Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (38)

38.

Зоуи завъртя в ръката си букета от диви цветя, който бе набрала по пътя, и още веднъж зарови лице в него, вдъхна аромата им. След това погледна към Джак, който стоеше до нея пред парапета на скалите. Той се усмихна, но очите му останаха тъжни.

— Ако искаш, дай на мен.

Тя раздели цветята и му подаде едната половина.

— Ще го направим заедно.

Той кимна, сетне и двамата хвърлиха едновременно букетите си във вълните, които с грохот се удряха в скалите долу, защото приливът бе достигнал връхната си точка. Няколко цветчета се откъснаха от другите и литнаха надолу поотделно, паднаха във водата, а снежнобялата пяна мигом ги погълна.

Джак застана зад Зоуи и тя се сгуши в него, докато все така се взираше в разпенените вълни, които се разбиваха в камъните.

Джак бе не по-малко потресен от нея, когато снощи му разказа за признанието на Хари Оуен. Негова бе идеята да дойдат тук и да се сбогуват с Крис по този начин. И тя почувства, че така и трябва да бъде. Все още не се беше отърсила от ужаса и никога нямаше да преодолее напълно болката. Ала въпреки това й се струваше, че брат й отново е изплувал от мрака, в който го бе загубила за дълго. Беше опознала и друга негова страна и сега разбираше какво бе ставало в душата му, а така й беше по-леко да мисли за него. Извикаше ли образа му в съзнанието си, вече виждаше не размазаното тяло на Крис, а усмихнатото му лице, което й вдъхваше утеха, вместо да й причинява болка.

Порив на вятъра разроши косата й, а когато потрепери от хладния утринен въздух, Зоуи усети как ръцете на Джак я обгърнаха по-плътно. Обърна се към него и се притисна до гърдите му, наслаждавайки се на топлината му и усещането за близост.

Толкова се зарадва, че Джак я заведе във фермата, след като му разказа истината за гибелта на Крис, защото не би понесла да остане сама. През половината нощ си говориха: за Крис и последните му часове, за това как им беше убягнало случващото се с него. Джак я остави да се наплаче, а след това я люби, внимателно и нежно. Всяка от целувките му връщаше частица от нея към живота и й помагаше най-сетне да се избави от миналото. А после остана да лежи в прегръдките му, опитвайки се да задържи дълбокия покой, изпълнил душата й. От онази утрин преди четиринайсет години не бе изпитвала такова щастие и внезапно осъзна, че никога вече няма да го изпита. Без Джак.

— Искаш ли да се връщаме? — попита той и я целуна по косата.

Зоуи се отдели неохотно от него и се зарадва, че я беше уловил за ръка, докато вървяха заедно по пътеката, водеща покрай развалините на кулата.

Щом оставиха скалите зад гърба си, вятърът стихна и слънцето отново ги стопли. Беше вече високо в небето и Зоуи предположи, че наближава пладне. Бяха спали до късно, закусили солидно с Уилям и стигнали до скалите, без да бързат. Прекараха хубави, спокойни часове, но Джак със сигурност имаше по-важни ангажименти от това да се грижи за нея.

— Да не ти преча на работата? — попита тя, обзета от внезапни угризения.

Той се усмихна.

— Уви, да. Въпреки това не ми се иска да си тръгнеш. Не може ли просто да дойдеш с мен, както вчера?

Зоуи се взря в зелените му очи, в които така обичаше да потъва. Повече от всичко на света искаше да приеме поканата, но до операцията имаше броени дни и сега, след като бе разбрала какво се беше случило с Крис, й оставаше да уреди още някои неща. Въздъхна разтреперана, като се замисли какво я очаква след хирургическата интервенция. Или не я очаква.

— Трябва да се върна в Лондон и да поговоря с баща ми — каза. — Трябва да узнае истината, а и ми дължи обяснение какво е направил с писмото ти.

Джак спря и я погледна.

— И после? — Вдигна ръка и я погали по бузата, не откъсвайки очи от лицето й. Сетне се наведе и я целуна. — Ще се върнеш ли тук?

Надеждата в гласа му я прободе като нож.

— А ти искаш ли?

За миг-два се помоли да й отговори отрицателно. Защото това би улеснило много неща. Ала страстта в очите му й каза повече от категорично, че желае точно обратното.

— Разбира се, че искам, Зоуи. Обичам те и няма да допусна пак да изчезнеш от живота ми. — Притегли я към себе си, положи главата й на гърдите си. — Нуждая се от теб.

Зоуи усещаше дланта му върху косата си и чуваше как бие сърцето му, равномерно и силно. За момент затвори очи и си пожела да може да му каже, че чувства същото. Че не иска да се разделя от него дори за една-единствена секунда. Ала не можеше, понеже не биваше да си прави планове. Ами ако след операцията се превърнеше в инвалид? Джак не трябваше да се чувства задължен да се грижи за нея. И без това си имаше достатъчно отговорности за Уилям и стопанството, така че не би понесла да му бъде в допълнителна тежест.

