Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (27)

27.

— Но нали си тук с Меган — продума Зоуи, изненадана донемайкъде от въпроса му.

— За следващия танц обявиха „смяна на партньорите“ — отвърна той. — Не чу ли, току-що го казаха.

А, ето какво бе оповестил преди малко китаристът. Това беше традиционно за летния празник, изведнъж си спомни Зоуи. Навремето мразеше да „дели“ Джак с други жени, и то по няколко пъти на вечер, и винаги се радваше на уверенията му, че му е много по-приятно да танцува с нея. Дали щеше да го каже и на Меган, щом се върнеше при нея?

Зоуи се подвоуми още миг, след това с разтуптяно сърце сложи ръка върху дланта на Джак, а той й помогна да стане.

— Извинете ме — обърна се към Барбара Корби и го последва на дансинга.

Зоуи със свито сърце чу, че музикантите вече бяха засвирили бавен блус. Точно това парче ли избраха, помисли си и се помъчи да игнорира близостта на Джак и усещането за интимност, което изпитваше в прегръдките му.

Уви, напразно. Той я водеше уверено и тя го следваше напълно естествено, поклащаше се заедно с него в такта на музиката. Винаги си бяха пасвали като танцова двойка и когато сега вдигна глава и погледите им се срещнаха, внезапно я помете лавина от спомени за летния празник преди четиринайсет години.

Същата вечер Джак й каза, че иска да замине за Канада — и че не си представя да го направи без нея. Тя не му даде веднага отговор, защото се изплаши от тази огромна крачка. Сърцето й обаче на мига каза „да“, както винаги, когато ставаше дума за Джак.

Вече не можеше да си спомни кога приятелските чувства към брата на най-добрата й приятелка прераснаха в нещо повече, но бе абсолютно сигурна, че го усети на летния празник година преди онова съдбоносно лято. Докато танцуваше с Джак, както сега, нещо между тях се промени. И двамата го доловиха, макар че още не можеха да го облекат в думи.

Малко след това Зоуи замина заедно със семейството си, но двамата поддържаха контакт, пишеха си и говореха по телефона и така се сближиха още повече. Същата година Зоуи гостува на Роуз и през зимната ваканция и за пръв път се целуна с Джак под клонката имел, която винаги окачваха над вратата на пансиона. Оттогава насетне Зоуи броеше дните до заминаването за Пендерак и прекара най-хубавото лято в живота си. До онзи кошмарен ден.

Сърцето й се сви. Как нещо, започнало така прекрасно, можеше да завърши толкова кошмарно? Защо го беше отблъснала след смъртта на Крис — и защо той не се беше борил за нея?

Може би сме се заблуждавали и всичко е било просто мимолетно увлечение, помисли си тъжно и наведе чело, за да избегне погледа му.

— Не очаквах да дойдеш.

Думите му я накараха да вдигне глава и да се запита дали се бе зарадвал, че я вижда, или би предпочел да не идва.

— Насмалко да не дойда — отвърна тя и се прокашля, за да прогони внезапната си меланхолия. — Преди малко срещнах племенницата ти. Каза, че си се скарал с Уилям.

Лицето на Джак се помрачи.

— Това момче ме побърква. Каквото и да кажа, все е контра. И умира да прави каквото му забраня. Днес разрови всички кашони в таванската стая и остави всичко с главата надолу.

Зоуи го погледна изненадано.

— Защо?

Джак въздъхна.

— Защото търси вещи, които да му напомнят за майка му, и смята, че ги крия от него.

— А така ли е? — запита Зоуи и видя как по лицето му пробягна сянка.

— Уилям знае всичко, което му се полага да знае — отговори Джак и я привлече малко по-близо до себе си, за да избегне сблъсъка с друга двойка. — А ти какво обсъждаше преди малко с д-р Корби?

Зоуи бе толкова зашеметена от близостта му, че в първия миг не можа да отговори. После обаче се сети за думите на лекарката.

— Мисля, че се натъкнах на нещо.

Развълнувано му разказа какво е наблюдавала Барбара Корби, но Джак остана скептичен.

— Не зная дали е достатъчно, Зоуи — отбеляза. — Това, че са разговаряли, не означава непременно, че е имало нещо помежду им.

— Но не е изключено — настоя тя. — Бих могла поне да попитам Алиша Спенсър за взаимоотношенията й с Крис.

Джак поклати глава.

