Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (48)

48.

Светлината я заслепяваше, затова пак притвори клепачи. Само че настойчивият глас не утихна.

— Отворете очи! — Гласът беше мъжки. — Зоуи? Ако ме чувате, стиснете ръката ми.

Тя се опита да изпълни нареждането, но тялото й беше безсилно. Дали изобщо усещаше ръката си? Страхът се плъзна нагоре, клепачите й затрепкаха. С усилие отвори очи и примигна срещу светлата точка пред лицето си.

— Следете светлината с очи. Можете ли, Зоуи?

Точката се придвижи надясно и тя я последва машинално. Но само за малко, сетне насочи поглед към смътните лица над себе си. Не можеше да ги фокусира, различаваше само очертания. Едва полека-лека картината се проясни, стана по-отчетлива.

До леглото й стояха непознати мъже в бели престилки. Зоуи усети адреналина, бушуващ в тялото й. Понечи да седне, ала не успя. Сега вече усещаше дясната си ръка, както и десния крак. Останалото обаче — не. Не чувстваше нищо и искаше да го каже. Но нещо не беше наред и с говора й.

Къде съм, помисли си отчаяно. И какво правят тук всичките тези хора?

Едно лице разбута другите, изпречи се точно пред нейното. Тя погледна зелените очи, в които се четеше загриженост.

— Зоуи?

Гласът прозвуча познато и страхът в гърдите й изчезна. Не знаеше къде е и какво става с нея, но сега отново имаше нещо, което й даваше опора. Тъй като позна наведения над нея мъж.

— Джак…

Костваше й неимоверни усилия да произнесе името му и то не прозвуча правилно, а по-скоро грачещо, хрипливо и неразбираемо. Джак обаче я възнагради с усмивка на облекчение.

— Слава богу — промълви и тя видя сълзите в очите му, усети дланта му върху косата си. — Сега всичко ще бъде наред. Чуваш ли, Зоуи? Всичко ще бъде наред.

Значи в момента не е наред, помисли си тя. А и го чувстваше. Беше слаба, не контролираше тялото си и вече не можеше да държи очите си отворени. Мракът, от който едва бе изпълзяла току-що, отново посегна към нея, погълна лицето на Джак.

Моля те, не си отивай, рече си, преди силите да я напуснат и пак да потъне в дълбок сън.