Джейн Харпър
Сушата (2)

Първа глава

Дори онези, които прекрачваха прага на църквата само на Коледа, можеха да кажат, че опечалените ще бъдат повече от местата. Пред вратата вече се тълпеше множество в сиво и черно, когато Арън Фолк приближи, вдигайки облак от прах и сухи листа.

Съседите, обзети от решителност, която се опитваха да прикрият, се блъскаха един друг за преднина, докато редицата се процеждаше бавно през входа. От другата страна на улицата се събираха представителите на медиите.

Фолк паркира седана си до един пикап, който също бе виждал по-добри времена, и изключи двигателя. Климатикът замлъкна и в купето мигновено стана горещо. Позволи си за момент да огледа тълпата, въпреки че в действителност не разполагаше с никакво време. Беше изминал целия път от Мелбърн дотук за повече от шест часа, вместо за обичайните пет. Доволен, че не вижда нито един познат, слезе от колата.

Жегата на късния следобед го обгърна като одеяло. Опари ръката си, когато отвори задната врата, за да вземе сакото си. След кратко колебание вдигна шапката от седалката. Изработена от твърдо кафяво сукно и с широка периферия, тя съвсем не подхождаше на траурния му костюм. Но с кожа със синкавия нюанс на обезмаслено мляко и обсипано с лунички лице, придаващи му вид на болен от рак, Фолк беше готов да поеме риска от подобно модно несъответствие.

Блед по рождение, с ниско подстригана сламеноруса коса и невидими мигли, той често си бе мислил през трийсет и шестте си години, че австралийското слънце се опитва да му каже нещо. Послание, което му бе по-лесно да пренебрегва под високите сенки на Мелбърн, отколкото в Киуара, където сянката беше мимолетно явление.

Погледна пътя, водещ извън града, после часовника си. Опелото, поменът, една нощ и ще си тръгне. Осемнайсет часа, изчисли той. Само толкова. С тази мисъл тръгна към тълпата, придържайки с една ръка шапката си от внезапния горещ порив, развял краищата й.

Вътре църквата му се стори дори по-малка, отколкото си я спомняше. Рамо до рамо с непознати, той си позволи да се смеси с множеството. Забеляза свободно място до стената, втурна се нататък и се озова до фермер с изпъната на корема памучна риза. Мъжът му кимна и отново се загледа напред. Фолк можеше да види измачканите ръкави, които доскоро очевидно са били навити до лактите.

Свали шапката и дискретно си повя с нея срещу жегата. Не успя да потисне желанието да се огледа наоколо. Лица, сторили му се непознати в първия момент, рязко влязоха във фокус и усети нелогичен прилив на изненада от разкривените крака, посребрените коси и натрупаните килограми на хората в тълпата.

Възрастен мъж през два реда от него привлече погледа му с кимване и двамата си размениха тъжни усмивки. Как му беше името? Опита се да си спомни. Но не можеше да се съсредоточи. Човекът някога беше учител. Представяше си го, застанал пред дъската в класната стая, опитвайки се да преподава география, дървообработване или нещо друго на отегчени тийнейджъри, но споменът продължаваше да му убягва.

Мъжът кимна към пейката, показвайки, че може да му направи място до себе си, но Фолк поклати учтиво глава и се загледа напред. Избягваше незначителните разговори дори при по-подходящи обстоятелства, а този момент несъмнено бе ужасно неподходящ.

Господи, ковчегът в средата беше малък. Поставен между двата големи, изглеждаше още по-зловещо. Ако изобщо беше възможно. Малки дечица с прилежно пригладени към главите им коси сочеха с пръст: Татко, виж. Този сандък е с цветовете на футболния отбор. По-големите, които бяха наясно какво лежеше вътре, гледаха ужасени и мълчаливи, стегнати в ученическите си униформи, и се притискаха плътно към майките си.

От закачената над трите ковчега увеличена снимка надолу гледаше четиричленно семейство. Статичните им усмивки бяха прекалено широки и разделени на множество пиксели. Разпозна я от новините. Медиите я използваха почти непрекъснато. Отдолу имената на мъртвите бяха изписани с естествени цветя. Люк. Карън. Били.

