието да разбере. Типично в негов стил. Човек трябваше да положи доста усилия, за да получи дори едно „съжалявам“ от него. Дори вече да не му се сърдеше, този със сигурност нямаше да е щастливият му ден.

— Не мога. Не сега.

Умишлено не се извини. Запита се за момент дали не трябва да зарови томахавката заради доброто старо време. Познаваха се от години. Имаха история. Но тогава лицето му помръкна и от гневния поглед, който й хвърли, разбра, че не си струва усилието. В живота на Ели Дийкън имаше достатъчно мъже, които искаха от нея повече, отколкото й даваха. Нямаше нужда от още един. Тя се обърна. По-добре да забрави. Люк Хедлър си беше такъв и нищо не можеше да го промени.

 

 

Арън сведе поглед и усети как гърдите му се стягат от чувство за вина и съжаление. Гретчън протегна ръка и го докосна по рамото.

— Знам, че не ти е лесно да го признаеш — каза тя. — Но знаците бяха налице. Просто ние бяхме прекалено млади и егоцентрични, за да ги разчетем.

— Но защо не ни е казала? — измърмори той.

— Може би се е страхувала. Или пък дори го е смятала за срамно.

— По-вероятно е решила, че никой не се интересува от проблемите й.

Гретчън го погледна.

— Тя знаеше, че ти се интересуваш, Арън. Затова те предпочете пред Люк.

Фолк поклати глава, но тя кимна.

— Вярно е. Ти беше толкова уравновесен. Някой, на когото можеше да разчита. Щеше да я изслушаш, ако бе решила да сподели. Да, наистина Люк беше по-привлекателният и по-атрактивният от двама ви. Но това рядко е от полза. Той беше звезда, но повечето хора не обичат да свирят втора цигулка в собствения си живот. При теб нещата стоят различно. Винаги си мислел повече за другите, отколкото за себе си. В противен случай нямаше да си още тук, в Киуара.

 

 

— Здрасти, Ели.

Беше почти по средата на коридора, чувствайки изгарящия поглед на Люк на тила си, когато чу гласа от една празна класна стая. Вътре Арън Фолк подреждаше надписани саксии с растения в голям кашон. Усмихна му се и влезе.

— Как мина презентацията? С поредната отлична оценка? — попита, като нави около пръста си един непокорен папратов филиз и го пъхна в кутията.

Момчето повдигна скромно рамене.

— Не знам. Добре, струва ми се. Растенията не са моята сила. — Той нямаше да го каже, осъзна Ели, а просто щеше да го направи. Когато ставаше дума за учене, дори не му се налагаше да полага някакви усилия. През последната година тя също не си помръдваше пръста, но със съвсем различен резултат. Учителите отдавна престанаха да й натякват за слабия успех.

Той затвори кашона и го повдигна неловко с дългите си ръце.

— Ще ми е трудно да го отнеса у дома. Искаш ли да ми помогнеш? Ще те черпя една кола.

Тонът му беше небрежен като на Люк, но се изчерви леко, докато упорито отбягваше да срещне погледа й. Отношенията им бяха малко странни, откакто се целунаха край скалното дърво. Кавгата на скалата не беше помогнала. Почувства внезапен порив да му обясни, но не можа да намери подходящите думи. Вместо това изпита желание да улови лицето му между дланите си, да го целуне отново и да му каже, че е направил всичко възможно за нея.

Арън продължаваше да чака, когато тя потръпна. Нищо не й пречеше да отиде с него. Нямаше да отнеме много време. Но не, отсече твърдо. Беше взела решението си. И то я водеше в друга посока.

— Не мога. Съжалявам — каза му съвсем искрено.

— Е, няма нищо. — Милата му усмивка я накара да изпита угризение. Той беше от добрите момчета. Винаги я караше да се чувства в безопасност.

„Трябва да му кажеш.“

Идеята се появи в съзнанието й неканена. Тръсна веднъж глава. Не. Не можеше. Беше глупаво. И твърде късно. Сега само щеше да се опита да я спре. Но после, когато погледна откритото му лице, осъзна собствената си самота и се запита дали наистина искаше точно това.

 

 

— Горката Ели — промълви Арън. — Предполагаше се, че сме й приятели, а всички я предадохме.

Гретчън гледаше ръцете си.

— Знам. Аз също се чувствам виновна. Но не се обвинявай прекалено. Подозрението трябва да падне върху други хора, които са си затваряли очите. Ти беше дете. И направи всичко възможно. Винаги се държеше добре с нея.

— Но явно недостатъчно. През каквото и да си е мислила, че преминава, то се случваше под носовете ни, а ние дори не сме забелязвали.

В кухнята беше уютно и тихо и Фолк се съмняваше, че ще събере сили да се изправи върху натежалите си крака, за да си тръгне. Гретчън повдигна леко рамене и пъхна ръката си в неговата. Дланта й беше топла.

— Това е урок, който всички научихме по най-трудния начин. Тогава се случиха доста неща. И не всички бяха свързани с Люк.

 

 

Ели погледна Арън и той й се усмихна. „Кажи му“, настояваше вътрешният й глас, но тя го заглуши. „Спри. Решено е. Няма да споделя с никого.“

— Трябва да вървя. — Обърна се да си тръгне, но спря. Мисълта за онова, което предстоеше, я направи безразсъдна. Преди да осъзнае какво върши, тя пристъпи към него, наведе се над кашона с растенията и го целуна леко по устните. Усети ги сухи и топли. Отдръпна се рязко назад, удряйки болезнено бедрото си в бързината. — Е, ще се видим. — Гласът й прозвуча фалшиво дори за самата нея, затова не изчака отговора му.

Когато стигна до вратата, подскочи уплашено. Облегнат на касата, Люк ги наблюдаваше безмълвно. Изражението му беше неразгадаемо. Ели пое дълбоко дъх и се насили да му се усмихне.

— До скоро, Люк — каза тя, опитвайки да се промъкне покрай него.

Той не отвърна на усмивката й.