Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (7)

7.

Роуз затвори куфара си и го свали от леглото. Тежеше й, но въпреки това успя да го замъкне до антрето долу. Остави го пред входната врата и въздъхна с облекчение. После хвърли поглед на ръчния си часовник.

Почти единайсет часът. Зоуи щеше да пристигне към обед и макар че все още недоумяваше какво бе подтикнало бившата й приятелка да дойде, Роуз беше подготвила всичко за престоя й — нещо, което до вчера смяташе за, кажи-речи, невъзможно.

Сама не би се справила за толкова кратко време, но майка й и сестра й се включиха енергично и й помогнаха да изчисти и разтреби къщата, да събере вещите на децата, които се преместиха снощи и изглежда, се радваха на приключението да поживеят другаде. Единствено Хенри беше малко притеснен, но не заради раздялата с Роуз, а защото се страхуваше, че Зоуи можела да размести нещо по железницата, монтирана в стаята му. Едва след като го увери, че гостенката със сигурност няма да си играе с нея, момчето се успокои и заедно с Люк й помаха за довиждане. Сара не направи и това, а само лепна набързо целувка на бузата й и се шмугна с Рейчъл в дома на приятелката си. По всичко личеше, че децата приемаха доста спокойно нещата. Роуз не можеше да каже същото за себе си.

От нерви почти не беше мигнала цяла нощ, затова днес се чувстваше като пребита. Въпреки това успя да стегне багажа си по-бързо, отколкото предполагаше. Сега й оставаше само да обиколи още веднъж стаите и да провери дали всичко е наред. А след това щеше да има време и за чаша чай, преди…

На входната врата се почука и Роуз, вече на половината път за горния етаж, се обърна кръгом и слезе по стълбите. Предположи, че е някой от семейството й и през главата й тутакси се стрелнаха хиляди мисли. Да не би все пак да имаше проблеми с децата?

Припряно дръпна вратата, тревожният въпрос какво става вече беше на езика й. Само че на прага не беше нито Дейзи, нито Айрис или някое от децата.

— Зоуи! — възкликна изненадано Роуз и пак погледна часовника си. — Не те очаквах толкова рано!

Зоуи явно си даваше сметка за това, понеже вдигна смутено рамене.

— Извини ме, зная, че подраних. Но нямаше какво повече да правя в Лондон и реших да тръгна. Може да почакам в колата, ако…

— Не, не, влизай! Вече съм готова.

И слава богу, каза си наум Роуз и изтика куфара си настрани, за да направи път на Зоуи. Миг по-късно, когато двете застанаха една срещу друга в антрето, се поколеба, не знаейки как да поздрави приятелката си след толкова време. Вече не бяха толкова близки, както преди, ала й се стори твърде официално да се здрависа с нея. Затова спонтанно пристъпи към нея и я прегърна.

— Добре дошла! Радвам се да те видя!

Зоуи като че ли се изненада, но отвърна на прегръдката, а Роуз усети колко плашещо е отслабнала. И изобщо изглеждаше по-крехка отпреди, дори когато се усмихваше, умореният израз не изчезваше от лицето й.

— Благодаря ти, че ми помогна да осъществя пътуването си.

Роуз махна с ръка.

— Е, и аз ще имам някаква полза от него. Ще пийнеш ли чай? Тъкмо се канех да запаря.

— На драго сърце.

Роуз избърза преди Зоуи към кухнята, за пореден път зарадвана, че благодарение на близките й стаята е разтребена и има напълно приличен вид.

— Заповядай, седни — каза и посочи масичката в ъгъла. На стената зад нея бяха закачени няколко рисунки на Хенри, но това бе единственият признак, че тук живеят деца. Всичко друго: моливи, ученически пособия, играчки, които и тримата обичаха да оставят, където им падне, беше прибрано в детските стаи.

— Добре ли пътува? — поинтересува се Роуз, докато наливаше вода в електрическата кана.

Зоуи кимна разсеяно, сякаш потънала дълбоко в мисли, и се огледа наоколо.

— Тук абсолютно нищо не се е променило — констатира с учудване, а Роуз си даде сметка, че колкото до кухнята, наистина е така. Вградените шкафове, големият кухненски бюфет, дори ъгловата пейка и столовете си бяха същите като преди. През годините бяха сменили само електрическите уреди, също и масата с изподраскания плот. По форма обаче тя приличаше на старата, затова и Зоуи може би не забеляза промяната.

— Което не важи за останалите стаи — поясни Роуз, докато приготвяше чая. — Когато се нанесохме, се наложи да ремонтираме и подновим едно — друго. Доста неща няма да познаеш.

