Джейн Харпър
Сушата (20)

Деветнадесета глава

Фолк седеше в колата си край пътя и размишляваше върху думите на Джери. Белите пикапи бяха десетки в Киуара и тогава, и сега. Ако някой е видял Люк да идва откъм реката, запита се той, защо не го е съобщил веднага? Кой би имал полза да пази такава тайна двайсет години?

Една мисъл не му даваше покой. Щом шофьорът е забелязал Люк, възможно ли е той също да го е разпознал? Дали пък… Идеята узряваше и изискваше все повече внимание. Дали пък не беше точно обратното? Ами ако Люк е пазел чужда тайна? И по някаква неизвестна причина това му е омръзнало.

Впери невиждащ поглед в мрачния пейзаж, докато предположението се въртеше из ума му. Накрая въздъхна и извади телефона си. Чу шумолене на хартия от другия край на линията, когато Рако отговори.

— В управлението ли си? — попита Фолк. Навън беше прекрасен неделен ден. Чудеше се как ли го приема съпругата на сержанта.

— Да. — Въздишка. — Преглеждам някои от документите на Хедлър. За добро или лошо. А ти?

Арън му предаде накратко разказа на Джери.

— Такааа — провлачи Грег. — Какво мислиш?

— Не знам. Може да е нещо. Или пък нищо. Ще останеш ли още малко там?

— Със съжаление ще отговоря, че ще остана още дълго тук.

— Тогава идвам при теб.

Едва успя да затвори телефона и той забръмча отново. Отвори текстовото съобщение и намръщената му гримаса се смени с усмивка, когато видя от кого е.

Зает ли си?, пишеше Гретчън. А гладен? Обядваме с Лечи в парка.

Фолк си помисли за Рако, който се ровеше из рапорти и документи в управлението, после за кафето, плискащо се в стомаха му, откакто напусна фермата на Хедлър. Спомни си и усмивката на Гретчън, когато го остави под звездите пред кръчмата. Тази рокля трябва да е в твоя чест, глупако.

Вече пътувам, набра с един пръст, направи кратка пауза и добави: Но не мога да остана дълго. Това не уталожи чувството за вина. Но му беше все едно.

 

 

Вековният парк беше единственото място в Киуара, за което според Фолк бяха похарчени някакви пари. Цветните лехи бяха обновени с грижливо посадени красиви и устойчиви на сушата кактуси, придаващи на мястото свежест, каквато не бе виждал от седмици насам.

Пейката, на която бяха прекарали толкова съботни вечери, вече я нямаше, забеляза той с известно съжаление. На нейно място бяха монтирани сложни катерушки, боядисани в ярки цветове. Навсякъде тичаха хлапета, а всички маси за пикник около детската площадка бяха заети. Бебешки колички се бореха за пространство с хладилни чанти, докато родителите си говореха и само от време на време се обръщаха да смъмрят или да пъхнат нещо в устите на децата си.

Фолк пръв забеляза Гретчън и спря, загледан в нея за момент. Седеше сама на отдалечена маса, протегнала напред дългите си крака, с подпрени на облегалката зад нея лакти. Русата й коса беше събрана в рошав кок, придържан от слънчевите очила. Наблюдаваше с развеселен поглед шумните игри на площадката. Той усети топъл прилив на близост. От това разстояние, под ярката светлина на деня, би могла да мине отново за шестнайсетгодишна.

Гретчън вероятно усети погледа му, защото внезапно вдигна глава. Усмихна се, махна с ръка и той тръгна към нея. Поздрави го с целувка по бузата и протегна отворена пластмасова кутия.

— Вземи си сандвич. Лечи изобщо няма да стигне до тях.

Арън се спря на филия с шунка и двамата седнаха един до друг на пейката. Тя отново протегна крака и затопленото й бедро се допря до неговото. Беше с джапанки, а ноктите й бяха лакирани със седефен светлорозов лак.

— Не е останало нищо от онова, което си спомням. Невероятно е — отбеляза той, докато наблюдаваше как децата се опитват да преодолеят предизвикателствата на катерушките. — Откъде толкова пари?

— Аз знам. Това е нещо като провинциална благотворителност. Преди две години извадихме късмета да получим финансиране от някакъв дарителски фонд. И няма шега, наистина е страхотно. Най-хубавото място в града в момента. И винаги е пълно с хора. Хлапетата го обожават. Въпреки че ужасно се разстроих, когато махнаха старата ни пейка. — Тя се усмихна, загледана в едно дете, което се опитваше да зарови приятелчето си в пясъчника. — Но е чудесно за малките. Господ е свидетел, че за тях тук няма много развлечения.