Струваше й огромно усилие, но някак успя да се откъсне от него и да го оттласне от себе си на една ръка разстояние. Погледите им се срещнаха и Зоуи си даде сметка, че очите й я издават и че Джак може да прочете в тях какво става в душата й. Ето защо трябваше да премери добре думите си, та той да повярва, че говори сериозно. За раздялата, която щеше да разбие сърцето и на двамата…

— Не става, Джак. Няма да се върна.

Вятърът подхвана червеникавокестенявия му перчем и го издуха от смръщеното му чело.

— Това пък какво означава?

— Тате? Зоуи?

Двамата се обърнаха изненадани, щом чуха виковете на Уилям. А после го видяха да тича към тях по пътеката.

— Какво има? — запита угрижено Джак.

— Леля Роуз се върна — поясни задъхано синът му. — Търсих ви и исках да проверя да не сте във вилата. А като се приближих, я видях тъкмо да пристига с колата. Така че побързах да отида при нея и да я поздравя.

— Роуз се е върнала? — Зоуи свъси вежди, защото приятелката й беше подранила. Бяха се уговорили пак да разменят домовете си чак в четвъртък. — А каза ли защо?

Уилям поклати глава.

— Не. Но пристигна с някакъв мъж.

— Какъв мъж? — поинтересува се Джак.

— Такъв един висок, тъмнокос. Костюмар. Гледаше доста мрачно.

Зоуи изохка, защото разбра за кого говори.

— Двамата знаят ли, че сме тук? — попита с разтуптяно сърце.

Този път Уилям кимна.

— Казах на леля Роуз, че според мен сте отишли при скалите. А тя ме прати да ви повикам. — Момчето обърна глава към пътеката, по която се задаваха двама души. — Ама май нямаше нужда. Мисля, че вече идват насам.

Заслепена от слънцето, Зоуи примигна, въпреки това позна Филип, който вървеше с широки крачки. Роуз го следваше, но стигна първа до тях, защото пробяга последните метри.

— Зоуи, извинявай, задето не успях да те предупредя, че ще се върна по-рано и че господин Фрийман ще дойде с мен. Всичко стана много… набързо тази сутрин.

Зоуи не отговори, а впери очи във Филип, който бе застанал до Роуз с каменно лице.

— Здравей, Филип — каза тя, той обаче не отвърна на поздрава.

— Би ли ми обяснила защо не си в Шотландия, както твърдеше?

Гласът му прозвуча необичайно остро, докато фиксираше Джак с враждебен поглед.

— Трябваше да изясня нещо тук — отговори Зоуи.

— И не можеше да ми кажеш? Не мислиш ли, че имам право да зная? Дължиш ми обяснение!

Последното изречение буквално го изкрещя и Зоуи трепна. Досега не го беше виждала толкова превъзбуден и ядосан и прозиращото зад иначе спокойната му фасада бе направо плашещо. Не го познаваше такъв и изведнъж се запита дали наистина са били близки.

— Достатъчно! — Джак застана между двамата и измери Филип с предупредителен поглед. — Може би е по-добре да ни обясните защо се държите така! Кой сте всъщност? И какво искате от Зоуи?

— Джак… — Зоуи го улови за лакътя в отчаян опит да го предпази от онова, което щеше да научи. — Това е…

— Казвам се Филип Фрийман и съм годеникът на Зоуи — заяви Филип, а Зоуи затвори съкрушено очи. Когато ги отвори, срещна втренчения поглед на Джак.

— Ти си сгодена?

Не, помисли си Зоуи, не съм. Във всеки случай вече не. Въпреки това кимна и усети болезнено пробождане, когато топлината мигом изчезна от очите на Джак.

— Значи всичко беше само театър? Заблуди ме, за да ти помогна?

— Съжалявам — продума тя и безпомощно сви рамене, защото не можеше да му даде никакво обяснение. Във всеки случай не и обяснението, което очакваше от нея. Но дали така не беше по-добре? Ако й се ядосаше, щеше да приеме по-леко раздялата.

— Не вярвам — каза той и посегна към нея, сложи ръце на раменете й. — Това не може да е истина.

— Веднага я пуснете! — намеси се Филип, обаче Джак не му обърна никакво внимание, приковал поглед в Зоуи.

— Пусни ме да си тръгна, Джак — промълви измъчено тя, понеже не можеше да понесе болката в очите му. — Моля те.

Той я пусна внезапно и отстъпи назад, а Филип веднага се възползва и застана до Зоуи.