Каза го в положителен смисъл — къщата беше стара и тя не искаше да остави Зоуи с впечатлението, че е разменила имота си в Хампстед за някаква си съборетина. Но вместо да се зарадва, приятелката й като че ли се разочарова.

— Да, забелязах, че старинната масичка вече я няма в антрето.

— Масичката си е налице — усмихна се Роуз. — Майка ми никога не би се съгласила да я продам или подаря. Просто сметнах, че не подхожда на обстановката. Освен това беше доста очукана, както и другите стари мебели, които са в бараката. Все се канех да ги дам на реставратор, но…

На езика й беше да каже, че е прекалено скъпо, обаче се спря навреме.

— … но в един момент реших, че са демоде — изрече вместо това и малко се засрами, понеже думите й всъщност се отнасяха само за масичката. Останалите мебели бяха прекрасни: секретер, няколко скрина и украсен с дърворезба гардероб, които толкова й се искаше да върне в къщата. Сегашното им състояние обаче не позволяваше, а Роуз нямаше пари за ремонт.

Е, не беше нужно Зоуи да го знае. Преди години семейство Бивън бяха доста заможни и съдейки по шикозното ново беемве кабриолет отпред, нещата не се бяха променили. В това отношение двете идваха от различни светове, но Роуз не искаше Зоуи да я съжалява. Гордостта й не го позволяваше.

Зоуи обаче май не я слушаше. Роуз го забеляза, защото от време на време я поглеждаше крадешком, докато запарваше чая.

Все още не й се вярваше, че старата й приятелка е дошла тук на почивка, както твърдеше. Цялото това начинание изглеждаше прибързано и необмислено. А по вида и поведението на Зоуи не си личеше да се радва особено на ваканцията си. Дали пък очакванията й за това какво ще завари тук след толкова години не се разминаваха напълно с реалността и вече съжаляваше, че е дошла?

— Да ти покажа ли набързо къщата, докато чаят се запарва? Така ще видиш какво се е променило.

— Да, с удоволствие — каза Зоуи, явно зарадвана от поканата.

Докато влизаха от стая в стая, Роуз следеше реакциите на приятелката си. Само че всички коментари на Зоуи, доколкото ги имаше, бяха неутрални. В повечето случаи оглеждаше мълчаливо обстановката.

— Не ти ли харесва? — запита неуверено Роуз, когато пак седнаха в кухнята, почти очаквайки Зоуи да се отметне от уговорката. Дали пък не се беше усетила, че е направила неизгодна размяна? — Ако не искаш да отседнеш тук, тогава…

— О, не, напротив, искам — увери я припряно Зоуи. — Просто… ми дойде малко в повече. Това е всичко.

Роуз се взря по-внимателно в нея.

— Наистина ли си добре?

Зоуи я погледна с изненада, но веднага сведе очи, та Роуз да не разгадае изражението й.

— Да, разбира се — отговори със слаба усмивка. — Всичко е наред.

Не, не е, помисли си Роуз. Макар да не се бяха виждали отдавна, познаваше достатъчно добре приятелката си. Нещо не беше наред със Зоуи, доказваха го тъмните кръгове под очите и изражението й. Изглеждаше като подгонена. И нещастна. А по телефона я увери многократно, че нищо не би я направило по-щастлива от това да прекара няколко дни във вилата.

Роуз импулсивно протегна ръка през масата и я сложи върху дланта на Зоуи, която я погледна стреснато.

— Какво става? — попита кротко, но настойчиво. — Кажи де. Виждам, че нещо ти тежи. Няма ли да ми разкажеш?

* * *

Зоуи отвърна на погледа й и стисна здраво зъби, за да не се разплаче. Боже господи, та тя не беше някоя ревла! Но това просто й дойде в повече. След като толкова време не беше стъпвала във вилата, спомените я заляха като буйна река. А сега и Роуз — сърдечна и естествена, както преди. И точно толкова състрадателна. Открай време имаше усет за хората. Или поне за мен, помисли си Зоуи. Преди години нищо не можеше да скрие от Роуз, пък и не се и опитваше, защото беше хубаво да има до себе си доверена приятелка. Така и не срещна друга като нея и внезапно толкова й домъчня за отминалото време, че изпита едва ли не физическа болка.

Мога да споделя някои неща с нея, рече си. Не всичко. Само някои неща.

— Майка ми не е добре и това ме съсипва — продума и гласът й пресекна, понеже не беше свикнала да говори за чувствата си. Но след като веднъж бе започнала, думите избликнаха от устата й. Разказа за времето, в което бе забелязала, че нещо става с Бренда. И за всичко, което бяха направили, за да спрат неизбежното. За това колко тежко й беше да прати майка си в дом, как се беше съпротивлявала със зъби и с нокти. И как се разкъсваше от колебания за къщата, в която вече не й се живееше, но която й беше свидно да продаде.

