Джейн Харпър
Сушата (10)

Девета глава

Джейми Съливан бе излязъл на работа четири часа преди Фолк и Рако да нагазят в нивата му. Застанал на едно коляно, заровил голите си ръце дълбоко в сухата пръст, той оглеждаше почвата с прецизността на учен.

— Да отидем в къщата — каза, след като сержантът му обясни, че трябва да му зададат няколко въпроса за Люк. — Бездруго трябва да нагледам баба.

Фолк го огледа внимателно, докато го следваха към ниската тухлена постройка. Наближаващ трийсетте, с прашна сламеноруса коса, започнала преждевременно да оредява на темето. Торсът и краката му бяха слаби, но силните му ръце приличаха на бутала, придавайки му формата на обърнат триъгълник.

В къщата Съливан ги въведе в задръстен с вещи коридор. Арън свали шапката и се насили да прикрие изумлението си. Някъде зад него Рако изруга, ударил болезнено крака си в ниска табуретка, поставена до вратата. В помещението цареше хаос. Всяка повърхност беше отрупана с украшения и декоративни статуетки, събиращи прах. Някъде далеч навътре бръмчеше телевизор.

— Всичко това е на баба — отговори Джейми на въпроса, който никой от двамата не зададе на глас. — Тя ги обожава. — Замисли се за момент и добави: — Те я държат в настоящето.

Поведе ги през кухнята, където подобна на птичка жена стоеше до мивката. Осеяните й с изпъкнали сини вени ръце трепереха под тежестта на пълен чайник.

— Добре ли си, бабо? Чай ли искаш? Остави на мен. — Съливан припряно взе съда от нея.

Кухнята беше чиста, но разхвърляна, а на стената над печката имаше огромно изгоряло петно. Боята се беше издула и се лющеше като грозна сива рана. Мисис Съливан погледна към тримата мъже, после към вратата.

— Кога ще се прибере баща ти?

— Няма да си дойде, бабо — отвърна младият мъж. — Той почина, помниш ли? Преди три години.

— Да. Знам. — Не можеше да се каже дали се изненада от новината, или не.

Джейми погледна Фолк и кимна към вратата.

— Бихте ли й помогнали? Аз ще дойда след минута.

Арън усети костите под увисналата кожа на ръката на старицата, когато се облегна на него. След просторната кухня всекидневната създаваше усещане за клаустрофобия с разхвърляните навсякъде наполовина празни чаши и слепите статуетки от китайски порцелан, борещи се за свое място в безценното пространство. Поведе жената към протрития фотьойл до прозореца.

Мисис Съливан седна тромаво и раздразнено въздъхна.

— Вие сте полицаи и сте тук заради Люк Хедлър, нали? Не ги пипайте! — изсумтя тя, когато Рако се наведе да премести купчина измачкани вестници от един стол. В говора й се долавяше лек ирландски акцент. — Излишно е да ме гледате така. Все още не съм съвсем луда. Онзи Люк е бил у нас, после си е тръгнал и е направил онова нещо със семейството си, нали? Иначе за какво ще идвате? Освен ако нашият Джейми не се е забъркал в нещо, в което не трябва. — Смехът й напомняше скърцане на ръждясала панта.

— Не е, доколкото ни е известно — отвърна Фолк и погледна многозначително Рако. — Добре ли познавахте Люк?

— Изобщо не го познавах. Знам само, че беше приятел на внука ми. Отбиваше се от време на време. Помагаше му във фермата.

Съливан се появи с поднос с чай. Без да се съобразява с възраженията на баба си, той разчисти пространството около старинния бюфет и прикани с жест гостите да се настанят на изтърбушения диван.

— Съжалявам за бъркотията — извини се младежът, подавайки им чашите. — Става все по-трудно. — Посочи с поглед баба си и бързо го отклони към чайника. Фолк забеляза, че под очите му имаше тъмни сенки, от които изглеждаше по-възрастен. Но начинът, по който контролираше ситуацията и се разпореждаше в стаята, издаваше някаква вътрешна самоувереност. Можеше да си го представи облечен в костюм в някой градски офис. Печелещ шестцифрени суми и пръскащ половината от тях за скъпи вина.

Джейми приключи с разсипването на чая и придърпа евтин дървен стол.

— Какво искате да знаете?

— Опитваме се да изясним някои неща — подхвана сержантът.

— Относно семейство Хедлър — допълни Арън.

— Добре. Няма проблем. Щом е за Барб и Джери — отвърна младият мъж. — Но вижте, преди всичко искам да ви кажа онова, което споменах и пред полицаите от Клайд. Ако знаех… ако можех да предположа, че Люк ще си тръгне, за да извърши това ужасно нещо, никога нямаше да го пусна. Държа да го знаете.

Той сведе глава и започна да върти чаената чаша.

— Разбира се, приятел. Никой не твърди, че си можел да предотвратиш случилото се — успокои го Рако. — Но ако можеш да ни разкажеш отново всичко, ще ни бъде от полза. Да го чуем лично. За всеки случай.

Зайците, обясни Съливан. В тях бил проблемът. Или поне в един от тях. Достатъчно жилав, за да преживее сушата и да напада всичко, което става за ядене. Предишната вечер се оплакал от нашествието в кръчмата и Люк предложил да му помогне.

— Някой чу ли ви да се уговаряте? — попита Фолк.

— Вероятно. Не си спомням точно. Но заведението беше пълно. Всеки би могъл да чуе, ако си направи труда да се заслуша.

