Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (29)

29.

Джак подгони джипа по безлюдните улици на Пендерак, с поглед, вперен право напред. Щом оставиха зад гърба си светлините на селото, натисна педала за газта и подкара още по-бързо въпреки бурния вятър, който блъскаше каросерията.

Седналата до него Зоуи се беше вкопчила в дръжката на вратата и дума не продумваше за лудешкото му шофиране. Все още нямаше представа защо бе толкова притеснен, понеже той избягваше въпросите й. По лицето му обаче се четеше, че е нещо сериозно.

— Наистина ли искаш да дойда с теб? — погледна го неуверено. — Може би ще е по-добре да си поговориш с Уилям на четири очи.

— Дори не зная дали има за какво да говорим — каза намръщено Джак. — И даже да има, той би говорил по-скоро с теб, отколкото с мен. Харесва те, сам ми го каза.

Явно вече не подлагаше този факт на съмнение, както при последния им разговор за Уилям, но Зоуи нямаше време да се замисли за тази промяна, понеже Джак извади смартфона от джоба на якето си.

— Ето, опитай да се свържеш с него. Номерът е запаметен.

Когато й подаде телефона и пръстите им се докоснаха, Зоуи вдигна стреснато глава и срещна погледа му. За секунда отново усети вкуса на разтърсващата им целувка, ала сега не му беше времето за това. Така че се овладя бързо и се съсредоточи върху позвъняването. Само че за пореден път се обади гласовата поща.

— Все още е изключен.

Джак изруга полугласно и пак увеличи скоростта. Още малко, и щяха да стигнат до фермата, в мрака вече се виждаха осветените прозорци.

— Май е там — каза Джак с видимо облекчение, но когато влязоха в къщата, ги посрещна само Бъди. Джак няколко пъти извика името на сина си, обаче отговор не последва.

— Ще проверя дали не е горе — подвикна той и се втурна по стълбите, водещи към спалните, докато Зоуи, съпроводена от Бъди, прекоси дневната и влезе в кухнята. И двете стаи бяха празни. После надникна и в килера, но също не откри момчето.

Долу, освен малката тоалетна за гости в задната част на къщата, имаше и кабинет. Когато отвори вратата, за да провери и там, Зоуи възкликна от изненада.

Стаята изглеждаше като опустошена от крадци. Едно от чекмеджетата на голямото бюро до прозореца явно бе разбито, защото зееше, а дървесината над ключалката беше разцепена. Сигурно оттам бяха извадени разпилените по бюрото и пода хартии.

Зоуи с любопитство вдигна един от листовете, пробяга с поглед по него. Беше писмо от Карън до Джак, а прочетеното направо не беше за вярване. Ужасена, тя посегна да прегледа и останалите хартии, обаче застина, защото влезе Джак. При вида на бъркотията в стаята той пребледня като смъртник.

— Намерил ги е — простена и се отпусна на стола пред бюрото.

— Уилям ли е бил? — Зоуи уплашено погледна към разбитото чекмедже. — Той ли го е направил?

Джак кимна.

— Все ме питаше какво пазя там. Но си мислех, че докато чекмеджето е заключено, документите са на сигурно място. Не допусках, че ще отиде толкова далеч.

Изглеждаше потресен, Зоуи също — макар по друга причина. Тя му посочи писмото в ръката си.

— Значи Карън изобщо не е възнамерявала да вземе Уилям със себе си в Ню Йорк?

— Не — отвърна Джак. — Беше се запознала с някакъв богат бизнесмен от Ню Йорк. Беше изпаднала в пълна еуфория, планираше дори да се омъжи за него. Но този тип очевидно проявяваше интерес единствено към нея, не и към Уилям. Искаше да я има само за себе си и не изгаряше от желание да отглежда дете от друг мъж. Затова Карън ми писа, че при развода ще се откаже от родителските права. Не желаела нито режим на свиждане, нито общи ваканции. Нищо. Ако зависеше от нея, би зачеркнала Уилям напълно от живота си — въздъхна Джак. — Направих всичко възможно, за да я разубедя, обясних й, че не може просто така да изчезне от живота ни и че Уилям трябва поне да й гостува. Но тя не искаше и да чуе.

Смаяна, Зоуи поклати глава.

— Как е могла да постъпи така?

Той сви рамене.

— Такава си беше Карън, напълно непредсказуема. Затова и никога не бих оставил Уилям с нея, дори да беше настоявала за родителските права. Седмици наред разменяхме писма и телефонни обаждания, докато най-накрая я предумах да се срещнем. Мислех, че може да я вразумя, ако поговорим очи в очи. Пътуваше към нас, когато стана злополуката.

Зоуи потърка с длан челото си.

— И Уилям досега не е знаел нищо за това.

