Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wildblumensommer, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Емилия Драганова, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2021)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- NMereva(2021)
Издание:
Автор: Катрин Тейлър
Заглавие: Лятото на дивите цветя
Преводач: Емилия Владимирова Драганова-Сивкова
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: немски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: немска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 25.06.2019
Отговорен редактор: Деметра Димитрова
Коректор: Жанет Желязкова
ISBN: 978-954-26-1913-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15761
История
- —Добавяне
5.
Джак Галахър пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително. След няколко секунди черно-бяло бордър коли профуча през ливадата и се закова пред него, размаха опашка и зачака нова команда. Само че такава не последва. Овцете бяха прибрани, всичко беше наред, Джак току-що се беше уверил в това — както всяка вечер.
— Е, за днес приключихме, Бъди. — Наведе се и погали кучето по главата. — Хайде да си вървим.
Бъди последва Джак и го изчака да затвори портичката на кошарата. Сетне се завтече по пътя, водещ към старата фермерска къща, която се издигаше пред тях, окъпана в последните слънчеви лъчи.
Беше иззидана от типичните за областта шистови камъни и толкова стара, че покривните плочи на плевника, който беше до главната постройка, бяха вече деформирани. В двора имаше и няколко бараки, а зад него се простираше голям участък земя, но самата къща бе на пешеходно разстояние от „Диви цветя“. Навремето пансионът също беше служил за плевник, обаче родителите му го бяха преустроили още преди десетилетия — когато стана ясно, че селското стопанство не може да осигури прехраната на семейството. Освен плажната вила, която бе в дъното на пасищата, близо до скалите, и едва се виждаше оттук, надлъж и нашир нямаше други постройки, така че гледката представляваше идиличен провинциален пейзаж. При това селото започваше недалеч от къщите на семейство Галахър, просто се падаше в низината на следващия залив и не се виждаше от фермата. Затова пък се откриваше изглед към морето, до което се стигаше пеша, ако човек пресечеше пасищата и поемеше по лъкатушната пътека към скалите, любимото място на туристите. Сърфистите се наслаждаваха на прибоя, а през лятото плажовете бяха винаги пълни, също като улиците в селото, ресторантите и магазините по тесните, отчасти стръмни пресечки, водещи към пристанището. Сега Пендерак се прехранваше от приходите от туризма и това бе променило облика на старото рибарско селище. Но не дотолкова, че Джак да не го познае след завръщането си. Много неща си бяха както навремето и това го изпълваше с едва ли не отчаяна благодарност.
Когато замина за Канада, не вярваше, че всичко тук ще му липсва толкова. Напротив. Беше абсолютно сигурен, че никаква сила няма да го върне на мястото, което тогава му се струваше толкова тясно, та искаше час по-скоро да избяга от него. Сега обаче му беше приятно да бъде отново тук, нуждаеше се от покоя на Пендерак.
Това беше важно и за Уилям, въпреки че синът му все още го мразеше, задето напуснаха Ванкувър.
Джак повика кучето, което беше изтичало на ливадата, и Бъди веднага се върна, последва го до къщата. Дъските издадоха добре познатото скърцане, когато Джак мина по коридора и влезе в малката дневна с мебели от тъмно дърво, които бяха тук, откакто се помнеше. Прадядо му, майстор дърводелец, беше изработил собственоръчно всяка част от покъщнината и това придаваше на обстановката самобитност, която Джак се бе научил да цени с времето. Семейството му стопанисваше фермата от поколения и преди вида на старите мебели го потискаше. Всичко изглеждаше установено и неизменно, макар, разбира се, да не беше така, но трябваше да прехвърли трийсетте, за да осъзнае, че точно в това се крие очарованието на къщата.
Бъди побутна ръката му с нос и Джак се усмихна, когато видя очакването в кучешките очи.
— Май си гладен, а?
Кучето не можеше да кимне, но скочи и се втурна към кухнята, което бе равносилно на потвърждение. Джак го последва и напълни купичката, сложи я пред Бъди, който се нахвърли лакомо на храната си.
Колито беше отскоро при тях. Джак го купи малко след като пое фермата, най-вече заради овцете, но и заради Уилям. Момчето отдавна искаше да си има куче, обаче Карън беше против и сега Джак се надяваше, че Бъди ще подобри настроението на Уилям. Само че той не проявяваше никакъв интерес. През повечето време се мотаеше някъде из района, без да казва къде отива, а на настоятелните въпроси реагираше дръзко или уклончиво.
