Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (9)

9.

Зоуи се загърна с плетената жилетка, докато вървеше по пътеката към скалите. Тук вятърът духаше по-силно и тя леко потреперваше от студ, въпреки следобедното слънце.

Още отдалеч видя развалините на каменната кула. Един от зидовете все така се издигаше към небето, но основите му бяха почти изцяло скрити от шипкови храсти, достигащи човешки бой. И това не беше единствената промяна, защото в края на скалата, на мястото, където стръмният склон се спускаше към брега, сега имаше парапет, пречещ на посетителите да се приближат до самия ръб. Дървото изглеждаше обветрено и щом стигна до него, Зоуи се запита дали не бяха поставили парапета веднага след падането на Крис. Нямаше представа какво се беше случило след това в Пендерак — факт, за който днес съжаляваше. Нерешително сложи ръце върху дървената греда и погледна надолу към морето, обляно от оранжевите лъчи на залязващото слънце.

Всъщност нямаше намерение да дойде тук. Не и още първия ден. Дори предполагаше, че ще й трябва време, за да превъзмогне себе си и пак да се приближи до това място. Но нещо просто я теглеше насам, надяваше се идването да предизвика някаква емоция. Досега престоят в Пендерак далеч не бе толкова разтърсващ, както си го беше представяла, и Зоуи не беше сигурна дали да се радва или не.

Може би причината бе в големите промени. Къщата, пътят дотук, самата скала — всичко това й беше познато, ала все пак се различаваше от картините, запечатани в спомените й. Това приглуши болката, направи я по-поносима от очакваното. Но и я разочарова, задето гледката пробуди толкова малко в душата й.

Беше се страхувала да влезе отново в кухнята на вилата. Или да мине през стаите и малката градина, които бяха свързани тъй неделимо с детството й. Но се почувства по-скоро странно, отколкото зле. Сякаш бе нахлула в личното пространство на младо семейство. Вилата вече бе частен дом, не къща за гости. Почти нищо не изглеждаше както преди, а изключенията я радваха, не я плашеха. Колкото повече време прекарваше тук, толкова по-силно копнееше за нещо, което да извика спомените й, и сега сама го търсеше, вместо да го избягва.

На това място ли бе стояла тогава, оттук ли бе погледнала към плажа? Зоуи се помъчи да надникне от ръба на скалата, но парапетът не й позволяваше. Оттук се виждаше само водата, не и плажът, затова тя се наведе колкото можа през перилата. И да, така действително зърна големите валуни в края на ивицата. Морето беше дълбоко, явно вече идваше приливът, но тя проточи още малко шия.

— Внимавайте!

Стресната, Зоуи се отдръпна назад и се обърна да види кой извика предупреждението. Отначало не забеляза никого и дори реши, че й се е счуло. После обаче мерна фигура между храстите пред старата минна кула. Беше момче, по-скоро тийнейджър, и както изглеждаше, не бе дошъл ей сега. Сигурно се беше скрил в храсталака и единствено притеснението, че Зоуи може да падне, го бе измъкнало оттам. Беше действал инстинктивно и сега май му беше неприятно, че Зоуи знае къде е убежището му, защото дъвчеше долната си устна.

— Вече е имало случай някой да падне от ръба.

Сърцето на Зоуи заблъска в гърдите й.

— Знаеш ли нещо за него?

Момчето не бе достатъчно голямо, за да е било свидетел на събитията, но би могло да й каже какво се говори в селото. Това силно я интересуваше, затова се зарадва, когато юношата се приближи след известно колебание. Беше висок колкото нея, с тъмнокестенява коса и симпатично, но твърде сериозно лице, на което се четеше учудване от нейния въпрос.

— За мъжа, който е паднал ли?

Зоуи кимна.

— Ще ми кажеш ли какво знаеш за случая?

— Не зная много — поясни той. — Било е доста отдавна. Тогава още не сме живеели тук, но татко ми разказа за инцидента, за да внимавам. Ако зависеше от него, кракът ми нямаше да стъпи тук.