— Не, опасявам се, че няма да можеш. Още преди години замина със семейството си за Ирландия. Джон Спенсър е оттам и реши да се върне в родината. Затова и Хари Оуен сега е началник на полицията. След заминаването на зет му го повишиха.

Тази информация попари надеждите на Зоуи. Ирландия, рече си отчаяно. Това не беше на хвърлей оттук — а в момента не можеше да пътува надалеч.

— Ами тогава ще поговоря с Хари Оуен. Току-що го мярнах тук. В края на краищата й е брат. Може пък да знае нещо за връзката между двамата.

— Зоуи, дай по-кротко! — посъветва я Джак. — Изобщо не е казано, че са имали връзка. Д-р Корби ги е видяла веднъж заедно, нищо повече. Не може току-така да си решиш, че е било любовна афера.

Зоуи го изгледа с упрек.

— Нали беше твоя идеята да дойда тук и да разпитам хората за Крис?

— Да, само че идеята беше да пробудиш спомените им, а не да се вкопчиш в първата косвена улика и да скалъпиш някаква безумна теория. Ще имаш отправна точка, при положение че още някой ги е видял заедно. В противен случай на твое място не бих пускал слухове.

Зоуи спря да танцува и се взря в него. Той е прав, рече си, докато другите двойки около тях се поклащаха в ритъма на блуса. Беше се хванала за казаното от д-р Корби и тутакси бе решила, че е на път да разбули загадката. Тъй като се надяваше скоро всичко да приключи. Ала все още бе в началото на издирването и щом го осъзна, в гърдите й се надигна парещо отчаяние.

— Нямам повече време — промълви сподавено, без да се замисли, и моментално съжали, виждайки присвитите очи на Джак.

Той я улови за лакътя и я отведе от дансинга, потегли я подире си към фоайето на хотела, където беше по-тихо и имаше значително по-малко хора.

— Защо да нямаш повече време? — попита и я прониза с поглед. — Какво става с теб, Зоуи?

— Нищо — отвърна припряно тя. — Просто съм нетърпелива. Искам да изясня нещата с Крис, преди да си тръгна. И не си давах сметка колко време ще ми отнеме.

В гърдите й бушуваха разочарование, гняв и отчаяние, едва съумя да запази самообладание под изпитателния поглед на Джак.

— Нямаше да е така, ако тогава беше останала тук — отбеляза той с упрек, ала и с мъничко тъга. — Заедно можехме да разнищим нещата.

— Но нали замина за Канада — припомни му Зоуи. — И не искаше да имаш нищо общо с мен.

Изражението му се промени, в очите му се прочете изумление, а после гняв.

— Ако беше така, нямаше да ти напиша онова писмо.

— Кое писмо? — Зоуи го погледна недоумяващо. — Не съм получавала писмо от теб.

Джак сякаш се подвоуми дали да й повярва или не.

— Изпратих го, преди да замина за Канада. Дори отложих полета си, защото се надявах да ми отговориш. Само че ти не го направи.

— Писмото не е стигнало до мен — увери го повторно тя. — И защо изобщо си ми писал? Можеше просто да звъннеш по телефона.

— И как точно? — В гласа му отново прозвуча упрек. — Изведнъж загубих достъп до мобилния ти телефон. „Избрали сте несъществуващ номер.“ Това съобщение чувах, когато се опитвах да се свържа с теб.

Зоуи извика в паметта си дните и седмиците след смъртта на Крис. Тогава телефонът й внезапно изчезна. Не можа да го намери и баща й сравнително бързо й купи друг — с друг номер. Затова и Джак не бе успял да я открие, но тя бе дотолкова завладяна от скръбта си, че изобщо не се замисли за това.

— А защо не се обади у нас?

— Защото можеше да вдигне и баща ти, а след скандала, който ми направи в пансиона, нямах никакво желание да разговарям с него. — При тези думи сви ръце в юмруци и погледът му я прогори. — Но накрая въпреки всичко го направих, Зоуи. Вече бях с куфарите си на летището, когато позвъних у вас. Исках да направя последен опит. Точно както се опасявах, вдигна баща ти и ми даде много ясно да разбера, че вече не искаш да имаш нищо общо с мен, та ако обичам, да те оставя на спокойствие.

— Какво? — Зоуи се вторачи потресена в него. — Не знаех за това.