Джак въздъхна дълбоко, докато пълнеше електрическата кана, за да си запари чай. Знаеше, че по това време в пансиона се вечеря и майка му би се зарадвала, ако се отбият с Уилям. Но момчето още не можеше да свикне с мисълта, че има голямо семейство, и Джак не искаше да го притиска повече. Затова най-често се хранеха сами.
Той извади от шкафа тиган и се зае да приготвя омлет с шунка, понеже знаеше, че Уилям го обича. Не знаеше обаче дали синът му ще се прибере, за да го изяде. Сутринта му каза, че ще го чака за вечеря в седем — тоест след няколко минути — но това не означаваше, че момчето ще се появи навреме.
Почукване по прозореца го изтръгна от мислите му, а когато надникна навън, видя Меган Търнър с кошница в ръка. Жената му махна с усмивка на лице.
— Може ли да вляза?
Гласът й прозвуча приглушено заради стъклото, а Джак въздъхна нечуто, защото не му беше до гости, още по-малко пък до Меган. Въпреки това посочи вратата с шпатулата за тигана.
— Отворено е!
Секунди по-късно Меган влезе в кухнята.
— Днес изпекох сладкиш и реших да ви донеса малко — поясни тя, извади от кошницата чиния, покрита с алуминиево фолио, и я сложи на масата. — Ябълков, нали Уилям го обича.
Засия цялата насреща му и Джак за пореден път констатира, че е много хубава. Не дотам, че да ти замае главата, но му харесваше. Имаше спортна фигура и почти винаги носеше тъмната си коса на конска опашка. И имаше красива усмивка. Беше го забелязал още когато ходеха заедно на училище. Не бяха близки приятели, само добри познати, обаче след връщането му преди половин година Меган — за разлика от други хора в селото — го посрещна с открито сърце и общуваше с него, без да задава много въпроси. Джак знаеше, че мнозина гадаеха защо се е върнал, но не обичаше да говори за миналото си. Меган беше от хората, които уважаваха желанието му. Ценеше това й качество, както и грижите, които полагаше за Уилям.
Естествено, правеше това не само защото бе добра по душа. Джак беше абсолютно наясно, че Меган проявява интерес към него. Ала година и нещо след нещастието с Карън и внезапната й смърт двамата с Уилям все още не бяха превъзмогнали трагедията. Джак не знаеше дали би започнал някакви отношения точно с Меган, когато се почувстваше готов за нова връзка. Но сега не му се мислеше за това. В момента й беше благодарен за приятелското отношение и че не изискваше нищо от него.
— Благодаря, много мило от твоя страна. — Взе чинията и я остави на кухненския плот до хладилника. — Само че не съм сигурен дали Уилям ще хапне от сладкиша. Нали го знаеш, напоследък реагира на всичко с „не“.
Меган седна на кухненската маса.
— Трябва да му дадеш време да свикне с новия си живот. Ще се получи, ще видиш.
— От твоите уста в божиите уши — каза Джак, който не беше чак такъв оптимист. — Наистина в момента ни се води, ни се кара.
— Да се опитам ли да поговоря с него?
— Не, недей, все някак ще се оправя — отговори той и едва сподави желанието да изкриви уста в гримаса.
Колкото и симпатична да му беше, Меган определено надценяваше влиянието си върху Уилям. Момчето се държеше малко или повече учтиво, но само защото Джак му беше заявил ясно и категорично, че очаква това от него. Когато я нямаше, изобщо не криеше неприязненото си отношение към нея. Въпреки крехката възраст не му бяха убягнали намеренията й към Джак. И макар да знаеше, че бракът на родителите му е бил всичко друго, но не и щастлив, мисълта за нова връзка между баща му и друга жена явно не му се нравеше.
Джак извади първия омлет от тигана и го сложи в чиния.
— Ще хапнеш ли омлет? — попита Меган.
— С удоволствие — отвърна тя и пак го погледна цялата сияеща. Очевидно бе очаквала поканата.
Той й подаде чинията и прибори, после чукна нови яйца и ги разбърка с мляко.
— Слушай, канех се да те попитам нещо… — Меган се поколеба, сетне изстреля на един дъх: — В събота е летният празник. Много ми се иска да отида, но не сама. Би ли се съгласил да ме придружиш?
Погледна с надежда Джак, който за миг се почуди какво да отговори. Летният празник, голяма и обичана танцова вечер, по традиция посещаваха предимно двойки и ако отидеше с Меган, това би било, кажи-речи, следваща стъпка в отношенията им. Меган явно искаше да я направи и той внезапно се запита дали не е подценил решимостта й да започне връзка с него.
