Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (37)

37.

Саймън мълчеше. Както винаги, бе отворил на Роуз предната врата на колата, после бе седнал зад волана. Освен това, че ще я изпрати до дома й, не каза нищо повече, а подкара мерцедеса по оживените лондонски улици.

— Саймън? — попита плахо Роуз, защото нямаше повече сили да издържи тягостната тишина.

Той се обърна към нея и тя видя, че разочарованието още не бе изчезнало от лицето му. Така я беше погледнал в ресторанта, след като му призна всичко: все едно беше непозната. А от това я заболя повече, отколкото си беше представяла в най-кошмарните си фантазии. Поне да я беше упрекнал, тогава би могла да му обясни. Но Саймън просто плати и си тръгнаха.

— Съжалявам — повтори тя. — Исках да ти кажа, обаче не знаех как. Беше ни толкова хубаво, а след думите ти, че не знаеш как да се държиш с деца…

— О, значи аз съм виновен, задето ме излъга? — избухна той. — Задето ми нямаш доверие и ме накара да повярвам, че си коренно различна?

Роуз преглътна.

— Щеше ли да пожелаеш да се видим отново, ако в самото начало ти бях казала, че имам три деца?

Погледът, който й хвърли, потвърди опасенията на Роуз: следователно тогава не беше сгрешила в преценката си.

— Щеше да се стреснеш, признай си. Щеше чисто и просто да ме разкараш и да се върнеш при хубавите необвързани дъщери на разни благотворителки. — Тя поклати глава. — И впрочем не съм различна. Аз съм Роуз, живея в Корнуол и изкарвам прехраната си с шев на дрехи по мои модели. Единствената разлика е, че съм и майка.

Саймън изсумтя.

— Единствената? Не намираш ли, че е доста съществена?

— Разбира се — отвърна Роуз. — Но откъде можех да зная, че имаш сериозни намерения към мен? Та всичко между нас започна само като флирт. Мислех, че ще прекараме няколко дни заедно и после всеки ще поеме по пътя си. Не очаквах да се влюбя в теб.

Саймън я погледна сърдито.

— Значи и без това никога не си възнамерявала да останеш с мен?

— Напротив. Желаех го. Даже много. Но не можех да си представя, че ще приемеш безпроблемно истината — призна тя и се почувства като хваната на местопрестъплението. Тъй като едва сега й мина през ума, че нито веднъж не бе обмисляла двамата да останат заедно. Беше красива мечта, ала според нея неосъществима. — И се оказах права — добави тъжно.

Саймън взе така рязко следващия завой, че Роуз трябваше да се вкопчи в седалката, за да не се блъсне във вратата.

— Проблемът най-вече е, че не ми се довери. Бяхме толкова близки. Мислех, че те познавам. Но…

— Но какво? — настоя Роуз, защото той не продължи.

Саймън поклати глава.

— Не си го представях така.

Роуз усети как болката, стягаща гърдите й, се превърна в безпомощен гняв.

Знаеше, че бе допуснала грешка, задето беше премълчала истината. Същинският проблем обаче беше не това, а фактът, че Саймън вече не беше склонен да я допусне до себе си. Беше бил отбой въпреки скорошните си уверения, че ще се бори за връзката им. Но само при неговите условия. Не при тези, които му предлагаше тя.

— А, така ли? И как точно си го представяше? — попита саркастично Роуз. — Две деца устройват ли те? Или даже едно ти идва в повече?

— Да, по дяволите, идва ми в повече! — извика ядосано Саймън и сви рязко в алеята за паркиране.

Къщата бе потънала в мрак, но външните лампи се включиха автоматично, щом спря колата зад кабриолета.

Когато Саймън се обърна пак към нея, по лицето му вече се четеше не яд, а безпомощност.

— Нима не ме разбираш, Роуз? Мислех, че това помежду ни е нещо специално. Досега не ми се беше случвало. Изведнъж си представих дори как ще създам семейство с теб. И тогава научавам, че вече имаш семейство. Според теб как да се чувствам?

— Нямам семейство, имам деца — поправи го Роуз. — Тъй като баща им още преди години ме изостави и предпочита да се забавлява в Лондон с различни жени, по които прахосва парите, от които всъщност се нуждаем ние. И тези жени естествено нямат деца, които да са му в тежест. Така му е много по-лесно. Просто всеки път започва от нулата. Аз не мога така — пък и никога не би ми минало през ума да изоставя децата си. Но цената за това явно е, че не мога да бъда с единствения мъж, в който се влюбих истински след края на брака си. Тъй като той не е готов да приеме, че децата са част от мен. Така стоят нещата с мен, Саймън: имам три деца. И който не ги иска, няма да получи и мен.

Сдържайки парещите сълзи, тя слезе от колата и тръгна към входната врата.