 

 

Люк Хедлър спря в края на нивата и излезе от пикапа си. Беше подранил с пет минути, но Джейми вече го чакаше. Двамата си стиснаха ръцете за поздрав. Люк бръкна в багажника, извади пушката си и взе патроните, подадени от Съливан.

— Хайде да приключваме с твоите зайци — каза той и оголи зъбите си в широка усмивка.

 

 

— Ти си осигурил патроните? — попита Рако. — Какви?

— „Уинчестър“. Защо?

Сержантът улови погледа на Фолк. Значи не са липсващите „Ремингтън“.

— А Люк не донесе ли свои?

— Струва ми се, че не. За моите зайци — мои куршуми, мисля аз. Защо?

— Просто проверявам. Той как ти се стори?

— Не мога да кажа. Често прехвърлям това в главата си след трагедията. Може би трябва да ви отговоря, че изглеждаше съвсем добре. Нормално. — Джейми се замисли за момент. — Поне до момента, в който си тръгна.

 

 

Първите няколко изстрела на Люк бяха неточни и Джейми го погледна. Той дъвчеше кожата на палеца си. Съливан не каза нищо. Хедлър стреля отново. И пропусна.

— Добре ли си, приятел? — попита неохотно младежът. Двамата бяха склонни да споделят един с друг точно толкова, колкото и с останалите си познати, иначе казано — почти нищо. От друга страна, не разполагаше с цял ден, за да се справи с тези зайци. Слънцето напичаше гърбовете им.

— Да — кимна разсеяно Люк. — А ти?

— Аз също — отвърна колебливо Джейми. И можеше да спре дотук. Хедлър стреля отново и не уцели. Затова реши да смени темата: — Баба ми нещо се е отпуснала напоследък. Трябва постоянно да съм около нея.

— Тя добре ли е? — попита Люк, без да откъсва поглед от заешката дупка.

— Аха. Просто понякога ми е трудно да се грижа за нея.

Хедлър отново кимна неопределено и Съливан осъзна, че почти не го слушаше.

— Такива са проклетите жени — каза накрая. — Твоите поне вече не могат да се въртят наоколо и да мърморят бог знае за какво.

Съливан, който никога в живота си не бе слагал баба си в категорията „жени“, се чудеше какво да отговори.

— Не. Предполагам, че не. — Имаше чувството, че по някакъв начин бяха нагазили в непознати води. — С Карън наред ли е всичко?

— О, да. Не се притеснявай. — Люк вдигна пушката и натисна спусъка. Този път резултатът беше по-добър. — Нали знаеш, Карън си е Карън. Постоянно нещо се случва. — Пое си въздух, сякаш имаше намерение да каже още нещо, но замълча. Очевидно промени решението си.

Джейми се раздвижи неловко. Определено непознати води.

— Така е.

Мислеше какво още да добави, но съзнанието му беше празно. Погледна Люк, който бе свалил пушката и се взираше в него. За миг погледите им се срещнаха. Атмосферата стана осезаемо напрегната. Двамата се обърнаха с гръб към заешката дупка.

 

 

— „Постоянно нещо се случва“? — повтори Рако. — Какво е имал предвид?

Съливан се вгледа мрачно в масата.

— Нямам представа. Не попитах. А трябваше, нали?

Да, помисли си Фолк.

— Не — каза на глас. — Едва ли има някакво значение. — Не беше сигурен дали това е така. — Люк спомена ли още нещо по този повод?

Джейми поклати глава:

— Не. Заговорихме се за сушата. Както винаги.

 

 

Час по-късно Люк се протегна.

— Е, мисля, че ги понадупчихме. — Погледна часовника си. — Време е да си вървя. — Подаде останалите патрони на Съливан. Тръгнаха заедно към пикапа. Предишното напрежение бе изчезнало.

— По една бърза бира? — Джейми свали шапката и изтри лицето си с ръка.

— Не. Трябва да се прибирам. Нали знаеш, работа.

— Така е. Благодаря ти за помощта.

— Не се притеснявай — повдигна рамене Люк. — Чак накрая си оправих мерника. — Сложи незаредената пушка под пътническата седалка и се настани зад волана. Сега, след като бе взел решението си, нямаше търпение да си тръгне. Спусна стъклото, махна с ръка и потегли.

Останал сам в нивата, Съливан наблюдаваше как сребристият пикап изчезва от погледа му.

 

 

Тримата мълчаливо размишляваха върху разказа. До прозореца чаената чаша на мисис Съливан изтропа върху чинийката, докато я поставяше върху купчина книги. Тя се загледа в нея.

— Какво стана после? — попита Рако.

— Малко по-късно полицаите от Клайд се обадиха да търсят Люк — отвърна Джейми. — Казах им, че си е тръгнал преди два часа. След пет минути новината вече се беше разчула.

— По кое време приблизително?

— Някъде около шест и половина, струва ми се.

— А ти тук ли беше?

— Да.

— А какво прави, след като си тръгна Хедлър?

— Нищо. Работих. Във фермата — каза Съливан. — Свърших някои неща навън. Вечеряхме с баба.

Фолк примигна, доловил някакво леко движение.

— Само двамата ли бяхте? — подхвърли небрежно. — Изобщо ли не си излизал? Нито пък някой е идвал?

— Не. Бяхме сами.

Можеше лесно да му убегне, но когато се замисли върху това по-късно, вече беше сигурен. С периферното си зрение забеляза как мисис Съливан повдигна учудено избледнелите си очи. Загледа се за миг във внука си, преди отново да сведе глава. Наблюдаваше я внимателно, но тя повече не погледна към тях. През краткия остатък от посещението им вече спеше дълбоко.