Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (39)

39.

Отваряйки вратата на офиса, Зоуи едва не се сблъска с асистентката си Морийн Блек, която тъкмо излизаше в коридора с няколко папки под мишница.

— Госпожице Бивън! Не знаех, че се връщате днес! — възкликна изненадана Морийн, а лицето й подсказваше, че не е наясно дали да се радва, или да се плаши. — Не казахте ли, че ще дойдете чак в четвъртък? Аз… о, не, още не съм готова с отчетите. Но веднага ще наваксам, само трябва…

— Няма нищо. — Зоуи я улови за лакътя, за да я успокои. — Тук съм само за малко, искам да изясня нещо с баща си. Няма да се бавя.

Морийн видимо си отдъхна.

— О, тогава… добре. Вече си мислех, че съм объркала нещо.

Зоуи погледна младата жена. Беше на около двайсет и пет и работеше отскоро като нейна асистентка. Но възприемаше бързо и Зоуи я хареса от самото начало.

— Винаги съм била много доволна от вас, Морийн — каза импулсивно. — Вие бяхте страхотна асистентка.

Морийн смръщи чело.

— Това прозвуча, сякаш няма да остана още дълго тук — рече притеснено и Зоуи едва сега се усети, че е използвала минало време. Все едно всичко бе свършило…

— Не, не се тревожете. Работното ви място не е застрашено — увери с усмивка младата жена.

— Добре. Тогава… ще занеса набързо тези папки на Лари Суонсън. Трябвало да прегледа още веднъж плановете на проекта „Ломбарди“, така каза баща ви. Или предпочитате вие да го направите?

Зоуи поклати глава, учудена колко далечно й се струваше всичко, което само допреди седмица съставляваше нейния делник.

— Не, занесете ги на Лари.

Морийн кимна и понечи да тръгне, но се спря.

— Ще ви трябвам ли още? — попита отново неуверено. — Зная, че е едва пет часът, обаче майка ми има рожден ден и нарочно дойдох малко по-рано, за да си тръгна по-рано. Не знаех, че ще се върнете. Но на драго сърце…

— Вървете, не се притеснявайте — рече Зоуи. — Както казах, изобщо не съм на работа.

Морийн се усмихна с благодарност, а щом остана сама, Зоуи прекоси приемната с бюрото на асистентката си и влезе в собствения си кабинет.

Работното й място изглеждаше необичайно разчистено и подредено, но иначе всеки детайл в помещението й беше до болка познат. Години наред това място бе център на живота й, но въпреки това днес не събуди никакви емоции у нея. Не съжаляваше, че скоро вече няма да влиза тук, и дори изпита нещо като облекчение, когато затвори вратата и се върна в коридора. В този миг осъзна, че това място не е нейното. И никога не е било.

На път за кабинета на баща си мина покрай затворената врата на Филип и се сети за неприятния разговор, който бе провела с него. Когато най-сетне пристигнаха в Лондон, изпълни желанието й да я откара директно във фирмата и веднага се оттегли в кабинета си.

Сега Филип знаеше всичко, включително, че скоро щяха да оперират главата й и че хирургическата интервенция бе рискована. В първия момент се стъписа, но веднага след това й предложи подкрепа. Гневът, който се четеше по лицето му при скалите, явно се беше изпарил и Филип прие сравнително спокойно и факта, че Зоуи не иска да се омъжи за него, сякаш едва ли не бе разчитал да го чуе. Дали и той като нея не усещаше отдавна, че на връзката им й липсва нещо и изпълнението му пред Джак бе само финална демонстрация на мускули? Зоуи се надяваше да е така, защото в този случай нямаше да приеме твърде тежко истината.

Решително се съсредоточи върху онова, което й предстоеше, и продължи до последната врата в дъното на коридора. Почука веднъж, а когато влезе в приемната, усети как пулсиращата болка в главата й се влоши. Измъчваше я още от обяд, когато се сбогува с Роуз и отпътува от Пендерак с Филип. Хапчето, което изпи, очевидно не й подейства, понеже се почувства още по-зле. Не че това би променило нещо. И без главоболието се чувстваше ужасно.