— Роуз, почакай! — Саймън я настигна, улови я за лакътя и я обърна силом към себе си. — Не може да очакваш, че този факт е без значение. Трябва ми време, за да го асимилирам.

Роуз вдигна очи към него и подири в изражението му нещо, което да я обнадежди. Нещо, което да й подскаже, че той ще й даде още един шанс. Ала това, което видя, бе неувереност. Може би наистина му трябваше време за размисъл, но й беше ясно как ще свърши всичко.

— Да не си въобразяваш, че ще те чакам? — стрелна го с ядовит поглед тя. — След като току-що ми показа колко струват обещанията ти? В ресторанта ми заяви, че ще преодолееш всички трудности, за да бъдеш с мен. Е, явно си имал предвид само маловажни неща. Цветът на дивана или на завесите: виж, за това със сигурност би направил компромис, за да не ме загубиш. Всичко друго обаче трябва да стане според желанията ти, в противен случай излизаш от играта. — При тези думи се отдръпна на крачка от него. — А може би съм подозирала какъв си и затова не ти казах нищо. Трябваше да го направя. Тогава нещата между нас със сигурност щяха да приключат много по-бързо и щях да си спестя куп огорчения.

Тя бръкна в чантата си за ключа и за късмет го намери веднага. Припряно отключи, обаче Саймън я последва в преддверието и я привлече към себе си. Напрежението помежду им се покачи, стана почти осезаемо и докато Роуз го възпре, устните му докоснаха нейните. Съпротивата й моментално се стопи и тя отвърна всеотдайно на целувката. Останала без дъх, впи очи в неговите, когато той я пусна след миг.

— Не искам всичко да свърши така, Роуз.

В гласа му се долови искрено отчаяние и за секунда-две я изпълни надежда. Ала след това страхът да не бъде наранена пак се върна и тя се откъсна от него.

— Само че ще свърши така — заяви. — Аз имам деца, Саймън. Това е реалността и тя няма да се промени. Отношенията ми с теб бяха красив сън, но сега и двамата се събудихме. — Избута го навън и добави: — Сбогом. Дано един ден да намериш идеалната жена, с която да си щастлив.

С тези думи затвори вратата, остави го пред прага. С разтуптяно сърце долепи ухо до дебелата дървена врата. Отначало не долови нищо, след това обаче чу отдалечаващи се стъпки, а миг по-късно изрева двигател и мерцедесът даде заден ход. Ръмженето утихна, когато автомобилът се отдалечи по улицата.

Край, рече си Роуз и притисна пръсти към треперещите си устни. Опасяваше се, дори допускаше, че ще се случи именно това и все пак след току-що преживяното имаше усещането, че някой е изтръгнал сърцето от гърдите й.

Беше като пребита и едва се замъкна в кухнята, отпусна се на един стол и впери очи в празното пространство. Точно така се чувстваше и тя: празна. Сякаш й липсваше нещо жизненоважно, за да диша без болка.

Внезапно съжали, че изобщо е дошла в Лондон. Авантюра, как ли не! Просто не беше създадена за това и трябваше да си го знае. Но защо Саймън беше толкова прекрасен? Беше мъжът, за когото винаги си беше мечтала. Или пък не — щом като не бе готов да се бори за нея, а се провали още на първото препятствие, значи се беше излъгала в него.

Нахлулите в очите й сълзи потекоха по бузите, но тя не посегна да ги изтрие, даде воля на мъката си. Мина доста време, докато се успокои, а когато това стана, твърдо реши да си замине на другата сутрин. Всъщност имаше още няколко дни на разположение, обаче не можеше да си представи как би останала в тази къща, където толкова неща й напомняха за Саймън. Не бе в състояние дори да седи на кухненската маса, без да мисли за него. Идваше й да си стегне багажа и да тръгне, но беше вече късно, а тя — като изцедена, така че се завлече до леглото.

Дълго лежа будна, връщайки се мислено към събитията от вечерта. По някое време сигурно все пак бе заспала, тъй като се стресна от звука на входния звънец. Уморено разтърка очи и видя светещите цифри на будилника до леглото си, които показваха шест сутринта. Кой ли й звънеше толкова рано?

Звънецът отново пропя и Роуз се измъкна изпод завивката. Тъй като нямаше време да се облече, взе хавлиения халат от банята, намъкна го и оправи надве-натри косата си. Звъненето продължи и докато вървеше към вратата, сърцето запърха в гърдите й. Дали пък Саймън не беше размислил и не се беше върнал?

Само че на стълбите пред входа бе застанал не Саймън, а висок тъмнокос мъж с посребрени слепоочия. Облечен бе в поръчков костюм и я гледаше изпитателно със сериозно изражение.

— С какво мога да ви помогна?

— Казвам се Филип Фрийман — каза той със спокоен, но строг глас. — И бих желал да разбера какво търсите в дома на годеницата ми.