Но нима не й дължеше поне този дребен жест след всичко, което правеше за него и Уилям? Беше толкова любезна, можеше поне да се покаже признателен. Пък и беше само вечер с танци, нищо повече. Така че каза с усмивка:
— Щом искаш.
— О, страхотно!
Очите на Меган светнаха от радост, а Джак отвори уста да добави нещо, в същия момент обаче в кухнята влезе Уилям.
Щом видя Меган, и бездруго намръщеното му лице помрачня още повече.
— Здрасти, Уил — каза тя с приветлива усмивка, но момчето реагира на поздрава само с поглед накриво към баща си, преди да отиде до хладилника и да си налее портокалов сок.
Джак наблюдаваше Уилям с крайчеца на окото си, докато пържеше втория омлет. Беше хубаво момче, високо за възрастта си и все още малко недодялано, но вече се радваше на успех сред момичетата, макар засега да не отвръщаше на интереса им. Тъмната, почти черна коса бе наследил от Карън, а и като цяло приличаше на нея. Само зелените очи бяха от Джак — както по всяка вероятност и инатът.
— Е, как мина денят ти?
Грешен въпрос, рече си Джак веднага, щом като го зададе, за негова изненада обаче последва отговор.
— Бях при Сара във вилата.
Уилям си взе нож и вилица и седна възможно най-далеч от Меган.
— Целия ден? — учуди се Джак.
Сутринта се обади на сестра си по телефона, защото племенникът му Люк трябваше да му помогне за оградата, а когато стана дума за Уилям, Роуз каза, че не го е виждала.
— Не, преди малко — отвърна Уилям без по-нататъшни обяснения какво е правил през останалото време.
Джак не настоя. Предполагаше, че Уилям е бродил по плажа, пък и се радваше, че успя да изтръгне от момчето поне тези думи.
Но се оказа, че има продължение.
— Леля Роуз утре заминава за Лондон — съобщи Уилям, поемайки чинията с омлета.
Джак го изгледа с изненада.
— За Лондон ли? Нищо не ми спомена.
— Научи го едва днес — поясни Уилям. — Сара ще се премести у семейство Донован, а момчетата у Айрис. Пък във вилата щяла да отседне някаква жена.
— Каква жена? — полюбопитства Меган.
Уилям сви рамене.
— Нямам идея. Май леля Роуз я познава от по-рано. Настояла да дойде веднага и да наеме вилата, така че сега леля заминава за Лондон и през това време ще живее в къщата на жената.
Казаното даваше доста оскъдна информация, но Джак бе свикнал с откъслечните разкази на Уилям и веднага сглоби приблизителната картина на станалото. Види се, Роуз беше уговорила спонтанно размяната. С приятелка от по-рано…
Стомахът му се сви.
— Каза ли името на приятелката?
Уилям поклати глава.
— Май не — рече, което вероятно означаваше, че вече е забравил името, дори Сара или Роуз да го бяха споменали. Едно тринайсетгодишно момче не помнеше такива маловажни неща.
И бездруго нямаше значение. Няма как да е Зоуи, помисли си Джак и се ядоса, задето образът й веднага бе изплувал в съзнанието му. Тя така и не му се беше обадила и ако питаха него, по-добре да си останеше така. Даже не знаеше защо се беше сетил за нея. Може би защото семейството й винаги летуваше във вилата. И защото беше от Лондон. Само че Лондон беше голям град, пък и той нямаше представа дали Зоуи още живееше там и с какво се занимаваше. Беше му все едно.
Меган не млъкна през цялата вечеря. Работеше в заведение за риба и пържени картофки на пристанището и им разказа някои забавни случки с клиенти. И по-добре, защото иначе едва ли би се получил разговор. Уилям не продума повече и отиде в стаята си веднага след като си изяде омлета, а и Джак слушаше само с половин ухо и се зарадва, когато Меган най-сетне си тръгна.
— Е, тогава до събота — сбогува се тя на вратата. — Ще дойдеш ли да ме вземеш?
Джак кимна.
— Към седем и половина.
Щом се върна в кухнята, се опита да се настрои, че го очаква приятна вечер. Меган беше симпатична. И със сигурност нямаше да го разочарова като Карън. Или Зоуи…
За миг-два се запита дали да не намине към Роуз и да чуе цялата история за тази размяна. Ала след това реши да не ходи. Щом като утре й предстоеше пътуване, сто на сто имаше куп работа за вършене.
Рано или късно ще науча коя е тази гостенка, рече си Джак и сложи резето.