Джейн Харпър
Сушата (22)

Двадесет и първа глава

Гретчън прекъсна това, което казваше, и остана с отворена уста по средата на думата, когато Фолк насочи обезобразената си кола към малкия паркинг зад бара. Тя разговаряше със Скот Уитлъм на тротоара отпред, а Лечи си играеше около тях. В огледалото за обратно виждане забеляза, че го наблюдават, докато паркира.

— Мръсник — изруга под нос. Разстоянието от полицейското управление беше само няколкостотин метра, но му се стори като безкрайно пътуване през центъра на града. Слезе от колата и сребристата драсканица върху боята сякаш му намигна, когато затръшна вратата.

— Боже мой. Кога стана това? — Гретчън се затича към него, влачейки Лечи след себе си. Момченцето му махна с ръка, преди да насочи с широко отворени очи цялото си внимание към надписа. Протегна дебелото си пръстче, за да проследи разкривените букви, и за ужас на Фолк започна да срича на глас първата дума, преди майка му да го дръпне. Изпрати го да си играе в другия край на паркинга и детето неохотно клекна и започна да бута различни боклуци в шахтата. — Кой го направи? — обърна се към него тя.

— Не знам.

Уитлъм подсвирна съчувствено и бавно обиколи колата.

— Някой наистина е прекалил. Какво са използвали? Нож, отвертка или нещо такова?

— Сигурно. Наистина нямам представа.

— Сбирщина негодници — изсумтя директорът. — Имам предвид това място. Понякога тук е по-лошо, отколкото в града.

— Добре ли си? — Гретчън улови Арън за лакътя.

— Да — отговори той. — Във всеки случай по-добре от колата. — Усети прилив на гняв. Имаше този автомобил от шест години. Нищо лъскаво, но никога не му бе създавал проблеми. Не заслужаваше да бъде обезобразен от някакъв селски идиот.

ЩЕ ТЕ ПРЕБИЕМ.

Фолк се обърна към Уитлъм:

— Трябва да е свързано с миналото. Онова момиче, с което дружахме…

— Не се притеснявайте — кимна Скот. — Знам историята.

Гретчън прокара ръка по издълбаните букви.

— Слушай, Арън, трябва да внимаваш.

— Ще се оправя. Досадно е, но…

— Не. Много по-сериозно е.

— Да, добре. Какво повече могат да ми направят, наистина? Да ме пребият?

Тя не отговори веднага.

— Не знам. Виж какво се случи със семейството на Люк.

— Това е малко по-различно.

— Сигурен ли си? Искам да кажа, че всъщност все още не си открил нищо.

Фолк погледна Уитлъм за подкрепа, но директорът само повдигна рамене.

— Това място е като тенджера под налягане, приятел. Малките неща се превръщат в големи по-бързо, отколкото очакваш. Но това ти е известно. Малко предпазливост няма да навреди. Особено когато две неща се случват в един и същи ден.

— Две неща? — изгледа го учудено Арън.

Скот се обърна към Гретчън и тя се размърда неловко.

— Съжалявам. Мислех, че вече си го видял.

— Кое?

Мъжът бръкна в задния си джоб, извади сгънат на четири лист и му го подаде. Фолк го разгърна. Горещият вятър въртеше изсъхналите листа около краката им.

— Кой друг го е чел?

Никой от другите двама не отговори и той вдигна поглед.

— Е?

— Всички. Разпръснати са из целия град.

 

 

Барът беше препълнен, но Фолк успя да чуе келтския акцент на Макмърдо да се извисява над глъчката. И спря на прага зад Уитлъм.

— Нямам намерение да споря с теб, приятел — говореше барманът иззад плота. — Огледай се наоколо. Това е кръчма. Не е митинг. — Той стискаше няколко смачкани листовки в огромния си юмрук. Същите като онази, която прогаряше дупка в джоба на Арън, карайки го да се бори с желанието да я извади и да я прочете отново. Беше размазано копие, вероятно преснимано петстотин пъти в малката градска библиотека.

Най-отгоре с главни удебелени букви пишеше: Почивай в мир, Ели Дийкън, на шестнайсет. До надписа имаше снимка на баща му в началото на четиресетте му години. Следваше кадър на самия Арън, направен набързо, докато е напускал бара. Бяха го уловили отстрани, със застинало в моментна гримаса лице. Под фотографиите с по-дребен шрифт беше допълнено: Тези мъже бяха разпитани за смъртта на момичето. Нужна е допълнителна информация. Да защитим нашия град! Да запазим безопасността в Киуара!

По-рано на паркинга отвън Гретчън го бе прегърнала.