— Госпожице Бивън! — В очите на Филис Портър също проблесна изненада, когато Зоуи влезе в помещението. — Колко е хубаво, че пак сте тук. Баща ви се тревожеше за вас.

Зоуи не отговори, а се втренчи в спретнатата секретарка на баща си. Беше около петдесет и пет годишна, но седнала зад голямото бюро, откъдето организираше всекидневието на Джордж Бивън, изглеждаше като жена без възраст. И макар че винаги, когато я видеше, й се усмихваше особено приветливо, Зоуи така и не надмогна себе си да я хареса.

— Тук ли е? — попита лаконично.

Филис погледна дисплея на телефонната си централа.

— В момента говори по телефона. Но не се притеснявайте, влезте. Със сигурност ще се зарадва да разбере, че сте се върнали.

Зоуи й кимна още веднъж, после почука на вратата и влезе в кабинета на баща си.

Той бе само малко по-просторен от нейния или кабинета на Филип и с подобно обзавеждане: модерни, но по-скоро семпли и функционални мебели. Баща й, който седеше зад бюрото си и говореше по телефона, не беше от хората, парадиращи с високата си позиция. Той знаеше други начини да покаже ясно кой е шефът.

Щом видя Зоуи, Джордж Бивън веднага приключи разговора и скочи от мястото си.

— Зоуи! Боже мой, къде беше? — възкликна със смесица от облекчение и гняв. — Толкова се…

— Бях в Пендерак, татко — прекъсна го Зоуи.

Баща й, който тъкмо се готвеше да заобиколи бюрото, за да отиде при нея, се спря като закован и Зоуи видя, че пребледня.

— И какво, по дяволите, си търсила там? — запита ядосано, явно не знаейки как да приеме тази информация.

— Исках да разбера какво се е случило онази нощ с Крис — поясни тя и забеляза как лицето на баща й се вкамени.

— Можеше да си спестиш пътуването. Никой не знае как е станало. А дори да знае, този някой си държи езика зад зъбите вече години наред — изрече сърдито той и Зоуи веднага се досети кого има предвид.

— Джак няма нищо общо с това — заяви тя. — Но си прав: действително има някой, който е мълчал през всичките тези години и чак сега събра кураж да признае истината.

Баща й я погледна изумено.

— Искаш да кажеш, че знаеш как брат ти е паднал от скалата?

Зоуи усети леко замайване и бързо посегна към облегалката на стола за посетители, който бе пред бюрото, придърпа го към себе си и седна.

— Да, вече зная — поясни и изчака баща й да се върне на мястото си.

След това му разправи какво бе научила от Хари Оуен. Когато свърши, в помещението за миг се възцари заредена с напрежение тишина.

— Хари Оуен? — продума почти беззвучно баща й. — Бил е Хари Оуен?

— Не, не е бил той. Било е нещастен случай. Но Хари Оуен е мъжът, с когото е имал връзка Крис.

Джордж Бивън изпръхтя презрително.

— Този тип лъже. Крис беше напълно нормален. Не обичаше мъже.

— Не е така, татко — настоя Зоуи. — И аз не знаех, но той е писал за това в дневника си. Всичко е там, ако желаеш, мога да ти го покажа. Хари Оуен е бил голямата му любов и Крис е искал заедно с него да…

— Глупости! — извика баща й толкова силно, че Зоуи трепна. Джордж Бивън скочи и опря ръце на бюрото. — Колкото до тия неща, Крис отдавна се беше вразумил.

Зоуи усети как ледена ръка стисна сърцето й, щом осъзна какво се крие зад думите на баща й. А и той като че ли си даде сметка, че се е издал, тъй като изправи гръб и избягна погледа й.

— Знаел си — каза Зоуи и впи очи в баща си. — Знаел си, че Крис е гей.