Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (49)

49.

Осем месеца по-късно

Още мъничко. Зоуи стисна зъби, защото изпитанието се оказа по-трудно, отколкото си мислеше. Теренът беше неравен и тя трябваше да върви внимателно, стъпка по стъпка, с мъка пазейки равновесие. Благодарение на бастуна, с който не се разделяше, обаче след няколко минути достигна парапета на скалите.

Сгорещена, но и облекчена, се облегна на обветреното дърво и вдиша дълбоко свежия морски въздух. Днес духаше силно и въпреки лазурносиньото небе беше още хладно. Ала дивите цветя пак бяха разцъфнали навсякъде по скалите и показваха, че лятото вече не е далеч.

Зоуи отсега се радваше, че най-сетне ще се затопли, защото всеки слънчев час пропъждаше спомените за мрачното време зад гърба й.

Беше много трудно да се пребори и върне към живота, а и борбата още не беше приключила. Но имаше прогрес. Парализата на лявата й страна вече бе почти отшумяла. Зоуи пак можеше да говори нормално, за което бе истински благодарна, само дето понякога й липсваха думи и й отнемаше повече време, докато формулира изречение. Работеше върху това, както и да ходи без бастун, засега обаче не успяваше. А може би и никога нямаше да успее.

Все пак беше извадила късмет, лекарите непрекъснато го повтаряха. Състоянието й се бе подобрило значително и това се дължеше предимно на Джак. След рехабилитацията се премести при него в Корнуол и той й оказа всяка възможна подкрепа, в най-тежките моменти бе неотлъчно до нея. А сега и тя вече бе в състояние да допринесе с нещо за съвместния им живот. Помагаше на Уилям с домашните и вършеше лека домакинска работа — например готвеше и печеше. Всеки ден научаваше нови рецепти от Дейзи и ги изпробваше. Това занимание й беше учудващо приятно, най-вече защото там имаше по-голям успех, отколкото в тренировките за възстановяване на парализирания крак, който не й служеше, както искаше Зоуи.

— Хей! Какво правиш там, горе?

Гласът на Джак я изтръгна от мислите й. Той тичаше по пътеката към нея. Когато стигна до скалите, Зоуи видя на лицето му радост и тревога.

— Можеше да ми кажеш, щях да те придружа.

— Предупредих Уилям — отвърна тя. — И той сметна, че е окей. Явно ми има по-голямо доверие.

Джак се усмихна.

— Казвам го не защото ти нямам доверие, а понеже с удоволствие бих се разходил с теб. Това, че сега пак можеш да правиш всичко без мен, не означава задължително да го правиш без мен. Иначе, току-виж, съм си помислил, че вече не съм ти нужен.

Зоуи сведе смутено поглед, понеже именно за това трябваше да поговори непременно с него. Ала още преди да каже нещо, Джак продължи.

— Обади се баща ти. Пита дали си обмислила предложението да оглавиш фондацията. Мисля, че е важно за него.

Зоуи въздъхна.

— И за мен е важно, все пак основаването й беше моя идея. Но не зная дали съм най-подходяща за тази работа.

Замисли се за къщата и се зарадва, че бе решила да не я продава. Сега тя беше седалище на фондацията за млади музикални таланти „Крис Бивън“, която Зоуи основа съвместно с баща си. В нея се помещаваше администрацията, но имаше и зали за семинари и музикални събития, посещавани от стипендиантите. Така че просторните помещения най-сетне не бяха безлюдни, а изпълнени с живот и музика. И някой отново свиреше на рояла на Крис, факт, който би зарадвал най-много майката на Зоуи, ако го беше узнала.

Само че състоянието й се бе влошило драстично и Бренда бе починала внезапно в началото на годината. Скоропостижната й смърт шокира всички, но Зоуи поне беше спокойна, че са направили за нея всичко по силите си. Тя самата нямаше възможност да се грижи за майка си, обаче баща й я замести и положи максимални усилия.