— Сбирщина кръгли глупаци — прошепна в ухото му. — Но все пак внимавай. — Дръпна съпротивляващия се Лечи и си тръгна.

Уитлъм го придружи до бара, без да обръща внимание на протеста му.

— Тези хора са като акули — предупреди го той. — Настървяват се дори от капка кръв. Най-разумният ти ход е да седнеш и да изпиеш една студена бира с мен. Което си е наше, дадено ни от Бога право, като на хора, родени под Южния кръст.

Сега и двамата стояха на прага. Едър мъж с почти лилаво лице, който по спомените на Арън някога бе обърнал гръб на Ерик Фолк на улицата, спореше разгорещено с Макмърдо през бара. Той забоде пръст в свитъка смачкани листовки и каза нещо, което не можаха да чуят, но накара бармана да махне категорично с ръка.

— Не знам какво да ти предложа, приятел — отсече Макмърдо. — Ако искаш да протестираш за нещо, вземи химикалка и лист и пиши до вашия депутат. Но мястото да го правиш не е тук. — Обърна се да изхвърли хартията в кошчето и улови погледа на Фолк от другия край на помещението. Поклати едва забележимо глава.

— Да се махаме — каза Арън на Уитлъм и се отдръпна от входа. — Благодаря ти, но мисля, че идеята не е добра.

— Май си прав. За съжаление. Господи, понякога тук е като в „Избавлението“^[1] — съгласи се директорът. — Какво смяташ да правиш?

— Ще се скрия в стаята си. Може да прегледам останалите документи. Надявам се, че напрежението скоро ще спадне.

— Остави това. Ела у нас да пийнем по едно.

— Не. Но благодаря все пак. По-добре да се покрия за известно време.

— В никакъв случай. Хайде! Надявам се, нямаш нищо против да използваме моята кола, а? — Уитлъм извади ключовете и се усмихна. — Жена ми ще се радва да се запознае с теб. Това може да я успокои малко. — Усмивката му помръкна за момент, после се върна, още по-ведра. — Освен това искам да ти покажа нещо.

 

 

Скот изпрати съобщение на съпругата си от колата, после мълчаливо прекосиха града.

— Не се ли притесняваш, че някой може да ме види в къщата ти? — внезапно попита Фолк, спомняйки си инцидента в парка. — Майките на учениците ти няма да останат очаровани.

— Не мисли за тях — отвърна Уитлъм, без да откъсва очи от пътя. — Това може да ги научи на нещо. Не съди и няма да бъдеш съден от шепа тесногръди глупаци или както беше там. И така. Според теб кой твой почитател ти е изпратил посланието по този оригинален начин?

— Вероятно Мал Дийкън. Или племенникът му Грант.

Уитлъм се намръщи.

— По-скоро е бил Доу. Изглежда, чичо му не е много добре напоследък. Имам предвид психически. Не знам, гледам да стоя далеч от тия двамата. Не искам излишни неприятности.

— Може и да си прав. — Арън се загледа мрачно през прозореца. Помисли за колата си и сребристите думи, издълбани в боята. — Но никой от тях не би изцапал ръцете си.

Уитлъм го погледна, претегляйки думите му. После повдигна рамене. Отби от главната улица и пое към гъстонаселен район, обособил се неотдавна като един от крайните квартали на Киуара. Постройките бяха елегантни и спретнати в сравнение с рушащите се фермерски къщи, а някои от моравите дори изглеждаха зелени. Няма по-лесен начин да се рекламира използването на изкуствена трева, отбеляза мислено Фолк. Колата спря в павиран двор пред изискан фамилен дом.

— Чудесно местенце — каза той, при което другият изкриви лице в гримаса.

— Предградие в провинцията. Най-лошото от двата свята. Половината от съседните жилища са празни, за съжаление. Заради несигурността, нали разбираш? Но наоколо тичат доста деца. Фермерите предпочитат да живеят на собствената си земя, а градът няма с какво да привлече хора отвън. — Сви рамене и продължи: — Засега само сме я наели. Така че ще видим.

Поведе госта си към прохладна луксозна кухня, където съпругата му правеше ароматно кафе на сложна машина. Сандра Уитлъм беше слаба жена с бледа кожа и огромни зелени очи, които създаваха впечатлението, че е постоянно стресната. Скот ги представи и тя стисна ръката му с известно подозрение, но му посочи удобен кухненски стол.

— По една бира, Арън? — предложи Уитлъм и отвори хладилника.

Сандра, извадила вече три порцеланови чаши от шкафа, подхвърли през рамо:

— Не излизате ли току-що от бара? — Гласът й звучеше закачливо, но не се обърна да погледне съпруга си, докато говореше.