Естествено, помисли си Зоуи и издиша въздуха, който неволно бе задържала в дробовете си. Какво друго би могла да бъде за селяните смъртта на брат й, освен предупреждение за младите да се пазят?

— Затова ли са поставили парапета?

— Май да — отвърна момчето.

— И не знаеш нищо друго?

Той поклати глава.

— Защо се интересувате?

Зоуи се поколеба за миг.

— Защото познавам мъжа, който е паднал.

— Без майтап? — Момчето се приближи още малко и се облегна на парапета до нея. — Ваш приятел ли е бил?

— Брат ми.

За свое учудване не се почувства странно, че говореше за Крис с непознат. Напротив. Дори усети облекчение. През целия ден в главата й се въртеше само мисълта за него, а след като толкова време бе изтласквала всички спомени за смъртта му, й подейства разтоварващо най-сетне да ги допусне отново в съзнанието си. В края на краищата нали затова бе тук.

Момчето не каза нищо, което изненада Зоуи. Беше очаквала да й зададе куп въпроси. Само че то просто стоеше облегнато на парапета и се взираше в морето.

— Скапана работа, а? — обади се след известно време и сви рамене, щом Зоуи го погледна недоумяващо. — Знам как е. Майка ми загина при автомобилна злополука.

За момент Зоуи онемя.

— Съжалявам.

Момчето изкриви уста, все едно твърде често беше чувало тази фраза.

— Стана преди повече от година — каза. — Ама още си е скапващо.

Зоуи се вгледа смаяно в него и се запита на колко ли е години. Тринайсет? Четиринайсет? От цяла вечност не беше разговаряла с някого на неговата възраст. В живота й имаше почти само възрастни хора, затова бе готова да се закълне, че няма какво да си каже с един тийнейджър. Пълна заблуда, понеже това момче действително изричаше най-съкровените й мисли.

— Да. И аз мисля така.

Той я погледна с тъжна усмивка, а тя му отвърна. Момчето й харесваше и внезапно й се прииска да научи повече за него.

— Как се казваш?

— Уилям.

— Радвам се да се запознаем, Уилям. Аз съм Зоуи.

Той пое протегнатата й ръка с малко по-широка усмивка.

— Не сте тукашна, нали?

Зоуи поклати глава.

— Не. Настаних се за няколко дни в малката къща зад пасището.

— В плажната вила? — Уилям смръщи чело и я изгледа с новопоявил се интерес. — Тогава сте приятелката на леля Роуз? Онази с къщата в Лондон?

Зоуи го стрелна с изненада.

— Роуз ти е леля?

Той кимна, а тя усети как сърцето запърха в гърдите й. Роуз имаше брат и сестра.

— В такъв случай си… син на Айрис?

— Не — поясни Уилям. — Баща ми е…

— Уилям? — извика някой отдалеч и момчето застина.

— Гадост, това е той. Не бива да ме намери тук! Моля ви, не му казвайте!

И се втурна към останките на кулата, шмугна се в храстите, преди Зоуи да каже нещо. Ала тя така или иначе не би могла да изрече и дума, понеже се взираше като хипнотизирана в мъжа, който току-що се бе появил в края на пътя и вървеше към нея.

Беше с джинси, черни гумени ботуши и риза, както се обличаше и преди, когато помагаше на баща си във фермата. И въпреки това бе някак различен. Червеникавокестенявата му коса бе малко по-дълга, стигаше до якичката. Сега й се стори и по-висок. Раменете и гръдният кош изглеждаха по-широки, крайниците — по-мускулести, сякаш бе свикнал с физически труд, походката му бе по-уверена. Вече не беше юноша, а зрял мъж, но това го правеше още по-привлекателен отпреди.

Като стигна кулата, се закова намясто и заслони очите си с ръка. Примижа срещу ниското слънце и насочи поглед към Зоуи.

Сърцето й биеше като лудо, устата й изведнъж пресъхна. Идваше й да избяга, но не можеше да помръдне, зачака мъжът да се приближи, да застане непосредствено пред нея.

— Здравей, Джак — промълви, защото нямаше никаква идея какво друго да каже, и затаила дъх, вдигна глава към него.