Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (43)

43.

Джак връхлетя в приемното отделение на болница „Крал Едуард VII“ в Мерилибоун. Видяна отвън, многоетажната сграда, която се вписваше перфектно в облика на улицата, приличаше по-скоро на хотел. Така изглеждаше и помещението, зад чиято рецепция от резбовано тъмно дърво седеше млада тъмнокоса жена, която го посрещна с приветлива усмивка. Но Джордж Бивън бе подчертал, че става дума за реномирана клиника и Джак горещо се надяваше да е така.

— С какво да ви помогна? — попита младата жена, когато Джак стигна до рецепцията.

— Бих искал да посетя Зоуи Бивън — каза той и погледна с благодарност Роуз, която го беше последвала и сега стоеше до него.

Радваше се, че сестра му бе дошла с него. По време на мъчителното пътуване до Лондон му беше вдъхвала спокойствие и кураж. Иначе навярно би превъртял от тревога.

— Тя е в интензивното отделение — информира ги брюнетката. — Вие член на семейството ли сте?

Джак се вторачи в нея и се замисли какво да отговори. На всяка цена трябваше да отиде при Зоуи, но бе почти сигурен, че няма да го пуснат, ако каже истината.

— Да, член на семейството е — изрече някой зад тях, а когато се обърна, Джак видя приближаващия се Джордж Бивън. Бащата на Зоуи, изглежда, бе очаквал идването им.

— Как е тя? — запита незабавно Джак.

— Няма промяна — отвърна Джордж Бивън с тъжна усмивка.

— Искам да я видя.

— Разбира се — каза възрастният мъж и направи знак на Джак и Роуз да го последват.

Джордж надали беше отдавна в болницата. Беше тръгнал преди Джак, който си стегна набързо багажа и се отби в пансиона, преди да го последва с Роуз. Но пък Джак караше по-бързо от друг път, непрестанно пришпорван от мисълта да не закъснее. Така че бащата на Зоуи със сигурност не го беше изпреварил с много.

Стигнаха до летящите врати, зад които бе интензивното отделение, и там ги пресрещна Филип Фрийман. Когато видя Джак, лицето му се вкамени, в погледа му обаче нямаше и следа от онази неприязън, с която Джак се сблъска при последната им среща. А и той самият вече не изпитваше ревността, която бе разяждала душата му допреди броени часове. Сега двамата не бяха конкуренти, а се притесняваха за жената, която обичаха. Макар и разтрогнала годежа, Зоуи все още значеше нещо за Филип и Джак уважаваше чувствата му, затова кимна на другия мъж.

— Ще дойда след малко — каза Джордж Бивън и остана пред вратата, за да поговори с Филип.

Роуз и Джак влязоха сами и спазиха указанията на медицинската сестра, която им даде калцуни и сини халати, които да облекат върху дрехите си. Едва тогава ги пусна в стаята, където бе Зоуи.

Беше единична стая, пълна с техника. Над и до леглото имаше някакви сложни апарати, чиито маркучи и кабели бяха закрепени за тялото на Зоуи. Тя лежеше бледа и неподвижна, с превързана глава и тръба в устата, през която я обдишваха. Изглеждаше толкова крехка, че Джак усети как сърцето му болезнено се сви. С огромно усилие сподави сълзите, напиращи в очите му.

Не знаеше какво да направи и се обърна за помощ към Роуз, ала тя му отвърна с не по-малко изплашен поглед. Докато пътуваха, си представяха какво ли не, обаче видяното се оказа много по-страшно.

Джак съзнаваше, че апаратите поддържат живота на Зоуи, въпреки това му се струваше, че правят точно обратното. Маркучите сякаш изсмукваха всичките й жизнени сили и онова, което оставаше, бе само обвивка, а тази мисъл беше непоносима. Тя все още е тук, каза си. Просто трябва да стигна до нея.

— Може ли да я докосна? — попита той медицинската сестра, която в момента проверяваше различните показатели върху мониторите. Тя се поколеба за миг, но явно усети отчаянието му.

— Може да я уловите за ръка, ако желаете.

Джак пристъпи до леглото и боязливо хвана ръката на Зоуи, внимавайки да не закачи абоката, който бе прикрепен към опакото на дланта й. Пръстите й бяха леденостудени и това усили страха му.

— Ще се събуди ли? — попита с дрезгав глас.

Медицинската сестра застана зад него и подпря ръце на хълбоците си.