Беше констатация, а не въпрос.

Джак вдигна безпомощно ръце.

— Струваше ли си да му кажа, че майка му не го иска? Внезапната й смърт беше достатъчно голямо изпитание. Не исках да разруша образа, който си бе създал за нея.

И затова си заплатил висока цена, рече си Зоуи и усети как сърцето й се стегна. Джак се беше примирил с омразата на сина си, за да му спести страданието. И в крайна сметка не бе успял да скрие истината от него.

— Трябваше да изгоря писмата — простена Джак. — Но все си мислех, че е важно да ги запазя, защото в някои от тях Карън пише мили неща за Уилям. Канех се, когато порасне достатъчно, да ги прегледам и да му прочета тези пасажи.

Зоуи разбираше защо е постъпил така, само че с последното си изречение Джак засегна сърцевината на проблема. Уилям не беше още достатъчно голям — и научавайки истината по този начин, навярно бе изпаднал в истински шок.

— Трябва да го намерим на всяка цена — каза тя. — Преди да направи някоя глупост.

При тези думи Джак скочи от мястото си.

— Може да е някъде в плевника или обора — каза и се втурна навън.

Зоуи го последва и му помогна в търсенето. Обаче Уилям бе потънал сякаш вдън земя.

— След като го няма във фермата, може да е навсякъде — рече отчаяно Джак, когато накрая се отказаха да го търсят. — Обича да броди из околността и познава хиляди скришни места.

Зоуи поклати глава.

— Мисля, че е горе при скалите — каза, сещайки се за първата си среща с Уилям. — Когато се запознахме, излезе от храстите до разрушената кула. Така че това може да е едно от скривалищата му. А и там се е случило нещо трагично, също както с майка му. Не съм сигурна, но ми се струва, че ако е тъжен и отчаян, най-вероятно би отишъл там.

Джак кимна.

— Да се качим дотам и да проверим! Все отнякъде трябва да започнем!

Минути по-късно бяха вече на малкия паркинг, от който тръгваше пътеката за скалите.

Зоуи разбра, че с високите си токчета няма да стигне далеч по неравния терен, така че се събу и последва Джак боса. Той бе взел от колата фенер и го включи, но пътят се виждаше и без него. Вятърът духаше все така силно, но беше разкъсал пелената от облаци и лунната светлина им помагаше да не се отклоняват от пътеката.

Не след дълго пред очите им изникна силуетът на старата кула, който ясно се очертаваше на фона на нощното небе. Щом стигнаха, Джак освети с фенера всяко кътче. Двамата отново и отново викаха името на момчето, уви, Уилям го нямаше и тук — или не ги чуваше заради рева на вълните, които се разбиваха на плажа.

Обезкуражена, понеже очевидно бе сгрешила, Зоуи застана до парапета накрай скалата, наведе се напред и погледна към пясъка долу. Приливът настъпваше и водата вече бе завзела голяма част от плажа. Шибани от вятъра, вълните се разбиваха с яростен грохот и пръски от бяла пяна в скалите. Някои от тях вече не се виждаха, само по-големите още стърчаха над водата.

Зоуи неволно се сети за сутринта, когато бяха открили Крис, и се запита до кой от камъните бе лежал. Беше минало много време, въпреки това беше почти сигурна, че бе големият издължен валун в средата на плажа, който вече беше, кажи-речи, потопен.

Понечи да се обърне, ала в същия момент застина, понеже забеляза някакво движение. Присви напрегнато очи и видя, че някой седи върху валуна.

— Там, долу! — извика развълнувано на Джак. — Мисля, че е Уилям!

Джак притича до нея, наведе се над парапета и Зоуи прочете по ужасеното му лице, че очаква най-лошото.

— Седнал е на камъка — промълви тя, за да го успокои, но тревогата в очите му остана.

— Трябва моментално да идем при него, дори да не е Уилям! — Джак посочи прииждащите вълни. — Не след дълго камъкът ще бъде изцяло потопен. Който и да е там, няма да може да слезе и следващата по-голяма вълна ще го отнесе в морето.

Зоуи кимна със свито сърце и го последва по стръмната пътечка, водеща към плажа. Добре че бе оставила обувките в колата, понеже боса стъпваше по-уверено дори по мокрите от пяната стъпала, изсечени в скалите. Щом слязоха на плажа, Джак улови Зоуи за ръка.

— Бързо! Не ни остава много време!

Заедно хукнаха към валуна, където допускаха, че е Уилям.

Беше продълговат, висок около три метра скален къс. Горната му част бе оформена като плато и силуетът на седналото момче ясно се очертаваше на лунната светлина. Беше в предната му част, а водата вече бе стигнала дотам. Момчето беше обхванало коленете си с ръце и се взираше в морето, явно не обръщайки внимание на пръските от пяна, които го заливаха.