Фолк си помисли за лющещата се боя и самотния баскетболен обръч в училищния двор.

— Нещо като компенсация за училището, предполагам. Доста по-западнало е, отколкото си го спомням.

— Дааа. Поредното нещо, за което трябва да благодарим на сушата. — Гретчън отвори бутилка вода и отпи. Наклони я към него по същия начин, по който някога му предлагаше водка. Със споделена интимност. Той я взе. — Общината няма средства. Всичко, което градът получава от правителството, е под формата на земеделски субсидии, така че за децата не остава нищо. Все пак сме щастливи, че имаме директор като Скот. Поне се опитва да промени нещо. Но може само толкова с празна банкова сметка. А няма начин да иска повече от родителите.

— Защо не се обърнете пак към дарителския фонд?

Тя се усмихна тъжно.

— Всъщност пробвахме. И се надявахме чудото да се случи тази година. Но не към организацията, която осигури парите за детската площадка. Някаква частна група — Образователен тръст „Кросли“. Чувал ли си за тях?

— Не мисля.

— Типична политическа шайка, ако питаш мен, но изглеждаха подходящи за нас. Дават пари на западащи провинциални училища, но очевидно има по-западащи и по-провинциални от нашето, ако изобщо можеш да го повярваш. Господ да им е на помощ. Изготвихме кратък списък, но не изтеглихме печелившата карта. Оглеждаме се наоколо, вероятно догодина ще опитаме пак, но дотогава… кой знае? Впрочем… — Замълча, за да махне на сина си, който стоеше на върха на пързалката и се опитваше да привлече вниманието им. Плъзна се, докато го наблюдаваха. — Лечи се чувства добре там засега, което също е нещо.

Посегна към пластмасовата кутия, когато момченцето изтича към тях, но то я пренебрегна и спря пред Фолк.

— Здрасти, сладур — протегна ръка той. — Аз съм Арън. Запознахме се миналия ден, помниш ли? Като малки с майка ти бяхме приятели.

Малкият разтърси дланта му и се усмихна на непривичния за него жест.

— Видяхте ли ме на пързалката?

— Да — отвърна майка му, но въпросът не беше отправен към нея.

Фолк кимна и каза:

— Беше много смел. Изглежда доста висока.

— Мога да го направя пак. Гледайте. — Лечи бързо се отдалечи.

Гретчън го наблюдаваше развеселена. Детето изчака да привлече цялото внимание на Арън, преди да започне да се катери отново. Той го насърчи с вдигнат палец.

— Благодаря ти — каза тя. — В момента е обсебен от по-възрастни мъже. Струва ми се, че вижда другите деца с бащите им и започва да осъзнава… Е, знаеш как е. — Повдигна рамене, отбягвайки упорито погледа му. — Но нали точно това представлява майчинството? Осемнайсет години смазващо чувство за вина?

— Баща му съвсем ли не се интересува от него? — Фолк долови любопитството, прокраднало се в гласа му.

Но Гретчън също го забеляза и се усмихна многозначително.

— Не. И това напълно ме устройва. Всичко е наред, можеш да ме питаш. Баща му си отиде. Не го познаваш. Не е местен, а обикновен работник, който мина оттук. За него знам само, че ми остави това невероятно дете. И да, давам си сметка как звучи.

— Не звучи никак. Просто Лечи е истински късметлия, че си има теб — увери я Арън. Но докато наблюдаваше как детето се катери ловко по стълбата, установи, че се чуди как ли е изглеждал баща му.

— Благодаря. Само дето невинаги е точно така. Понякога се питам дали не трябва да положа усилие да срещна някого. За доброто и на двама ни, да осигуря на Лечи някакво семейство. Да му осигуря възможност да види какво е да има майка, която не е напрегната и изморена през цялото време, каквото и да означава това. Но не знам… — Млъкна внезапно и той се притесни, че се е засрамила, преди да види широката й усмивка. — Но в Киуара басейнът за срещи е доста плитък. Прилича по-скоро на кална локва.

Той се разсмя.

— Значи, никога не си се омъжвала? — попита я и тя поклати глава.

— Не, никога.

— Аз също.

Очите й се присвиха от задоволство.

— Да, знам.

Нямаше представа как го правеха, но очевидно жените винаги знаеха всичко. Изгледаха се отстрани и се усмихнаха един на друг. Представи си как живее със сина си в огромното имение на Келерман, което беше купила, и си спомни зловещата тишина във фермата на Хедлър. Дори той, който държеше на личното си пространство повече от всичко друго, започваше да копнее за компания след няколко часа, прекарани сред полетата.

