Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (24)

24.

— Още много ли остава? — попита Роуз и се помъчи да различи нещо зад дърветата, обрамчващи пътя. Само че не видя нищо, освен просторния парк, през който пътуваха вече доста време.

— Ей сега ще я видиш — отвърна Саймън, а когато взе следващия завой и в дъното на алеята пред тях се разкри Марлтън Хаус, Роуз за миг забрави да диша.

— Леле, колко е… голям! — възкликна тя и се вторачи в сивата фасада на замъка с неговите многобройни кули. Най-голямата бе висока отбранителна кула с еркери на всеки ъгъл, а над покрива на дългата основна сграда стърчаха зъбери, което представляваше внушителна, ала донякъде и плашеща картина. — И ти ще наследиш това чудо?

— Опазил ме бог! — засмя се Саймън. — Дядо ми го предостави още преди години на „Нешънъл тръст“. Тази съборетина гълта огромни суми за поддръжка, които с времето щяха да станат непосилни за семейството на майка ми. Така че замъкът се води само на хартия резиденция на граф Чизуик и в него можеш да срещнеш единствено туристи, които го разглеждат. Но мама обича да го използва за благотворителните си събития. Твърди, че подобна обстановка развързвала по-лесно кесиите на хората.

Стига да имат кесии за развързване, помисли си унило Роуз, докато Саймън влизаше в двора пред замъка. До мерцедеса моментално застанаха двама млади мъже в ливреи и Саймън даде ключа на единия. После заобиколи колата, за да помогне на Роуз да слезе.

Тя притеснено приглади тясната рокля, която бе избрала за случая: от червен шифон с лек блясък, скроена от широки асиметрични ивици, което придаваше на дрехата много оригинален вид, без да я лишава от елегантност. Не беше от типичните й творения, а и беше толкова официална, че досега не беше имала повод да я облече. Дори не знаеше защо изобщо я бе прибрала в багажа си, но се зарадва, че го е направила, когато улови възхитения поглед на Саймън.

— Изглеждаш пленително, споменах ли го вече?

— Няколко пъти — отвърна усмихнато тя и го улови под ръка, докато вървяха към широкото парадно стълбище. — Но може да ми го казваш и по-честичко, за да не съм толкова нервна.

Саймън се наведе и я целуна по устните.

— Ако има някой нервен, това съм аз — заяви после. — Досега не съм имал по-красива дама и трябва да си отварям очите на четири да не ми я отмъкне някой.

И с мен е така, помисли си Роуз и усети как сърцето й се стегна, докато наблюдаваше Саймън. Намираше го невероятно привлекателен и това се дължеше не само на костюма с перфектна кройка или на факта, че бе от мъжете, които изглеждаха небрежно-елегантни, каквото и да облечаха. Очароваше я целият му маниер: усмивката, доброто възпитание и излъчваната самоувереност. Познаваше го едва от няколко дни, ала вече бе сигурна, че няма да срещне друг като него. Беше поразителен във всяко отношение и Роуз не можеше да си представи, че скоро ще трябва да се разделят. Но сега не й се мислеше за това, така че просто отвърна на усмивката му.

Едва когато стигнаха до входа и Саймън подаде поканата си на облечената с вкус жена, която ги чакаше, нервността й се завърна.

Жената кимна и им посочи да тръгнат нагоре по червения килим, който водеше към вътрешността на замъка и завършваше в огромно фоайе с мраморни колони. Многобройните гости вече разглеждаха с възхищение роклите, които бяха върху манекени с човешки ръст, и витрините покрай стените на залата. Служителите на фирмата за кетъринг се провираха чевръсто между хората и предлагаха напитки и сандвичи.

— Саймън, толкова се радвам! — възкликна дама на възраст с елегантен люляково син костюм и го посрещна с прегръдка и целувка по бузата. После обаче погледът й падна върху Роуз и усмивката й леко се помрачи. — О, ти си имаш компания?

Беше по-скоро въпрос, а не констатация и Роуз прониза с очи Саймън, но той не й обърна внимание, а преспокойно ги представи една на друга.

— Роуз, позволи ми да ти представя майка ми, Илейн Филдинг. А това е Роуз Райли, мамо. Вече ти разказах за нея.

