Джейн Харпър
Сушата (1)

Пролог

Не можеше да се каже, че фермата не се бе сблъсквала със смъртта и преди, а мухите месарки^[1] не бяха налитали на всичко. За тях нямаше почти никаква разлика между човешки труп и животинска мърша.

Това лято сушата ги разглези с богат избор. Те търсеха изцъклени очи и лепкави рани, тъй като фермерите от Киуара все по-често вдигаха пушките към измършавелия добитък. Когато няма дъжд, няма и какво да се яде. А липсата на храна водеше до тежки решения, докато малкият град крееше ден след ден под жаркото синьо небе.

„Скоро ще свърши“, казваха фермерите, ала месец след месец… започна втората година. Повтаряха си един на друг думите на глас подобно на мантра или ги шепнеха на себе си като молитва.

Но метеоролозите в Мелбърн бяха на друго мнение. Облечени в костюми и изпълнени със съчувствие в прохладните студиа, те четяха прогнозата обикновено в шест вечерта. Официално обстановката бе обявена като най-неблагоприятната от век насам. Климатичната аномалия си имаше име, произношението на което така и никога не бе уточнено. Ел Ниньо.

Поне мухите бяха щастливи. Находките им този ден обаче бяха необичайни. По-дребни и с гладка плът. Не че имаше някакво значение. За тях всички изглеждаха еднакво. Изцъклените очи. Влажните рани.

Тялото в просеката беше още топло. Отне им известно време да открият другите две в къщата, въпреки че вратата се поклащаше, приканващо отворена. Онези, които се осмелиха да навлязат в коридора, бяха възнаградени с още едно, този път в спалнята. Доста по-малко, но затова пък не толкова изгризано от конкуренцията.

Озовали се първи на мястото на действието, мухите кръжаха доволни в горещината, докато кръвта образуваше черна локва върху плочките и килима. Отвън прането все още висеше на опънатото с въртящ механизъм въже, съвсем сухо и спечено от слънцето. Детски скутер лежеше захвърлен на каменната пътека. В радиус от километър от фермата биеше само едно човешко сърце.

Затова не последва никаква реакция, когато някъде навътре в къщата бебето започна да плаче.