— Сигурно се чувстваш много самотна там — отбеляза и в следващия момент пожела да си бе отхапал езика. — Извинявай. Това беше искрен въпрос, а не просташко любопитство.

Гретчън се засмя.

— Знам. Но именно с него би се вписал тук по-добре, отколкото си мислиш. — През лицето й премина сянка. — Иначе си прав. Всъщност не липсата на компания, а усещането, че съм откъсната от света, ме притеснява повече. Нямам достъп до надежден интернет и дори покритието на мобилните телефони е слабо. Не че много хора напират да се свържат с мен. — Млъкна и устните й се свиха в тънка линия. — Знаеш ли, че разбрах какво се е случило с Люк едва на следващия ден?

— Сериозно? — изгледа я шокирано той.

— Аха. Никой не се сети да ми се обади. Нито Джери и Барб, никой. Въпреки всичко, което преживяхме, мисля, че аз… — Повдигна леко рамене. — Не бях важна за тях. Следобеда, когато е станало, взех Лечи от училище, прибрахме се, после вечеряхме. Той отиде да си легне, а аз останах да гледам филм. Всичко изглеждаше обичайно и досадно, но сякаш това бе последната нормална вечер, разбираш ли? Нищо особено, но бих дала всичко, за да се върне отново. А на следващия ден пред училището вече всички говореха за това. Усещах, че са знаели, но… — Покрай носа й се стече самотна сълза. — Никой не си е направил труда да ми се обади. Не можех да повярвам. Искам да кажа, наистина не вярвах на това, което чувах. Минах покрай фермата му, но не успях да се приближа. Пътищата бяха блокирани и навсякъде имаше полицаи. Тогава се върнах вкъщи. Междувременно случката се появи и в новините, естествено. Нямаше как да я пропуснат.

— Много съжалявам, Гретч — каза Арън и сложи ръка на рамото й. — Ако това е някакво утешение, и на мен никой не ми съобщи. Научих едва когато го прочетох в новинарския сайт. — Все още усещаше шока, който изпита при вида на познатите до болка черти под ужасяващото заглавие.

Тя кимна и погледът й внезапно се фокусира върху нещо над рамото му. Изражението й помръкна, докато припряно бършеше очите си.

— Господи, внимавай. Неприятел — измърмори под носа си. — Манди Вейзър. Помниш ли я? Някога беше Манди Мантел. Исусе, нямам желание да ме занимава с това точно сега.

Фолк се обърна. Момичето с остри черти и рижа коса, което познаваше като Манди Мантел, се бе превърнало в спретната, дребна, късо подстригана жена. Към гърдите си притискаше бебе, омотано в сложна плетеница от ремъци от естествени влакна, рекламирани като „органични“. Лицето й изглеждаше все така строго, докато крачеше към тях по пожълтялата трева.

— Омъжи се за Тим Вейзър. Беше с година или две по-голям от нас — продължи шепнешком Гретчън. — Има две деца в училището. Освен това се натоварва допълнително като самообявила се говорителка на групата на загрижените майки.

Манди спря пред тях. Отмести поглед от Фолк към сандвича с шунка в ръката му, после обратно, и устните й се изкривиха в погнуса.

— Здрасти, Манди — поздрави я той.

Жената демонстративно го пренебрегна и сложи ръка на тила на бебето, сякаш да го предпази от него.

— Гретчън, съжалявам, че се натрапвам — каза тя, но тонът й подсказваше точно обратното. — Можеш ли да дойдеш на нашата маса за малко? Само да разменим няколко думи. — Очите й се стрелнаха многозначително към Фолк и веднага се отклониха.

— Манди — отвърна другата без ентусиазъм. — Помниш ли Арън? От доброто старо време? Сега той работи във федералната полиция. — Умишлено натърти на последните думи.

Двамата с Манди се бяха целували веднъж, сети се Фолк. На една училищна дискотека, доколкото си спомняше. Тя го изненада, като пъхна тогава четиринайсетгодишния си език с вкус на евтина лимонада дълбоко в устата му, докато трепкащите светлини се отразяваха върху стените на физкултурния салон, а уредбата гърмеше в единия ъгъл. Запита се дали и тя помнеше. Ако съдеше по начина, по който повдигаше едната си вежда и упорито отбягваше погледа му, със сигурност не беше забравила.

— Приятно ми е да те видя отново — протегна ръка, но не от желание да стисне нейната, а защото това със сигурност щеше да я накара да се почувства неловко.

Манди се втренчи в пръстите му и с видимо усилие потисна порива да отвърне на учтивия жест. Все пак успя и дланта му остана да виси във въздуха. Той неволно изпита известно уважение към нея.

— Гретчън — повтори жената, вече изгубила търпение. — Само една дума?