— Да, вярно. Спомням си — каза Илейн Филдинг и подаде ръка на Роуз. Сетне пак се обърна към сина си. — Лидия Едгарс вече пита за теб. Тук е със своя приятелка. Мисля, че трябва да са някъде ей там.

И посочи към вътрешността на помещението.

— Положително ще се засечем. Но първо с Роуз ще разгледаме изложбата. В крайна сметка нали затова сме тук — заяви едва ли не нервно Саймън и издържа строгия поглед, с който го стрелна майка му. После дръпна Роуз да продължат по-нататък. — Доскоро, мамо.

— Каза, че няма проблем да дойда с теб — измърмори Роуз, когато се отдалечиха достатъчно.

— Което е точно така — рече Саймън и взе от най-близкия келнер две чаши шампанско, подаде й едната.

— А защо тогава майка ти ме гледаше толкова ужасено?

Саймън повдигна ъгълчето на устата си в иронична усмивка.

— Опасявам се, че не отговаряш напълно на представата й за бъдещата ми съпруга.

Роуз го погледна стреснато.

— Че аз не съм тръгнала да се омъжвам за теб.

Докато я наблюдаваше, по лицето му пробягна сянка, която тя не успя да изтълкува. После Саймън сви рамене.

— Майка ми обаче иска. Да ме ожени, това имам предвид. За предпочитане за дъщерята или внучката на някоя от приятелките си от благотворителните инициативи.

Роуз мигновено загря къде е проблемът.

— И тази Лидия е една от тях?

— Именно — въздъхна той. — Мама мисли, че на трийсет и четири години вече е крайно време да улегна и да помисля за семейство. Така че все ми го повтаря и се опитва да ме сватоса. Но по този въпрос определено няма да позволя да ми се наложи.

Значи ето какво било, рече си Роуз и отпи от шампанското. Той не иска да се обвързва. Вече се питаше как мъж като него все още е ерген. Възможности за избор със сигурност не му липсваха, а и сега забелязваше насочените към него погледи на други жени.

— Ами какво мислиш за децата? — просто не можа да се сдържи тя.

Саймън повдигна рамене.

— Обичам децата. Но не смятам, че ще стана добър баща.

— Напротив, сто на сто ще станеш — увери го Роуз, без да помисли, и тутакси съжали за казаното, защото той спря и я погледна. — Е, поне така ми се струва — добави. — Ти си приветлив и открит. Децата обичат това.

Саймън се намръщи, очевидно не бе сигурен дали това е комплимент.

— Честно казано, този въпрос не ме е занимавал досега — призна той и се усмихна накриво. — Май съм доста повърхностен, щом толкова малко се замислям за живота си, а?

— За някои неща човек се замисля едва когато му се случат — рече тя.

Саймън я изгледа с почуда и замълча.

— Ами ти? Можеш ли да си представиш да имаш деца? — попита след миг.

Роуз преглътна с мъка. Кой дявол ме накара да подхвана тази тема, рече си отчаяно и избягна изпитателния му поглед. Но не се наложи да му отговори, защото внезапно се разнесе екзалтирано възклицание.

— О, ето къде си бил, Саймън!

Млада жена с вдигнати на кок руси къдрици се завтече към тях, следвана от друга жена с дълга кестенява коса. И двете бяха стройни като фиданки, носеха къси рокли и скъпи бижута.

— С Хедър вече се чудехме къде си — каза блондинката и поздрави Саймън с целувка по бузата. — Нали помниш приятелката ми Хедър? — продължи и посочи брюнетката, която му подаде ръка с ослепителна усмивка. — Майка ти наистина е гениална, изложбата е направо фантастична!

— С Роуз дойдохме току-що и за жалост, още не сме имали възможност да я разгледаме — поясни Саймън и притегли Роуз по-близо до себе си. — Мисля, че би трябвало да ви запозная. Роуз, това са Лидия Едгарс и Хедър Фарингтън. А това е Роуз Райли.

Подадоха си ръка и Роуз прочете по лицето на Лидия, че се мъчи да прецени що за птица е. После обаче явно реши да продължи с тактиката си да игнорира Роуз, продължавайки да флиртува без задръжки със Саймън.