— Ами всъщност така и не влязохме — отвърна Скот и намигна на Фолк.

Устните на жената се свиха в тънка линия.

— Кафето е напълно достатъчно, благодаря — обади се гостът. — Ухае чудесно.

Сандра му се усмихна, а Уитлъм повдигна рамене и затвори хладилника. Тя напълни трите чаши и се разшета мълчаливо из кухнята, подреждайки в няколко чинии различни сирена и солени бисквити. Фолк отпи от горещата напитка и се загледа в поставената в рамка семейна снимка близо до лакътя му. На нея се виждаше двойката с малко момиченце с пясъчноруса коса.

— Дъщеря ви? — наруши тишината той.

— Даниел — отвърна Уитлъм и вдигна фотографията. — Трябва да е някъде тук. — Погледна въпросително жена си, която спря до мивката, чула името на детето.

— Гледа телевизия в другата стая — каза накрая.

— Добре ли е?

Тя само повдигна рамене и съпругът й се обърна към Фолк:

— Честно казано, в момента е доста объркана. Както вече споменах, дружеше с Били Хедлър. Всъщност не осъзнава докрай какво се е случило.

— И слава богу — процеди Сандра, сгъвайки гневно кухненската кърпа на стегнат квадрат. — Надявам се никога да не й се наложи да разбира нещо толкова ужасно. Прилошава ми всеки път, когато се сетя какво направи онзи негодник с жена си и собственото си дете. И адът е прекалено добро място за него.

Пресегна се през плота и отряза тънко парче сирене, натискайки ножа с такава сила, че острието се удари с остър звук в дъската отдолу.

Съпругът й се прокашля тихо.

— Арън е живял в града преди време. Като деца с Люк Хедлър са били близки приятели.

— Е, може би тогава е бил друг — отсече невъзмутимо Сандра. После повдигна вежди към Фолк. — Значи сте израснали в Киуара? Трябва да са били тежки години, които са ви се сторили ужасно дълги.

— Имаше и такива моменти. Да разбирам ли, че тук не ви харесва?

Жената се изсмя сухо.

— Не се оказа точно новото начало, което очаквахме — отвърна тя с рязък глас. — За Даниел. За всеки от нас.

— Вярвам ви. Е, аз не съм най-подходящият човек да защитавам това място пред вас — въздъхна Арън. — Но сами разбирате, че убийството на семейство Хедлър е инцидент, който се случва веднъж в живота на човек. Ако изобщо се случи.

— Може и така да е — каза Сандра, — но това, което не мога да разбера, е отношението на хората. Чувам, че сред тях има и такива, които почти съчувстват на Люк. Говорят, че трябва да му е било много тежко, за да избере такъв изход. Иска ми се да ги разтърся силно. Имам предвид, колко глупав може да си? Няма значение през какво е преминавал. Кого го интересува? Представяте ли си какви са били последните мигове на Карън и Били? А виждам… не знам как да го определя… някакво всеобщо съжаление към него. — Насочи към госта показалеца си с изряден маникюр. — Щеше да ми е все едно, ако беше отнел собствения си живот. Но да убиеш съпругата и детето си… е крайна проява на домашно насилие. Нито повече, нито по-малко.

За един дълъг момент единственият звук в кухнята идваше от вдигащата пара кафеварка върху плота.

— Успокой се, скъпа. Ти не си единствената, която се чувства така — обади се Уитлъм. Протегна се и покри дланта на жена си със своята. Тя премигваше бързо и спиралата се размазваше около очите й. Остана неподвижна за миг, после изтегли ръка, за да вземе салфетка.

Скот се обърна към Фолк:

— Всички го понесохме много тежко. Ние изгубихме ученик. Даниел тъгува за малкия си приятел. А Сандра очевидно преживява заради Карън.

Жената изхлипа тихо.

— Спомена ми, че Били е трябвало да дойде у вас същия следобед, в който е умрял — каза Арън, припомняйки си разговора в училището.

— Да — потвърди тя, като издуха носа си и доля чашите, докато правеше усилия да се стегне. — Често идваше да си играе с Даниел и обратно, тя ходеше у тях. Обръщаха цялата къща наопаки. Бяха толкова сладки. Наистина много й липсва. Не може да разбере защо никога повече няма да се върне.

— Значи е било едно от редовните гостувания? — попита Фолк.

— Не бих казала редовни, но не необичайни — поправи го Сандра. — С Карън не се бяхме уговорили нищо за същата седмица, но после Даниел намери комплекта за бадминтон, който получи като подарък за последния си рожден ден. Двамата с Били не бяха много добри в тази игра, но я обичаха. Не го беше използвала известно време, но изведнъж се вкопчи в него… знаете какви са децата… и поиска момчето да дойде веднага, за да поиграят.