— Уилям е! — възкликна Джак с облекчение, но и с тревога.

Той вдигна ръце до устата си и го извика няколко пъти по име, обаче бученето на вълните заглушаваше гласа му. Изруга и се отказа.

— Не ни чува! Трябва да стигнем до него, преди водата да е покрила валуна!

Джак се помъчи да се покатери при сина си, само че колкото и да се стараеше, всеки път губеше опора и се свличаше на пясъка.

— Много е хлъзгаво!

Понечи да пробва от другата страна, но Зоуи го хвана за лакътя.

— Ако ме повдигнеш, може би ще успея да се кача.

Идеята й да се качи на камъка не му хареса, Зоуи забеляза по изражението му. Беше обаче наясно, че времето им изтича.

Преплете пръсти и ги поднесе на Зоуи. Тя се засили, стъпи върху пръстите му и успя да пъхне другия си крак в една вдлъбнатина малко по-високо. Хвана се за ръба и се издърпа нагоре. Роклята й беше подгизнала и мръсна, но това изобщо не я вълнуваше. Предпазливо тръгна към момчето и щом се приближи достатъчно, го извика.

— Уилям?

Той се обърна стреснато и Зоуи видя зачервените му очи и следите от сълзи по бузите му. Явно беше плакал дълго. За миг-два впери поглед в Зоуи, сякаш виждаше привидение, после се обърна и зае предишната си поза.

— Уилям! — Зоуи приклекна, за да се предпази донякъде от атаките на вятъра, и допълзя на лакти и колене до момчето. — Трябва да се махнеш оттук, чуваш ли? Приливът всеки момент ще залее плажа.

Той тръсна глава.

— Не ми пука — продума със задавен от сълзи глас и избърса бузите си. — Мама не ме е искала. Пък аз си мислех, че ме обича.

— Обичала те е, сигурна съм. — Зоуи сложи ръка на рамото му, накара го да я погледне. — А най-важното е, че баща ти те обича, дори много. Сега е долу и те чака. Ела да слезем. Тук, горе, е твърде опасно!

Сякаш за да потвърди думите й, огромна вълна се разби в камъка, заля ги и ги повали по гръб.

Студената вода като че ли най-сетне го вразуми, защото Уилям позволи на Зоуи да му помогне. Заедно тръгнаха по валуна. Изгладеният от водата камък беше хлъзгав, а вятърът толкова бурен, че трябваше да внимават да не загубят равновесие.

— Насам! — извика им Джак.

Беше застанал там, където скалата беше по-грапава и можеха да слязат по-лесно. Само че водата беше вече доста по-дълбока. Беше му до колене, а с всяка нова вълна се разплискваше и стигаше до кръста му, така че той едва се задържаше на краката си.

— Побързайте!

— Ти пръв!

Зоуи побутна Уилям към ръба, хвана го здраво, докато той бавно се заспуска по камъка. Погледната отгоре, сушата изглеждаше кошмарно далеч, а оглушителният грохот на вълните засилваше страха на Зоуи, караше я да осъзнае, че действително са в опасност. Въпреки това се усмихна, за да не притесни момчето.

— Ще успееш — окуражи го и Уилям наистина заслиза по-уверено.

Джак му помогна да преодолее последния метър и го грабна в прегръдките си, когато момчето стъпи на твърда почва. След това го отпрати по-далеч от водата и се обърна към Зоуи.

— Хайде, сега ти! — извика и пак вдигна ръце.

Зоуи вдиша и издиша дълбоко и направи същото като Уилям, обърна се, облегна лакти на камъка и провеси крака извън ръба, за да потърси опора за стъпалата си.

Само че това не беше толкова лесно, както й се стори с Уилям. Роклята беше подгизнала и залепнала за тялото й, а пръстите на краката й бяха толкова вледенени, че почти не ги усещаше. Затърси опипом някаква вдлъбнатина в камъка и най-сетне намери една. Но когато понечи да се спусне, кракът й се хлъзна надолу. В страха си Зоуи се вкопчи в ръба на валуна и направи втори опит, обаче отново не успя да намери опора. Ръцете й трепереха от напрежение.

— Джак! — извика отчаяно, когато поредната вълна се разби в камъка. Беше по-висока от предишните, заля всичко и я блъсна. Зоуи с последни сили опита да се задържи горе. С крайчеца на окото си мерна, че вълната помете и Джак и го запрати към плажа.

Ръцете й бяха изтръпнали от студа и Зоуи с ужас усети как пръстите й бавно, но сигурно се изплъзват от ръба на валуна. Падайки, извика, а секунда по-късно я погълна нова вълна.