Той отговаряше любезно на въпросите й и се усмихваше, но бе прегърнал демонстративно Роуз през рамото. Въпреки това тя следеше разговора, разяждана от ревност.

Тъй като един прекрасен ден друга щеше да има Саймън. Може би нито една от тези двете, които очевидно се интересуваха от него. Все някоя обаче щеше да завладее сърцето му и да се чувства сигурна в неговите обятия. Някоя без деца, за които е премълчала пред него. И истинска светска дама, а не провинциалистка от забутано селце в Корнуол…

— Извинете ни, но наистина трябва да разгледаме изложбата. Мама няма да ми прости, ако не уважа труда й.

Саймън още веднъж се усмихна на двете жени и все така прегърнал Роуз, се насочи към най-близкия експонат.

— Вече си мислех, че никога няма да млъкне — каза тихо и извъртя очи, с което изтръгна от Роуз усмивка на облекчение.

Може би един ден наистина щеше да е на друга. Ала в този момент беше неин и тя щеше да се наслаждава на този факт, докато можеше.

Стигнаха до един от манекените с човешки ръст, които заедно с други аксесоари бяха в стъклени витрини в центъра на помещението. На информационни табелки можеше да се прочете повече за десетилетието, от което бе всяка рокля.

Моделът върху този манекен като че ли бе най-актуалният, установи Роуз, когато се приближиха.

Беше дълга официална рокля от бледосиня коприна с благороден блясък. Горната част беше с прихлупване, падаше свободно и само отпред бе с подплата. На гърба тънкият като паяжина плат не скриваше почти нищо от фигурата под него. Или пък не, рече си Роуз и изведнъж се сети къде е виждала роклята.

— Носеше я Катрин — каза развълнувано тя. — Искам да кажа, херцогинята на Кеймбридж. На една филмова премиера с принц Уилям.

Погледна табелката до експоната и откри потвърждение на думите си.

— Роклята вдигна голям шум в пресата, всички се питаха дали е била със сутиен или не.

Роуз обикновено не четеше клюките във вестника, в този случай обаче обърна внимание на дописката, защото бе свързана с мода.

— Е, тогава майка ми има основания да се надява на добра печалба — отбеляза Саймън. — Тъй като в края на изложбата ще разиграят роклите на търг.

Роуз се вторачи недоумяващо в него, понеже го произнесе толкова равнодушно. Но може би за него не беше важно, че бъдещата кралица на Англия е отворила гардероба си за майка му.

— … а това тук е моделът, който ни предостави херцогинята на Кеймбридж — прозвуча глас зад тях и когато се обърна, Роуз видя, че към тях се приближава Илейн Филдинг, съпроводена от цяла група хора, които я слушаха внимателно. Роуз веднага забеляза мъжа, вървящ до Илейн Филдинг: нисък и плешив, небиещ на очи в сивия си костюм. Въпреки това моментално го позна.

— Клайв Уентуърт — промълви по-скоро на себе си, ала достатъчно силно, за да привлече вниманието на Илейн Филдинг.

— О, Саймън! — възкликна радостно тя. — Мисля, че не познаваш почетния ни гост. Клайв, това са синът ми Саймън и… — За миг се поколеба и посочи Роуз. — … неговата придружителка.

Роуз изобщо не обърна внимание на това, че майката на Саймън бе забравила името й, тъй като бе направо зашеметена от близостта на прочутия моден дизайнер, на чиито творения се възхищаваше отдавна. За разлика от нея Саймън като че ли се подразни, понеже хвърли на майка си неодобрителен поглед.

— Казва се…

— Я виж ти, Роуз Райли!

Висока кльощава жена с къси коси си проби път през групата, за да застане най-отпред, и Роуз се вкамени, щом позна Фелисити Майърс.

Арогантната американка, която й беше ходила по нервите с многобройните си специални желания — и знаеше при какви условия живее в Корнуол.

— Но какво правите в Лондон? — поинтересува се Фелисити Майърс и Роуз усети как кръвта се отдръпна от лицето й, когато си даде сметка, че трябва на мига да измисли нещо, та Саймън да не научи в присъствието на майка си и останалите гости, че го е излъгала.