— Кога се обадихте на Карън, за да го поканите? — продължи да разпитва Арън.

— Мисля, предишния ден, нали? — обърна се към съпруга си тя, но той само повдигна рамене. — Е, май беше така. Защото, спомняш ли си, че Даниел те помоли да опънеш мрежата в градината? Както и да е, позвъних й вечерта да я попитам дали Били иска да дойде вкъщи след училище. Тя каза, че няма нищо против, и това беше всичко.

— Как ви звучеше Карън?

Сандра се намръщи, сякаш решаваше трудна задача.

— Добре, струва ми се. Трудно ми е да си спомня. Може би малко… разсеяна. Разговорът продължи съвсем кратко. Беше доста късно, затова не говорихме много. Аз предложих, тя прие — и толкова.

— Докато?

— Докато не ми се обади на следващия ден. Малко след обяда.

 

 

— Сандра Уитлъм на телефона.

— Здравей, Сандра. Карън се обажда.

— О, здравей. Как си?

Кратка пауза, последвана от някакъв тих звук, вероятно смях.

— Добър въпрос. Виж, много съжалявам, че ти го причинявам, но в крайна сметка Били няма да може да дойде у вас този следобед.

— Много жалко — каза Сандра, потискайки надигащия се стон. Сега тя, Скот или най-вероятно и двамата щяха да бъдат викани поред поне за по няколко игри на бадминтон. Мислено прехвърли списъка с потенциалните възможности за замяна в последната минута. — Всичко наред ли е? — добави с известно закъснение.

— Да. Просто… — Линията заглъхна за момент и тя си помисли, че е прекъснала. — Малко е настинал. Реших, че е по-добре днес да се прибере направо вкъщи. Съжалявам. Надявам се, че Даниел няма да остане много разочарована.

Сандра изпита чувство за вина.

— Не, разбира се, не ставай глупава. Нищо не може да се направи, щом той не се чувства добре. И може би е по-разумно, като се има предвид какво е намислила дъщеря ми. Ще го оставим за друг път.

Отново мълчание. Тя погледна часовника на стената. Под него, на корковата дъска, висеше списъкът със задачите й за деня.

— Да — каза накрая Карън. — Да. Може би.

Обичайните за сбогуване любезности вече бяха на върха на езика й, когато от другия край на линията се разнесе въздишка. Тя се поколеба. Ако една майка на дете в училищна възраст не въздишаше по няколко пъти на ден, значи със сигурност имаше бавачка. Все пак любопитството й надделя.

— Всичко наред ли е?

Тишина.

— Да. — Продължителна пауза. — А при вас?

Сандра Уитлъм изви очи към тавана и отново погледна часовника. Ако тръгнеше за града веднага, щеше да има достатъчно време да се върне, за да извади прането, и да се опита да намери заместник на Били преди края на часовете.

— Добре сме, Карън. Благодаря ти, че ме уведоми. Надявам се, че бързо ще оздравее. Ще се чуем пак.

 

 

— Всеки ден се чувствам виновна заради този телефонен разговор — каза Сандра и отново доля чашите, което сякаш се превръщаше в нервен тик. — За това, че толкова бързах да го приключа. Вероятно тя е имала нужда да поговори с някого, а аз… — И заплака, преди да успее да довърши изречението.

— Не се измъчвай, скъпа. Как би могла да предположиш какво ще се случи? — Скот стана и прегърна жена си през раменете. Тя се изправи сковано и погледна смутено Фолк, докато бършеше очите си със салфетката.

— Извинете ме. Просто изгубихме такъв прекрасен човек. Една от тези, които правеха това място по-поносимо. Всички я обичаха. Особено майките в училището. Сигурно и някои от бащите — опита да се пошегува Сандра, но смехът й заглъхна още в гърлото. — О, господи, не. Нямах предвид… Карън никога не би… Исках да кажа, че хората я познаваха…

— Разбрах ви правилно, не се безпокойте — кимна Арън. — Очевидно е била много харесвана.

— Да. Точно така.

Последва тягостно мълчание. Фолк допи кафето си и се изправи.

— Струва ми се, че е крайно време да си тръгвам и да ви оставя да си почивате.

Уитлъм също преглътна последната глътка и остави порцелановата чаша.

— Почакай малко. Ще те закарам обратно след минута, но преди това искам да ти покажа нещо. Ще ти хареса. Ела да видиш.