Другата я погледна право в очите. Не направи дори опит да помръдне.

— Колкото по-бързо я кажеш, Манди, толкова по-скоро ще те посъветвам да ни оставиш на мира, за да можем всички да се насладим на неделния ден.

Манди се вцепени. Погледна през рамо към групата майки с подобни прически, които ги наблюдаваха иззад слънчевите си очила.

— Е, добре. Чудесно. Аз… ние не се чувстваме спокойни, когато Ар… приятелят ти се намира толкова близо до децата ни. — Очите й се заковаха върху Фолк. — Затова ви молим да си вървите.

— Забелязах — процеди през зъби Гретчън.

— Значи ще си тръгнете?

— Не, няма — отговориха в един глас двамата.

Всъщност Фолк отдавна си мислеше, че е време да потегли към управлението, където го очакваше Рако, но нямаше да допусне да бъде прогонен от глуповатата Манди Мантел.

Очите на жената се присвиха, когато се наведе към тях.

— Слушайте — изсъска тя. — В този момент аз и майките ви молим учтиво. Но ако смятате, че посланието ще стане по-лесноразбираемо, можем да повикаме съпрузите си, които няма да бъдат толкова любезни.

— О, за бога — изсумтя Гретчън. — Той е полицай. Не чу ли какво ти казах?

— Да, чух. Но чух също и какво е направил с Ели Дийкън. — Седналите наблизо родители започнаха да се обръщат към тях. — Сериозно, Гретчън, възможно ли е наистина да си толкова отчаяна? Да излагаш собствения си син на такава опасност? Ти също си майка. Започни да се държиш като такава.

Мъжът, който сега беше съпруг на Манди, някога написа стихотворение за Гретчън и го прочете публично в деня на Свети Валентин, спомни си Арън. Нищо чудно, че сега се наслаждаваше на мимолетното си превъзходство.

— Ако си решила да прекараш известно време с този… с тази личност — продължи тя, — ще бъда принудена да сезирам социалните служби. За доброто на Лечи.

— Ей… — обади се Фолк, но Гретчън го изпревари.

— Манди Вейзър — процеди тя с тих, но режещ като бръснач глас. — Мислиш се за всезнаеща? В такъв случай направи нещо умно за първи път в живота си. Просто се обърни и се махай.

Жената изправи гръбнак, очевидно твърдо решена да не се предава.

— И, Манди. Внимавай. Ако направиш нещо, от което синът ми да изгуби дори минута от съня си или го накара да пророни и една сълза… — Говореше с леден тон, какъвто Фолк не беше чувал преди. Не довърши изречението, а го остави да увисне във въздуха.

Очите на другата се разшириха от изумление.

— Заплашваш ли ме? С този агресивен език приемам думите ти за закана. Не мога да повярвам. След всичко, през което е минал този град.

— Ти си тази, която заплашва! Социалните служби, дрън-дрън!

— Опитвам се да запазя безопасността в Киуара заради децата ни. Толкова много ли искам? Нима нещата не са достатъчно лоши? Знам, че не обичаше Карън, но поне покажи малко уважение, Гретчън.

— Така, достатъчно — рязко се намеси Фолк. — За бога, Манди, затвори си устата и ни остави на мира.

Тя вдигна показалец към него.

— Не, ти ще си тръгнеш. — Обърна се на пети и се отдалечи. — Още сега ще се обадя на съпруга си. — Думите се разнесоха из площадката след нея.

Лицето на Гретчън гореше. Ръцете й трепереха, докато отпиваше глътка вода, забеляза Арън. Посегна да я докосне по рамото, но премисли, давайки си сметка, че всички ги наблюдават. Нямаше смисъл да нажежава допълнително обстановката.

— Съжалявам — каза накрая. — Не трябваше да се срещаме тук.

— Причината не е в теб — отвърна тя. — Напрежението е високо. А жегата само усложнява нещата. — Пое си дълбоко въздух и се усмихна колебливо. — Да не говорим, че Манди винаги си е била кучка.

Той кимна.

— А, виж, за това си съвсем права.

— И за протокола, не е вярно, че не съм харесвала Карън. Просто не бяхме близки. В училището има много майки. Не можеш да се сприятелиш с всички. Очевидно — посочи с пръст към гърба на Манди.

Фолк отвори уста да отговори, но в този момент телефонът му забръмча.

Не му обърна внимание. Гретчън се усмихна.

— Всичко е наред. Виж кой те търси.

С извинителна усмивка той отвори съобщението. И скочи на крака още преди да го е дочел.

Пет думи от Рако: Джейми Съливан излъга. Ела веднага.