Фолк се загледа в снимката на Люк. Гъстата черна коса сега беше изпъстрена със сребърни нишки, но все още изглеждаше по-здрав от повечето мъже, прехвърлили трийсет и петте. Лицето му беше по-състарено, отколкото си го спомняше, но от последната им среща изминаха почти пет години. Уверената усмивка си оставаше непроменена, както и леко надменният поглед. Всичко е същото, бяха първите думи, които изникнаха в съзнанието му. Но трите ковчега говореха друго.

— Ужасна трагедия — обади се неочаквано мъжът до него. Ръцете му бяха скръстени, стиснатите в юмруци длани — пъхнати под мишниците.

— Да — отвърна Фолк.

— Добре ли ги познавахте?

— Всъщност не. Само Люк… — В момент на леко замайване не можа да намери дума, с която да опише човека в големия ковчег. Въртеше се в съзнанието му, но се сещаше само за клишетата от вестниците. — Бащата — каза накрая. — Някога бяхме приятели.

— Да. Знам кой е Люк Хедлър.

— Мисля, че сега всички знаят.

— Все още живеете тук, нали? — Фермерът размърда леко тежкото си тяло и за първи път се загледа в лицето му.

— Не. Отдавна вече не.

— Точно така. Но имам чувството, че съм ви виждал и преди. — Мъжът се намръщи, опитвайки се да си спомни. — Ей, нали не сте от гадните телевизионни репортери?

— Не. Полицай съм. В Мелбърн.

— Наистина? По-добре разследвайте проклетото правителство, задето допусна нещата да стигнат дотук. — Непознатият кимна към мястото, където тялото на Люк лежеше до тези на съпругата му и шестгодишния им син. — Ние тук се опитваме да изхраним тази страна в най-тежкото време от сто години насам, а те се боричкат за субсидиите. В известен смисъл не мога да обвиня жалкия негодник. Това е… — Замълча и огледа църквата. — Скандал. Ето какво е.

Фолк не каза нищо, защото споделяше възмущението му от некомпетентността на Канбера. Потенциалните виновници за смъртта на семейство Хедлър редовно присъстваха на страниците на вестниците.

— Заради това ли сте тук? — отново кимна към трите ковчега мъжът.

— Не. Дойдох просто като приятел. Не съм сигурен дали изобщо има какво още да се разследва.

Знаеше само това, което беше чул в новините, както всеки друг. Но според коментарите всичко беше ясно. Пушката принадлежеше на Люк. Същата, която по-късно откриха опряна в онова, което беше останало от устата му.

— Не, вероятно не — въздъхна фермерът. — Просто предположих, защото сте негов приятел и такава е работата ви.

— Не съм разследващ полицай впрочем. От федералните съм. Финансов разузнавателен отдел.

— Това не ми говори нищо, приятел.

— Означава просто, че преследвам пари. Всичко, което завършва с няколко нули и не е там, където трябва да бъде. Пране, злоупотреби, такива работи.

Мъжът каза нещо в отговор, но Фолк не го чу. Погледът му се отмести от трите ковчега към опечалените на първата пейка. Местата, запазени за семейството. Така можеха да седят пред приятелите и съседите си, които, от своя страна, се взираха в гърбовете им и благодаряха на Бога, че не се е случило на тях.

Бяха изминали двайсет години, но веднага разпозна бащата на Люк. Лицето на Джери Хедлър имаше сивкав оттенък. Очите изглеждаха хлътнали в черепа. Седеше почтително на първия ред, но с извърната глава. Не обръщаше внимание на съпругата си, ридаеща до него, нито на трите дървени сандъка, в които лежаха останките на сина, снахата и внука му. Вместо това гледаше право към Фолк.

Някъде отзад от високоговорителите се разнесоха няколко музикални акорда. Опелото започваше. Джери кимна едва забележимо и Арън несъзнателно пъхна ръка в джоба си. Усети писмото, озовало се кой знае как върху бюрото му преди два дни. Осем думи от Джери Хедлър, написани с натежала ръка:

Люк излъга. Ти излъга. Непременно ела на погребението.

И първи отклони поглед.

 

 

Беше му трудно да гледа снимките. Те просветваха на екрана в предната част на църквата в безпощадна последователност. Люк, аплодиран от десетки като футболист, и младата Карън, прескачаща оградата на кон. Сега имаше нещо гротескно в замръзналите им усмивки и той забеляза, че не беше единственият, който извръща глава.

