Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (47)

47.

— Така ще се съсипете, господин Галахър. — Сестра Сюзън поклати угрижено глава и подаде на Джак чаша прясно запарен чай. — Та вие изобщо не си почивате. Полегнете за малко. Ще ви събудя веднага, ако има промяна.

Джак я погледна уморено и повтори отговора, който вече дни наред даваше, щом чуеше това предложение:

— Добре съм.

Сестра Сюзън поклати глава.

— Ей, голям инат сте, да знаете!

Той изкриви уста в усмивка.

— Мисля, че колегите ви от време на време ми го споменават — каза и отпи от силния чай, който се оказа неочаквано сладък. — Вие ли го подсладихте?

Сестра Сюзън кимна.

— Ще ви се отрази добре — каза строго и седна срещу него до масичката в сестринската стая.

По принцип помещението бе само за персонала, но Джак вече минаваше за изключение от правилото. Там му сервираха чай, а когато вече нямаше накъде, можеше да полегне на кушетката в единия ъгъл. Освен това, когато идваха на смяна, сестрите му носеха нещо за хапване, за което им бе изключително благодарен. Въпреки всичко не се застояваше тук, тъй като все го теглеше към Зоуи. Тя беше още в кома и чакането постепенно го смазваше. С всеки изминал ден, в който не се събуждаше, се увеличаваше вероятността за тежки мозъчни увреждания вследствие на кръвоизлива.

Не, не може нещата да са толкова зле, утешаваше се той. В края на краищата нали вече дишаше самостоятелно. Само че нищо друго не се променяше и Джак забелязваше, че лекарите постепенно губеха надежда, макар непрекъснато да го уверяваха, че при аневризмите всичко е възможно.

Сестра Сюзън се зае да попълва болничните документи, които лежаха на бюрото пред нея, докато Джак пиеше чая, унесен в мислите си. Ето затова му беше симпатична едрата, русокоса и на вид около петдесетгодишна жена — защото, за разлика от другите сестри, не се опитваше да завърже разговор с него. По някое време усети, че го гледа. Повдигна въпросително вежди, а тя се усмихна плахо.

— Много я обичате, нали?

Когато кимна, видя, че сестра Сюзън едва се сдържаше, понеже явно искаше да го попита още нещо. И най-накрая се реши.

— Ами ако се събуди като друг човек? — При тези думи сви рамене. — Искам да кажа… Разбирате ме. Ако е парализирана? Или не си спомня за вас? Възможно е. При спукана аневризма винаги има някакви неврологични увреди. Не е изключено да не може да говори нормално. Или да не може да се движи. А в най-лошия случай никога няма да се научи.

Джак знаеше всичко това, защото лекарите постоянно го изтъкваха. Но в момента за него беше важно само едно.

— Искам да се събуди — каза той. — За останалото ще мислим после.

Сестра Сюзън се облегна на стола си и се вгледа в него.

— Дано приятелката ви знае какъв късмет е извадила с вас — каза усмихнато и пак се наведе над документите.

Джак изпи чая си и й благодари. После пак се запъти към стаята на Зоуи. Когато мина покрай остъклена врата, направо се стресна от отражението си. Трябва да се избръсна, рече си и прокара ръка по брадясалите си бузи. Направо се беше занемарил, но не смяташе, че това е важно. Важно беше единствено Зоуи да…

Покрай него притича лекар с развяна престилка, след него — една, втора сестра. Джак вече знаеше какво означава това: някой пациент имаше криза и се нуждаеше от спешна помощ. Познаваше сестрите, които бързаха надолу по коридора. Едната беше сестра Сюзън, която, бягайки, се обърна към него.

— Господин Галахър, елате! — извика тя и чак в този момент Джак осъзна, че тичат не към която и да било стая. А към стаята на Зоуи.