Джордж Бивън беше различен отпреди, много по-благ и по-достъпен. Управлението на фирмата бе предал, общо взето, на Филип, за да се посвети изцяло на фондацията, задача, която прие много сериозно, сякаш по този начин искаше да изкупи вината си пред Крис за онова, от което го бе лишил. Буквално вреше и кипеше в тази работа и Зоуи беше сигурна, че не се нуждае от помощта й. А предложението да оглави фондацията бе по-скоро свързано с желанието му да я вижда по-често. Тъй като нямаше как да изпълнява задълженията си, без да напуска къщата в Корнуол.

— Мисля, че още не съм готова — каза тя. — Освен това ще трябва много по-често да пътувам до Лондон.

— Че лошо ли е? — попита Джак. — Животът в големия град сигурно ти липсва.

— Не, ни най-малко — натърти Зоуи.

Изобщо не й липсваше. Беше щастлива тук с Джак и не искаше да промени нищо. Но той като че ли виждаше нещата по друг начин.

В последните седмици нерядко изглеждаше разсеян, сякаш нещо занимаваше съзнанието му, а колкото пъти го попиташе, избягваше отговора и я уверяваше, че всичко е наред. И това подклаждаше съмненията й.

Дали не му беше омръзнало да се съобразява с болестта й и да нагажда живота си спрямо нея? Фактът, че непрекъснато й повтаряше да приеме предложението на баща си, очевидно го потвърждаваше. Може би се надяваше тя да замине за Лондон и така да се отърве от нея?

— Не е нужно да прибързваш с решението си — каза Джак, преди Зоуи да изрази безпокойството си. — Ако го помолиш, Джордж ще ти даде време. Но първо ще отпразнуваме сватбата на Роуз. Баща ти ще дойде, нали?

Зоуи кимна.

— Роуз го покани. Ще доведе и Филис.

Джак леко наведе глава и я погледна скептично.

— И ти нямаш нищо против?

— Не, категорично нямам — отвърна Зоуи.

Всъщност дори тя самата настоя пред баща си най-сетне да обяви официално връзката със своята секретарка. Осъзна, че досега не го беше направил заради нея и неприязненото й отношение към Филис. Междувременно обаче бе приела, че тази връзка е важна за баща й. И той като нея се нуждаеше от някого, който да му бъде опора, а Филис го обичаше истински.

— Искам татко пак да бъде щастлив. Заслужава го след всичко станало.

Джак се усмихна.

— И сестра ми заслужава — въздъхна той. — Дано втория път да има повече късмет.

— Разбира се, че ще има — рече Зоуи и си помисли, че Роуз направо беше разцъфнала през последните месеци. Любовта към Саймън бе променила целия й живот.

Двамата не издържаха дълго да водят връзка от разстояние и още след три месеца заживяха заедно. Сега заедно с децата обитаваха голяма къща в Хампстед, съвсем близо до нейния имот, и се чувстваха прекрасно. Децата харесваха Саймън и с желание ходеха в новите си училища, а Роуз вече работеше за дизайнера Клайв Уентуърт. Планираното сътрудничество с американката, която бе поискала нейни модели за своя онлайн магазин, не се осъществи, понеже условията, които й предложи, се оказаха неприемливи. Но Роуз не се отказа, а продължи да търси възможности за сбъдване на мечтите си. И наистина не след дълго й предложиха работа при прочутия дизайнер. Сватбата със Саймън, която щеше да се състои след две седмици тук, в Пендерак, щеше да увенчае този обрат в живота й — и Зоуи се радваше от душа и сърце за приятелката си.

— Двамата са родени един за друг — каза тя с лека меланхолия в гласа. — Мисля, че не познавам по-щастлива двойка.

Чак след като го произнесе, си даде сметка какво е казала. Уплашено погледна Джак, който се взираше в нея, смръщил вежди.

— Това означава ли, че ние не сме щастливи?

— Зная, че аз съм щастлива — продума тя и усети буца в гърлото си. — Но ти?

— Какво имаш предвид? — изненада се той.

Зоуи си пое дълбоко дъх, защото й беше трудно да изкаже съмненията си.