Гостът пожела лека нощ на все още разплаканата Сандра и последва съпруга й в уютен кабинет. От другия край на коридора се носеше приглушен звук от анимационен филм. Атмосферата в тази стая беше доста по-мъжествена, отколкото в останалата част на жилището, с износени, но добре поддържани мебели. Стените бяха заети от високи до тавана етажерки, претъпкани със спортна литература.

— Тук си събрал почти половин библиотека — отбеляза Арън, разглеждайки съдържанието на рафтовете, което варираше от крикет до конни надбягвания и от алманаси до биографични книги. — Очевидно си голям запалянко.

Уитлъм сведе глава в престорено смущение.

— Всъщност имам научна степен по съвременна история, но честно казано, всичките ми проучвания бяха съсредоточени върху историята на спорта. Състезания, бокс, произход на уредените мачове и така нататък. Все интересни и забавни неща. Но се лаская от мисълта, че все още добре се ориентирам и в стандартните прашасали и избелели документи.

Фолк се усмихна.

— Трябва да призная, че не ми изглеждаш като човек на стандартните прашасали и избелели документи.

— Често срещана грешка, но поне от моите архиви мога да изровя нещо ценно. И като стана дума… — Извади голям плик от чекмеджето на бюрото и му го подаде. — Мисля, че това ще те заинтригува.

Арън го отвори и извади копие на черно-бяла фотография на спортен тим. Младежите от отбора по крикет на първия турнир в Киуара през 1948 година, облечени в най-хубавите си бели екипи, се бяха подредили за снимка. Дребните лица бяха избледнели и неясни, но някъде по средата на първия ред със сигурност забеляза познати черти. Дядо му. Усети присвиване в гърдите, когато прочете името, изписано четливо в списъка на състезателите най-отдолу: Капитан: Фолк, Дж.

— Невероятно. Къде я намери?

— В библиотеката. Благодарение на непогрешимия ми архиварски нюх — засмя се Уитлъм. — Правих някои проучвания за спортната история на града. За свое собствено ползване наистина, но случайно попаднах на нея. Реших, че ще ти хареса.

— Страхотна е. Благодаря ти.

— Задръж я. Това е само копие. Мога да ти кажа къде да намериш оригинала някой ден, ако поискаш. Вероятно има и други снимки от онова време. Имам предвид, на които е и той.

— Наистина съм ти много благодарен, Скот. Изумителна находка.

Уитлъм се облегна на бюрото. Извади от задния си джоб няколко от листовките против Фолк и ги смачка. Запрати книжната топка към кошчето за боклук. И го уцели.

— Извинявай за Сандра — каза той. — Не й е лесно да свикне с живота тук. Идеята за бягство към спокоен живот в провинцията не се реализира така, както очаквахме. А тази ужасна история със семейство Хедлър само още повече усложни нещата. Мислехме, че като се преместим, ще си спестим подобни преживявания. А сякаш се озовахме в сценарий, в който от горещия тиган паднахме направо в огъня.

— Такива неща се случват рядко — подметна Арън.

— Знам, но… — Скот погледна към вратата. Коридорът беше пуст. Въпреки това сниши глас. — Жена ми е изключително чувствителна към всяка проява на насилие. Не казвай на никого, но веднъж в Мелбърн бях нападнат и всичко завърши много зле.

Отново хвърли тревожен поглед към вратата, но след като бе започнал, очевидно имаше нужда да се разтовари.

— Празнувахме четиресетгодишнината на един приятел и след това реших да мина по пряката пътека към гарата, както правят всички. Но този път онези четиримата бяха там. Все още хлапета наистина, но имаха ножове. Обградиха ни и ние с другия човек… не го познавах, вероятно някой, който също е искал да съкрати пътя си, се оказахме в капан. Поискаха ни портфейлите и телефоните, но тогава нещо се обърка. Уплашиха се и се нахвърлиха върху нас. Мен ме биха, ритаха, счупиха ми няколко ребра. Непознатият обаче беше наръган в корема и кръвта му течеше направо върху асфалта. — Преглътна с усилие и продължи: — Трябваше да го оставя там, за да потърся помощ, тъй като нападателите задигнаха телефона ми. Когато се върнах, линейката вече бе пристигнала, но твърде късно. Парамедиците само констатираха смъртта му.

Сведе поглед и дълго си игра с един кламер. После разтърси глава, сякаш се опитваше да се отърси от спомена.

— Както и да е, това се случи там, а после дойде трагедията тук. Сигурно вече разбираш защо Сандра не е щастлива. — Устните му се изкривиха в бледо подобие на усмивка. — Но вероятно същото може да се каже и за всеки друг в този град.

Фолк се опита да се сети поне за едно изключение. И не успя.