Изведнъж й прималя и си каза, че трябва час по-скоро да седне. Остана обаче права и отвърна на погледа на Джак, в който сега сякаш се оглеждаше собственото й объркване. Ако всичко това бе истина, тогава…

— Какво пишеше в писмото? — попита глухо Зоуи, макар да знаеше отговора, виждаше го в очите му.

О, боже, помисли си и усети как кръвта се отдръпна от лицето й. Значи той не й беше обърнал гръб, както бе направила тя. Беше се опитал да поговорят и да се сдобрят. Обаче баща й бе попречил да се свържат. Затова и бе предположила, че Джак не желае да има нищо общо с нея. Че всичко между тях е свършило и че любовта им е умряла заедно с брат й. А това не беше вярно. И никога не е било.

— Джак, аз…

— А, ето къде си се скрил, Джак! — Меган внезапно изникна до него и го улови под ръка. — Търсих те навсякъде — продължи, докато местеше поглед от Джак на Зоуи, понеже явно не беше сигурна как да оцени ситуацията. — Нали не си ме забравил?

Джак не отговори веднага, а продължи да се взира в Зоуи, която не знаеше как да изтълкува изражението му. Сетне се обърна към Меган:

— Не, не съм — каза, което изтри напрегнатата й усмивка и лицето й засия.

След това Джак кимна още веднъж на Зоуи и се върна с Меган в залата.

Зоуи ги изпрати с поглед, после се довлече до едно от креслата в ъгъла на фоайето и се отпусна в него.

Вече няма никакво значение, рече си отчаяна. Ето какво изразяваше погледът на Джак преди малко. Беше пропиляла шанса си за сдобряване с него, въпреки че очевидно не носеше цялата вина за раздялата. Но навярно така беше по-добре. В крайна сметка какво би могла да му предложи в сегашното си състояние?

За миг остана неподвижна и зачака да стихне болката, стягаща гърдите й. Ала парализиращото чувство, което затрудняваше дишането й, не изчезваше, затова се помъчи да се съсредоточи върху онова, което я бе довело тук.

Само че изведнъж всичко й се стори толкова безнадеждно. Нямаше сили да отиде пак в залата и да се смеси с хората, за да ги разпитва за Крис. Непрекъснато да разравя раната, та накрая да установи, че не е научила нищо ново. А дали пък не действаше погрешно?

Зоуи се намръщи, защото в главата й се загнезди една мисъл. Беше й минавала няколко пъти, но сега се оформи, излезе на преден план.

Крис сигурно бе проявявал изключителна предпазливост, щом бе успял да запази в тайна любовта си. Точно в село като Пендерак, където всички се познаваха, това бе много трудно. Имаше обаче един човек, който беше наясно с всичко, и то от половин вечност.

Зоуи посегна към дамската си чанта и извади дневника, който машинално бе пъхнала вътре. Не искаше да се разделя с него, макар че не беше сигурна дали ще й потрябва. Набързо плъзна поглед по страниците, докато намери търсеното място. Беше една от последните записки и думите я бяха трогнали до сълзи още при първото четене.

Дали лицето, към което бяха адресирани, щеше да почувства същото?

Зоуи остана още миг в креслото и обмисли плана си. Сетне се изправи и се върна в залата, където празникът бе в разгара си. Съставът свиреше, двойките се въртяха, плътно прегърнати, на дансинга, а топлият застоял въздух бе изпълнен със силна музика и с глъчка. След тишината във фоайето ушите я заболяха от целия този шум, докато си проправяше път към сцената.

Сърцето й щеше да изскочи от вълнение, дланите й бяха влажни, но Зоуи решително изкачи страничните стълби и изчака състава да изсвири песента. Барабанистът, който седеше отзад, я беше забелязал и обърна внимание на колегите си.

— Бих искала да направя кратко съобщение — поясни Зоуи на соло китариста, който с усмивка направи знак към микрофона до рампата.

— Заповядайте, хубавице.

Със свито сърце Зоуи застана отпред. Тъй като музиката беше спряла, всички танцови двойки останаха в очакване на дансинга, а и погледите на хората по масите бяха насочени към нея. Пред нея имаше море от лица, ала Зоуи дори не направи опит да се фокусира върху някое от тях, защото това само би усилило нервността й. Вместо това се прокашля и изчака, докато шушукането в залата замря.

— Казвам се Зоуи Бивън — изрече с твърд глас. — Сестра съм на Крис Бивън, който преди четиринайсет години падна от скалите недалеч оттук. Бих искала да ви прочета нещо, което е записал в своя дневник малко преди смъртта си.