— Джак, вече не съм тази, в която се влюби навремето. И може би никога няма да бъда. Съвзех се от болестта и вече се справям сама. Моля те, не се чувствай задължен да останеш с мен. Наистина направи достатъчно за мен, но разбирам, че ще е по-добре да имаш жена, която може да ходи нормално. И която не е толкова несръчна като мен, толкова бавна. Кажи ми честно: ако съм ти в тежест…

— Глупости! — прекъсна я той. — Как изобщо ти хрумна подобно нещо?

— Напоследък си толкова замислен. И постоянно подхващаш разговор за фондацията. Искаш да се върна в Лондон ли?

— Какво? Не! — Джак я погледна уплашено. — Но си мислех, че ти го искаш. Зоуи, сега, след като се възстанови, сигурно се чувстваш тук като птица в клетка. Беше преуспяваща бизнесдама, ръководеше компания — това със сигурност е много по-вълнуващо, отколкото всекидневието във фермата. Бях сигурен, че Лондон и старият ти живот ти липсват и сметнах, че нямам право да те задържам в Пендерак. Затова те посъветвах да приемеш длъжността във фондацията. Боях се, че тук ти е скучно.

Зоуи усети как камък й падна от сърцето.

— Тук ми харесва, Джак. Повече откъдето и да било. Обичам сегашния си живот. И обичам теб. Не искам да се разделяме.

Джак се усмихна с облекчение.

— Щом е така, май ще е по-добре да изясня веднъж завинаги един въпрос.

Той извади нещо от джоба на панталона си, а Зоуи затаи дъх от изненада, когато видя, че е сребърен пръстен с два инкрустирани диаманта.

— През цялото време го мъкна със себе си и не съм ти го дал досега, защото си мислех, че може би е твърде рано. И че още не си готова. Пък и исках да вземеш свободно решението си за фондацията. Иначе отдавна да съм го направил.

Очите на Зоуи плувнаха в сълзи, когато Джак коленичи пред нея.

— Зоуи, обичам те. И ми е абсолютно безразлично дали ходиш на два крака или само на един. Ако желаеш, ще те нося на ръце, но искам да бъда с теб. Веднъж вече те загубих, насмалко да те загубя и втори път и ако съм си взел някаква поука, тя е, че срещнеш ли щастието, трябва да го задържиш. Ти си моето щастие, Зоуи, и вече не мога да си представя живота без теб. Затова искам да се оженим. Ще станеш ли моя жена?

Сълзите потекоха по бузите на Зоуи.

— Да — промълви тя едва чуто. — Да, ще стана твоя жена. Искам го повече от всичко.

Джак с усмивка я улови за ръката и й сложи пръстена, после се изправи и я заключи в обятията си. Целува я дълго и пламенно, сякаш за да разсее и най-малкото й съмнение, че не е казал онова, което мисли. Но тя не се съмняваше повече, а притисната към него, отговаряше на целувките му.

Когато се откъсна от нея, двамата останаха прегърнати в продължение на дълъг миг, докато Зоуи не усети как Джак се напрегна и вдигна глава.

— Какво има? — попита уплашено тя, той обаче пак се усмихна.

— Мисля, че не сме сами — каза и погледна към развалините на старата кула. — Хайде, излез, Уилям. Зная, че си там.

От храсталака пред кулата се чу шумолене и секунди по-късно оттам излезе Уилям. Ухили се смутено и се приближи до тях.

— Не исках да ви преча — каза и посочи пръстена на ръката на Зоуи. — Значи най-накрая ти предложи, а?

Тя се усмихна изненадано.

— Ти си знаел?

Той кимна.

— Малко ме беше страх, че ще сгафи. Ама всичко мина тип-топ.

— Ей, внимавай какво говориш!

Джак замахна да го боксира на шега и баща и син си размениха усмивки. След това прегърна Зоуи през рамо.

— Е, хайде да се прибираме — каза и Зоуи се усмихна щастливо, когато тримата поеха по пътя за фермата.