— Направо не зная как да постъпя. — Зоуи сви рамене и внезапно осъзна, че е споделила твърде много. Погледна уплашено Роуз. — Извинявай! Не исках да те натоварвам. Проблемът си е мой, ти нямаш нищо общо.

— Не ме натоварваш, нали сама те попитах — каза Роуз и съчувствието в очите й подейства като балсам на Зоуи. Чувстваше се изтощена, но и облекчена, а изкушението да довери на Роуз и останалите си тревоги беше голямо. Ала не можеше и затова поклати глава.

— И все пак само те бавя с историите си. Пътят до Лондон е няколко часа, така че е време да тръгваш. — С тези думи извади ключодържателя от чантата си и го сложи на масата заедно с документите на колата и карта за зареждане с гориво. — Този е ключът за колата, а този за входната врата. Напълних резервоара, но когато бензинът свърши, използвай картата.

Роуз посегна нерешително към ключодържателя и документите, обаче тикна картата към Зоуи.

— Не мога да я приема. Сама ще платя бензина и ще ти върна колата с пълен резервоар. Достатъчно щедро е от твоя страна, че ми я даваш. — И смръщи чело. — Наистина ли няма да ти трябва?

— Не — заяви категорично Зоуи.

Беше рисковано да дойде с колата. Лекарят я посъветва да не сяда зад волана в това състояние. Ако аневризмата се спукаше, щеше да изложи на опасност и себе си, и други хора. Но това бе най-бързият начин да стигне до Пендерак, затова рискува. Още не знаеше как да реши проблема на връщане, щеше да му мисли, като му дойдеше времето.

— Както ти споменах, тук мога да стигна навсякъде пеша, така че колата ще стои неизползвана. Вземи я, така ще ти е много по-удобно да пътуваш до Лондон.

— Е, добре. Както кажеш.

Роуз стана да раздигне чашите и чайника.

— Остави, аз ще разтребя! — Зоуи също се изправи и я последва до мивката. — Нали сега отговарям за къщата.

— Вярно. — Роуз отвърна на усмивката й и остави чашите върху плота. — Ще ти обясня набързо кое къде стои.

Зоуи кимна и в гърдите й се надигна топло чувство. Между тях все още имаше близост, макар отношенията им да бяха покрити с прах, ръждясали, закърнели. Ала нея все още я имаше — дълбоката симпатия, която ги беше сприятелила навремето, и Зоуи пак усети пробождане в гърдите, щом си даде сметка колко й е липсвало това през всичките години. Така й се искаше да го сподели с Роуз, обаче си замълча и се заслуша в обясненията на старата си приятелка.

Когато малко по-късно застанаха пред къщата и се сбогуваха, Зоуи се поддаде на импулса и прегърна Роуз, притисна я към гърдите си.

— Благодаря — продума с дрезгав глас. — Да бъда тук, означава толкова много за мен.

Роуз се усмихна.

— Почини си добре. Ако възникне някакъв проблем, можеш по всяко време да се обърнеш към мама. Или да ми звъннеш по телефона, ако имаш въпроси. Винаги съм на линия.

Последното го натърти, а Зоуи разбра, че това се отнася не само за битови проблеми в къщата, и кимна.

— Окей.

Видя как Роуз потегли с кабриолета, махна й, проследи я с поглед, докато колата се скри по тесния път, водещ към селото. Сетне се обърна към къщата.

„Плажната вила“, така я наричаха всички, макар че не беше на морския бряг, а в края на обширна ливада, на която пасяха овце. Ако се тръгнеше по пътя покрай вилата, се стигаше директно до скалите и тъй като нямаше друга къща по-близо до морето, в един момент хората бяха нарекли вилата така.

Постройката беше всъщност стар овчарник, но семейство Галахър го бяха преустроили и превърнали в малко бижу. Скатният покрив от тръстика, варосаната фасада, вече малко пострадала от капризите на времето, и красивите ланцетни прозорци, в добавка усамотеното, но идилично местоположение — всичко това бе любимо на родителите й, както и на тях двамата с Крис и те с радост се връщаха всяка година. Тук бяха щастливи. Докато не се случи нещастието с Крис…

Зоуи въздъхна дълбоко. Почини си добре, бе казала Роуз. За миг си пожела просто да може да се наслади на престоя си. Вместо това щеше да се изправи срещу призраците от миналото. Още не можеше да каже как и къде щеше да ги срещне. Но колкото по-бързо се заема, толкова по-добре, рече си и с решителни крачки се върна в къщата.