— Надяваме се. Колкото по-скоро, толкова по-добре. В следващите дни ще намалим притока на кислород от апарата и ще тестваме дали може да диша самостоятелно. Засега не можем да кажем нищо повече.

Той преглътна с мъка.

— Но ще живее, нали?

Сестрата не му отговори, а когато се обърна към нея, Джак видя угриженото й лице.

— Нищо не мога да ви обещая — каза тя. — Само това, че ще направим всичко по силите си.

Джак се загледа в Зоуи, в красивия й профил.

— Разрешавате ли да остана при нея?

Сестрата пак се поколеба, сетне посочи стола в ъгъла на стаята.

— Вземете го, ако желаете.

Роуз реагира веднага и му донесе стола. Джак седна, без да изпуска Зоуи от очи, и продължи да я наблюдава, сякаш така можеше да й попречи да си отиде от него.

— Трябва да се събудиш, чуваш ли? — изрече полугласно и целуна ръката й. — Моля те, Зоуи, събуди се.

Не го интересуваше, че Роуз и сестрата го чуваха. Не го интересуваше и колко време щеше да седи тук. В никакъв случай нямаше да изостави Зоуи. Този път щеше да остане при нея, както и да се развиеха нещата.

* * *

Потънала в мисли, Роуз свали синия халат и калцуните. След това излезе в чакалнята. Филип Фрийман го нямаше вече, но Джордж Бивън бе седнал на една от пейките и се изправи, когато тя мина през вратата.

— Брат ви още ли е при Зоуи?

Роуз кимна.

— И се боя, че никой не може да го извади от стаята — въздъхна тя.

Вече наближаваше полунощ, а Джак все така не се отделяше от Зоуи и ако не го отпратеха, сигурно щеше да прекара цялата нощ до болничното легло на приятелката й. Очевидно беше решил, че е длъжен да стои при Зоуи. Роуз не успя дори да го придума да хапне нещо. Прие само чая, който му донесе. През цялото време държеше Зоуи за ръката и имаше толкова отчаян вид, че Роуз я заболяваше душата всеки път, когато го погледнеше.

Нямаше представа колко щеше да издържи така. Навярно дълго. Тя самата обаче вече усещаше силна умора. Искаше да остане при Джак и Зоуи, но бе изтощена от чакането и едва държеше очите си отворени.

— Мисля да си взема още едно кафе — каза и се прозя, прикрила устата си с длан.

— По-добре си полегнете — каза притеснено Джордж Бивън. — Изглеждате така, сякаш ще заспите права.

Роуз хвърли поглед, пълен едва ли не с копнеж, на пейките в чакалнята.

— Може наистина да си почина малко — съгласи се тя, но бащата на Зоуи я задържа за ръката, щом разбра кое място си е избрала за отдих.

— О, там е твърде неудобно — каза. — Бихте могли да поспите в къщата. Ако желаете, ще ви закарам там.

Мисълта за меко легло действително бе много примамлива. Въпреки това Роуз поклати глава.

— Сърдечно ви благодаря за поканата. Но предпочитам да остана тук.

При споменаването на къщата, която бе неин дом през изминалата седмица, се сети за въпроса, който бе изтрила напълно от съзнанието си.

— Впрочем какво стана с продажбата? Зоуи прие ли офертата?

Джордж Бивън я погледна с изненада.

— Знаете за продажбата?

— Научих случайно — отвърна уклончиво Роуз. — Доколкото разбрах, потенциалният купувач й беше поставил ултиматум. Тя трябваше да реши до понеделник вечер. Но не зная как е приключило всичко.

Бащата на Зоуи въздъхна.

— Отказа му — поясни той. — След връщането си в Лондон в присъствието на Филип разговаря с адвоката, който щеше да движи сделката, и отхвърли офертата. Филип ми каза, че не искала да продава.

Роуз се замисли за Саймън. Ако това беше вярно, значи той не знаеше, че приятелката й е толкова зле. Някак се беше надявала, че междувременно е узнал за Зоуи и ще се свърже с нея, може би защото толкова силно копнееше за прегръдката му. Искаше й се да му разкаже всичко и той да я утеши. Само че това, разбира се, бяха блянове. Дори да научеше, Саймън вероятно не би дошъл тук. Със сигурност отдавна бе оставил времето с нея в миналото и забравил за мимолетната им афера.

Роуз въздъхна дълбоко.

— Май все пак ще си взема кафе — каза и се запъти уморено към автомата.