— Ела — каза с последен предупредителен поглед към Джак и я хвана под ръка, понечи да я потегли към пътеката, водеща към вилата. Този път обаче ги спря Роуз.

— Наистина ли искаш да си тръгнеш, Зоуи? Нали ми каза, че…

— Да, искам да си тръгна — прекъсна я нервно Зоуи и добави тихо: — Принудена съм, Роуз. Няма друг начин.

Видя недоумението в очите на приятелката си, но Роуз отстъпи встрани и им направи път да минат.

След няколко метра Зоуи се обърна още веднъж и видя, че Роуз е застанала до Уилям. Двамата гледаха потресени след нея. За разлика от тях лицето на Джак бе като вкаменено, а в очите му се четеше същата неумолимост, както при първата им среща на скалите преди няколко дни. Вече я мразеше и това й причини болка. За него обаче беше по-добре така, отколкото в най-скоро време да седи до леглото й и да я наблюдава как вегетира.

— Защо ме излъга, Зоуи? — Гневът на Филип очевидно бе отшумял, но още бе видимо объркан. — И кой беше този мъж?

Едва сега Зоуи си даде сметка колко малко знае Филип за травмата, разединила семейството й. Тя нито веднъж не бе споменала за Джак, както със сигурност и баща й. Така че Филип в крайна сметка знаеше само голите факти — че брат й е станал жертва на злополука в Пендерак и че това място, а и всичко, свързано с него, е тема табу за тях. Зоуи не бе разговаряла с него за подробностите, както и за куп други неща. Трябваше да започне издалеко, за да му обясни всички взаимовръзки.

Само че не сега, помисли си уморено, пристъпвайки с усилие.

— Това е дълга история — каза. — Нека първо да си стегна багажа, за да тръгнем. После ще ти обясня всичко.

Изведнъж през ума й се стрелна мисъл, от която уплашено вдигна поглед.

— Баща ми знае ли, че си тук?

Филип поклати глава.

— Не, но се е поболял от тревога.

Зоуи въздъхна с облекчение.

— Щом се върнем, ще поговоря с него — каза и усети как в главата й се загнезди тъпа болка.

Ала тя не беше нищо в сравнение с онази, която прорязваше гърдите й при вдишване и се усилваше с всяка крачка, отдалечаваща я от Джак.

* * *

Джак гледаше след Зоуи и непознатия мъж. Беше свил десницата си в юмрук и въпреки че не беше побойник, изпитваше ирационалното желание да ступа някого. Само че подръка му бяха единствено синът и сестра му. А на тях никога не би причинил болка, макар в момента да беше страшно ядосан на Роуз.

— Защо не ме предупреди? — скастри я. — Защо трябваше да се сблъскам с тоя тип и да ме правят на глупак?

— Вината не е моя, Джак. Този Филип се появи в ранни зори пред вратата на къщата и настоя да разбере къде е Зоуи. Заплаши ме с адвокат, ако не му кажа на мига и ми отпусна време само да си събера багажа, после тръгнахме за Пендерак.

— И защо не ми…

— Исках да ти се обадя — прекъсна го тя. — Или поне да ти пратя съобщение, за да те предупредя. Но снощи бях направо скапана и забравих да заредя телефона си. А нямаше как да го помоля да ми услужи с неговия. Пък и да го бях взела, какво можех да ти кажа, при положение че седеше до мен? — И го погледна тъжно. — Толкова съжалявам, Джак. На драго сърце бих ти го спестила.

Джак изсумтя.

— Добре де. Просто не биваше да се доверявам на Зоуи — каза и ритна изпречилия се на пътя му камък.

— Тя няма ли да се върне? — Въпросът на Уилям накара Джак да вдигне глава, а нещастното изражение на сина му засили още малко омразата към Зоуи.

— Не — отговори. — Боя се, че се излъгахме в нея.

Уилям тръсна глава.

— Не ти вярвам! Тя не е такава!

Момчето стрелна баща си с гневен поглед, сякаш той бе виновен, че Зоуи си е тръгнала. После се обърна и хукна обратно към развалините на кулата.

— По-добре да тръгна след него — рече Джак.

— А аз ще видя дали двамата са още в къщата ми — отвърна с въздишка Роуз и сложи ръка на рамото на брат си.

— Наистина ми е много мъчно, Джак. Бях толкова сигурна, че пак ще се съберете.

— М-да, всеки може да се заблуди — рече огорчено той.

Душата му сякаш бе изтръпнала, но Джак знаеше, че не след дълго щеше да го заболи. Сам си беше виновен, защото бе допуснал Зоуи още веднъж в живота си. Длъжен бях да зная, помисли си и отчаяно се помъчи да изтласка образа й от съзнанието си, когато обърна гръб на сестра си и последва Уилям.