Кадърът се смени отново и Фолк с изненада разпозна себе си. Леко неясното му единайсетгодишно лице се взираше в него. Двамата с Люк, голи до кръста, стояха един до друг с отворени усти и размахваха малка рибка на въдица. Изглеждаха щастливи. Опита се да си спомни момента. Не успя.

Изображенията продължаваха да се сменят. Снимки на Люк, после на Карън, на всички щастливи, сякаш никога нямаше да спрат да се усмихват, след това отново Фолк. Този път усети стягане в гърдите. От тихия шепот, разнесъл се сред тълпата, разбра, че не е единственият, разтърсен от изображението.

Негова по-млада версия стоеше до Люк, но този път двамата бяха дългокраки и с белези от акне. Все така усмихнати, но вече част от четворка. Ръката на Люк обгръщаше тънкия кръст на момиче с бебешко руса коса. Доста по-предпазливо дланта на Арън висеше над рамото на другото момиче с черни къдрици и тъмни очи.

Не можеше да повярва, че показват тази снимка. Хвърли поглед към Джери Хедлър, който седеше, загледан право напред със стисната челюст. Усети как фермерът до него отмести тежестта си и се отдръпна на половин педя от него. „Най-после се сети“, помисли си Фолк.

Насили се отново да погледне изображението. На четиримата. На момичето до него. Гледаше тези очи, докато избледняха върху екрана. Спомни си кога беше правена снимката. Един следобед в края на дълго лято. Прекрасен ден. И последната им снимка заедно. Два месеца по-късно тъмноокото момиче беше мъртво.

Люк излъга. Ти излъга.

Заби поглед в пода за цяла една минута. Когато вдигна глава, времето се бе преместило с няколко години напред и Люк и Карън се усмихваха сковано на сватбения си ден. Той също беше поканен. Опита да си спомни извинението, което бе измислил, за да не присъства. Работа най-вероятно.

Започнаха да се появяват първите снимки на Били. С червено лице като бебе, после с гъста коса като малко момче. Вече започнал да прилича малко на баща си. Застанал в къси панталони до коледната елха. Семейството, облечено като три чудовища, с лица, напукани от боята около застиналите усмивки. И още няколко години по-късно — по-възрастната Карън, притиснала друго новородено към гърдите си.

Шарлот. Късметлийката. Нейното име не беше изписано със свежи цветя. Сякаш усетила нещо, малката, сега вече на тринайсет месеца, заплака в скута на баба си на първия ред. Барб Хедлър повдигна с една ръка момиченцето, а с другата избърса с кърпичка лицето си.

Фолк не беше експерт по бебетата и нямаше представа дали Шарлот е разпознала майка си на екрана. Може би просто изразяваше недоволството си да е част от това възпоминание, след като беше жива и здрава. „Ще свикне“, помисли си той. Нямаше голям избор. Не бяха много местата, където можеше да се скрие едно дете, обречено да расте с етикета „единствена оцеляла“.

Музиката постепенно заглъхна и последната снимка просветна сред тягостна тишина. Всички изпитаха облекчение, когато някой включи осветлението. Дебелият свещеник пристъпи тромаво към аналоя^[1] и Фолк отново втренчи поглед в онези ужасни ковчези. Замисли се за тъмноокото момиче и лъжата, обмислена и споделена преди двайсет години, докато страхът и юношеските хормони бушуваха в кръвта му.

Люк излъга. Ти излъга.

Колко кратък се оказа пътят от онова решение до този момент? Въпросът пулсираше в съзнанието му като болезнена рана.

Възрастна жена от тълпата откъсна поглед от олтара и очите й се спряха върху него. Не я познаваше, но тя машинално му кимна любезно. Той побърза да сведе глава. Когато я вдигна отново, продължаваше да се взира в него. Внезапно веждите й се смръщиха и тя се обърна към по-възрастната дама до нея. Не беше необходимо да умее да чете по устните, за да разбере какво й прошепна.

Момчето на Фолк се върна.

Очите на втората се стрелнаха към него за момент и веднага се отклониха. С леко кимване тя потвърди подозрението на приятелката си. После се наведе и каза нещо на жената от другата си страна. Фолк усети неприятна тежест в гърдите. Погледна часовника си. Седемнайсет часа. После щеше да си отиде. Отново. Слава богу.