Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (45)

45.

— Роуз! Почакай за момент!

Подвикването накара Роуз, която се беше запътила за бутика на сестра си, да се обърне стреснато. Когато видя, че по крайбрежната алея се приближава Меган Търнър, простена наум. Тъй като подозираше какво ще я попита.

— Има ли някакви новини от Лондон?

Мълвата за състоянието на Зоуи се беше разпространила бързо. Както и че Джак дни наред не се отделял от леглото й. Хората проявяваха съчувствие и често се интересуваха как са двамата. В случая обаче Роуз не беше сигурна на какъв отговор се надява Меган.

— Няма промяна — каза. — Зоуи все още не се е събудила.

— Но тя вече близо седмица е в кома. Лекарите имат ли още надежда, че ще се оправи?

Роуз видя пред себе си бледото, сякаш безжизнено лице на Зоуи.

— Положително ще се оправи — изрече с по-голяма увереност, отколкото действително изпитваше. — Вече диша самостоятелно и лекарите казват, че това е добър признак.

Но лекарите бяха казали и друго: че всеки ден в кома увеличава вероятността мозъкът й да е увреден от кръвоизлива. Че при спукана аневризма никога не може да се предвиди каква ще бъде прогнозата за болния. Зоуи беше извадила донякъде късмет: веднага бе постъпила в клиника и оперирана, а и кръвоизливът бе на сравнително безопасно място. Въпреки това неврологичните тестове за установяване сериозността на последиците можеха да се проведат едва след като се събудеше от комата. При положение че изобщо се събудеше…

— А Джак? — продължи да подпитва Меган. — Още ли е там?

Роуз кимна и това, изглежда, не се понрави на Меган, защото тя замислено задъвка долната си устна.

— Но той може ли изобщо да й помогне с нещо? Не е ли по-добре да се върне? Не върви да зареже за толкова време стопанството.

— Всичко е уредено — отвърна нервно Роуз. — А сега ме извини, но трябва да отида спешно при сестра ми.

Сбогува се и продължи към бутика, без да се обърне. Всъщност съжаляваше Меган, понеже тя явно не беше погребала надеждата Джак все пак да избере нея. Само че не го беше видяла седнал до леглото на Зоуи. В момента го интересуваше една-единствена жена и Роуз се молеше горещо двамата да получат още един шанс.

Едно денонощие бе дежурила заедно с Джак до леглото на Зоуи. После пристигна Айрис и двете се прибраха в Пендерак.

Тук животът вече беше навлязъл в обичайното си русло, което бе добре дошло за Роуз, понеже поне донякъде я отвличаше от мислите и мъката по Саймън.

Той така и не се беше обадил, а тя на няколко пъти бе на границата да го направи, защото направо не издържаше. Всеки път обаче смелостта я напускаше в последния момент. Не биваше да се натрапва, макар че с всеки изминал ден усещаше все по-силно липсата му.

С въздишка блъсна вратата на бутика и даде път на клиентката, която си тръгваше. След това влезе и се усмихна на Айрис, която бе застанала зад тезгяха и прибираше пари в касата.

— Е, как е оборотът?

— Не мога да се оплача — отвърна весело Айрис, но веднага след това стана сериозна. — Чувала ли си се с Джак?

Роуз поклати глава.

— Обеща да се обади веднага щом настъпи промяна. Я по-добре ми кажи има ли поръчки за мен?

Айрис й подаде списък с продадените блузи и чанти, за да попълни асортимента. Беше горе-долу обичайната бройка, така че нямаше да й отнеме много време.

— Надявах се да са повече — отбеляза разочарована, Айрис обаче само се засмя.

— Според мен ще се зарадваш, че не са толкова много. Тъй като имам още нещо за теб. — С тези думи бръкна под тезгяха и извади писмо, адресирано до Роуз. — Господин Пайн ми го остави, защото му казах, че ще наминеш след малко. Така щял да си спести разкарването до вилата.

Пощальонът често правеше така, когато пристигаха писма или колети за Роуз, и тя нямаше нищо против. Любопитно взе плика и прочете името на изпращача.

— Фелисити Майърс! — възкликна уплашено. — Тя пък какво иска от мен?

— Сигурно да й ушиеш още един цялостен тоалет — предположи Айрис.

След последната си среща с ексцентричната американка обаче Роуз се боеше по-скоро от друго. Дали не й изпращаше сметката за съсипания панталон? Притеснено отвори плика и разгъна двата листа в него.

— Е? Нова поръчка ли е? — полюбопитства Айрис.

— Не, нещо много по-хубаво.

Роуз прочете повторно писмото, защото не можеше да повярва какво й предлага Фелисити Майърс.

— Кани ме на делови разговор в Лондон. Както изглежда, е собственичка на голям онлайн магазин в Щатите, специализиран в дизайнерска мода. Освен представените марки, искала да основе и свой бранд и тъй като моите неща много й харесали, възнамерявала да ми предложи сътрудничество. Да разработвам модели, които тя евентуално да произвежда.

Роуз откъсна очи от писмото и погледна ококорената Айрис. Сестра й запляска с ръце от възторг.

— Та това е страхотно! Ще станеш истинска дизайнерка! Ха, знаех си! — извика тя и прегърна бурно Роуз.

Въпреки че беше не по-малко развълнувана, Роуз се опита да прояви реализъм.

— Това е само разговор. Може и нищо да не излезе.

— О, глупости, разбира се, че ще излезе. Ти си кадърна и ето че някой най-сетне го оцени. — И пак я прегърна. — Толкова се радвам за теб. Кога е срещата?

— Тук пише да й се обадя, за да се уговорим.

И посочи съответния пасаж.

— Ами тогава действай! Прибери се и й се обади! — настоя Айрис.

Роуз се усмихна.

— Точно това ще направя, щом се върна вкъщи. Но първо трябва да мина през фермата, за да нагледам Уилям.

Малко по-късно отново яхна колелото си и го подкара през селото. Беше прекрасен топъл ден и Роуз примигваше с усмивка срещу слънцето, което приятно огряваше лицето й, щастлива от току-що получената добра новина.

Когато стигна кръстовището до църквата, забеляза на известно разстояние пред себе си тъмна лимузина мерцедес, която след миг зави и изчезна от погледа й.

Беше същият модел, който караше Саймън, и мислите й отново отлетяха при него. Какво ли би казал за предложението на Фелисити Майърс, запита се и въздъхна, съзнавайки колко й се искаше да сподели с него новината. И колко й се искаше той да е пак до нея. Но после си рече, че сама си вреди с такива неосъществими желания, така че се помъчи да прогони образа на Саймън от главата си, докато въртеше педалите към фермата, за да навести Уилям.

Всички те редовно го наглеждаха и му помагаха в грижата за животните. Но той се справяше удивително добре и сам. Явно не искаше да разочарова Джак. С гордост й разправи за тренировките с Бъди, затова Роуз спокойно си тръгна след половин час.

Когато малко по-късно наближи вилата, още отдалеч видя паркирана отпред кола. Присви очи и се вгледа по-внимателно, защото не очакваше никого. Беше черен мерцедес, може би дори онзи, който бе видяла одеве.

Колкото по̀ се приближаваше, толкова по-познат й се струваше и сърцето й запърха в гърдите, щом стигна до него и видя регистрационния номер.

Автомобилът не само приличаше на мерцедеса на Саймън.

Беше неговият автомобил.