Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (32)

32.

— Тук е идеално!

Роуз посочи едно дърво в Хайд Парк, под което все още не седеше никой. Следобедното слънце грееше от безоблачното небе и паркът гъмжеше от неделни посетители. Дървото, което избра Роуз, беше обаче встрани от алеите и предлагаше приятна сянка, затова тя постла там донесеното одеяло.

Саймън сложи върху него кошницата за пикник, а Роуз се зае да вади от нея плодовете и останалите вкуснотии. Чак като приключи, забеляза, че той я наблюдава с развеселен поглед.

— Искаш ли нещо? — попита тя.

— Да, теб — отвърна ухилено Саймън и се наведе да я целуне. — Всъщност непрекъснато искам само теб.

Роуз усети как сърцето й се сви от щастие.

— Ще видим, аз може да остана за десерт, а дотогава ще трябва да се задоволиш с това тук — заяви тя и пъхна в устата му гроздово зърно.

Саймън с въздишка се изтегна на хълбок и подпря глава на ръката си.

— От цяла вечност не съм идвал на пикник в парка — продума замислено и си взе сандвич, отхапа енергично. — Но като нищо бих свикнал.

И аз, рече си Роуз, наблюдавайки крадешком Саймън. Направо не беше за вярване колко добре се чувстваше с него и колко непринудено общуваха, въпреки че се познаваха едва отскоро. Пасваха си във всичко, а тя беше влюбена до уши и направо не й се мислеше, че с началото на новата седмица времето, което можеха да прекарат заедно, намаляваше още повече.

— Жалко, че всеки ден не е неделя — промълви тъжно, понеже от утре нататък им оставаха само вечерите, а според нея това бе твърде малко.

Саймън, изглежда, изпитваше същото, понеже Роуз забеляза как по лицето му пробягна сянка.

— Може да си взема няколко дни отпуск.

— О, страхотно! — възкликна обнадеждена тя. — Само че дали клиентите могат да минат без теб?

— По-лесно, отколкото аз без теб — рече той и в очите му се четеше въпросът, който занимаваше и Роуз през цялото време. Саймън искаше да разбере как ще се развият нещата между тях. А тя не можеше да му даде отговор, докато не събереше кураж да разкрие истината за себе си.

— Пази се! — извика някой и Роуз видя с крайчеца на окото си, че нещо лети към нея. Понечи да се отдръпне, но се оказа, че няма нужда, защото Саймън светкавично скочи на крака и улови футболната топка, която навярно щеше да я уцели в главата.

— Превъзходни рефлекси — удиви се тя, след като се съвзе от уплахата. — Като нищо би могъл да станеш вратар в отбора на Хенри.

— Кой е Хенри? — попита изненадано Саймън, а Роуз си прехапа устната, съзнавайки какво й се е изплъзнало от езика. Но може пък да е съдба, каза си. И бездруго все някога трябваше да му каже, така че по-добре да го свършеше още сега.

Пое си дълбоко въздух и отвори уста, ала в следващия миг я затвори, понеже към тях се приближи момче горе-долу на възрастта на нейния изтърсак. Детето погледна несмело топката в ръката на Саймън.

— Може ли да ми я върнете? — попита и добави със закъснение „моля“, защото явно се сети, че майка му го е учила да бъде учтив.

Саймън се подсмихна и подаде топката на момчето.

— Страхотен шут — каза. — Един ден сигурно ще станеш новият Дейвид Бекъм. Само че другия път ще се прицелиш малко по-добре, нали?

Момчето засия и кимна, преди да се обърне и да затича обратно към семейството си.

Роуз се усмихна, когато останаха сами.

— Не знаех, че си толкова дружелюбно настроен към децата.

Саймън повдигна ъгълчето на устата си.

— Щом е за няколко минути, бива.

— А за по-дълго? — попита притеснено Роуз.

— Нямам представа — сви рамене той. — Честно казано, не съм пробвал. — Пак се облегна назад и се загледа замислено в Роуз. — Но си мисля, че не бих имал нищо против.

Сърцето й заби мъничко по-бързо.

— А, така ли?

Саймън кимна и посегна към ръката й.

— През последните дни мислих много и установих, че идеята да създам семейство вече не ми се струва толкова ужасна. Даже си представям, че ще бъде много хубаво да имам деца с подходящата жена.

Роуз преглътна.

— Обаче децата трябва да са твои, нали?

— То се знае — отвърна той и извади мобилния си телефон, който звънеше. Смръщил чело, погледна дисплея. — Извини ме, но трябва да вдигна.

Изправи се и се отдалечи на няколко крачки, за да говори по телефона. Роуз се зарадва на това прекъсване, защото така може би нямаше да забележи колко я засегна отговорът му.

Колко хубаво, че изведнъж се беше замислил за деца. Само дето беше пределно ясен, че трябва да са негови. А че жената може би имаше свои — това явно не се вписваше в неговия модел за семейство. Естествено, че не, рече си тя, докато скубеше тревата до одеялото за пикник, и внезапно се уплаши още по-силно от момента, в който Саймън щеше да научи истината.

* * *

Саймън приключи разговора с Дариос Пандакис и изруга полугласно. Полека-лека вече наистина му писваше да понася капризите на ексцентричния грък, който очевидно уреждаше сделките си и в неделя и очакваше и от другите да се съобразяват с това. А пък в момента всяка мисъл за работа беше неприятна на Саймън, защото предпочиташе да прекарва времето си с Роуз.

Обърна глава към нея и се намръщи, виждайки я как се е навела напред и замислено скубе тревички от поляната.

Защо изведнъж промени настроението си и сега изглеждаше толкова нещастна? Дали защото й спомена позицията си относно семейството? Вече няколко пъти се беше опитал да отвори дума за бъдещето, но Роуз всеки път отклоняваше разговора — факт, който постепенно го изнервяше.

А сегашната ситуация не бе лишена от ирония. Винаги досега бе игнорирал съзнателно подобни намеци на предишните си приятелки. Дали Роуз не искаше връзка? Или конкретно връзка с него? Тя премълчаваше нещо и неяснотата как щяха да се развият отношенията им след завръщането й в Корнуол го глождеше все по-силно.

Искаше да научи още куп неща за Роуз, но колкото повече се опитваше да се доближи до нея, тя толкова повече се отдръпваше. При това беше сигурен, че има чувства към него, виждаше го в очите й, когато се любеха.

Трябва да изясня този въпрос, каза си решително, докато вървеше към нея. Обаче не тук. За целта щеше да потърси друг начин и вече имаше идея.

Роуз вдигна глава чак когато Саймън пак седна до нея и безпомощното й изражение го прониза в сърцето.

— Майка ти ли беше? — запита тя.

Той поклати глава.

— Не, Пандакис.

Роуз се намръщи.

— Да не би все пак да се е отказал от покупката на вилата?

— Напротив, държи на нея повече от всякога — поясни Саймън и въздъхна като човек на ръба на нервите си. — Само че, за жалост, се появи проблем.