Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (23)

23.

Джак паркира джипа до плажната вила и слезе. Въпреки следобедния час слънцето едва сега бе пробило плътния облачен покров и къпеше в златиста светлина малката къща и поддържаната, потънала в цветя градина. Само че той не обърна внимание на идиличната картина, а с няколко крачки взе разстоянието до входната врата и почука.

— Хайде де — промърмори, докато чакаше Зоуи да му отвори, и се ядосваше, че е толкова неспокоен. Лизи Кармайкъл сигурно грешеше и всичко беше наред. Но след срещата с учителката по пиано в селото имаше лошо предчувствие, от което просто не можеше да се отърси.

Нещо не е наред със Зоуи. Мисля, че е болна.

Точно това си помисли и той, когато тя припадна върху скалите, и сцената бе постоянно пред очите му, докато Лизи Кармайкъл описваше случилото се в дома й. Възрастната дама го накара да й обещае, че ще предаде тези думи на майка си, а тя ще намине да види как е Зоуи. Вместо това обаче Джак отиде лично, щом приключи работа.

Почука още веднъж, а когато отново не последва ни звук, ни стон, безпокойството му прерасна в тревога.

— Зоуи? — извика силно и наостри слух, но никой не му отговори.

Е, значи просто не си е вкъщи, опита да се успокои. Навярно бе отишла да се разходи до скалите, а той тук се излагаше, защото изведнъж си въобрази, че има нужда от помощта му.

Мрачен като облак, Джак се обърна и тръгна към колата, малко преди да стигне до нея обаче, се спря и сви ръце в юмруци.

Само ще надзърна през прозореца и тръгвам, каза си и заобиколи къщата. Шевната стаичка на сестра му беше празна, затова реши да продължи с дневната, но щом стигна до задната част на вилата, с изненада забеляза, че вратата на терасата не е заключена. Поколеба се за секунда, после натисна дръжката и влезе вътре.

— Зоуи? — извика още веднъж, осъзнавайки какво всъщност върши.

Ако беше добре и просто бе излязла, тя надали би се зарадвала, че буквално е нахлул в дома й. Но безпокойството, което все още усещаше, го накара да продължи. Нямаше да пипне нищо, само щеше да хвърли едно око…

Закова се намясто и впери поглед в дивана.

Зоуи лежеше, свита на кравайче под тънко вълнено одеяло. Дългите руси коси покриваха част от лицето й, ала Джак видя следите от сълзи по бузата й. Освен това беше бледа като платно, а фактът, че спеше толкова дълбоко, та не го беше чула да тропа, отново разпали тревогата му. Коленичи до дивана и я улови за раменете, лекичко я раздруса.

— Зоуи? Хей, събуди се!

Тя отвори много бавно очи и явно й отне известно време, докато се събуди напълно. Сетне го позна, надигна се със стон и седна на дивана.

— Джак? — Погледна го смутено и посегна към челото си, на което имаше голяма лепенка. — Как… как влезе?

— През терасата — поясни той и усети как току-що изпитаното облекчение се изпари. Вместо това се почувства като кръгъл идиот.

Зоуи беше заспала на дивана, най-вероятно над книгата, която лежеше върху облегалката отворена и с корицата нагоре. Това беше всичко. Но откъде можеше да знае?

— Срещнах Лизи Кармайкъл и тя ми каза, че вчера следобед не ти е било добре. Реших да видя как си, но ти не ми отвори. — При тези думи сви рамене. — Притесних се да не ти се е случило нещо.

Очевидно не беше така, обаче бледото лице със следи от сълзи доказваше повече от категорично, че нещо все пак не е наред.

— Какво има, Зоуи? Защо си плакала?

* * *

Зоуи уплашено попипа бузите си. Наистина ли беше плакала насън? Не знаеше, помнеше само, че беше сънувала кошмари. Да, действително бе чула някакво тропане, но го беше свързала със съня си и не му беше обърнала внимание, впримчена от картините, плод на собствения й мозък. Образът на Крис, застанал върху ръба на скалата, само че този път не сам. До него имаше още някой, неясна фигура, която Зоуи не можеше да разпознае. Беше се опитала да се приближи, но с всяка измината стъпка фигурата все повече избледняваше. Брат й също се отдалечаваше от нея, както винаги в сънищата й.

И все пак нещо беше различно.

— Сега зная какво е станало с брат ми — каза на Джак и посегна към бележника върху облегалката. — Всичко е написано вътре.

Той пое бележника от нея и докато го прелистваше, Зоуи внезапно си даде сметка, че му е доверила много интимен документ. Но имаше чувството, че не е сгрешила. Джак и Крис бяха приятели. А ако не беше дошъл сега, вероятно и бездруго щеше да се отбие у тях и да му го покаже, защото той бе единственият, с когото можеше да разговаря за откритието си.

Джак веднага разбра какъв е този бележник.

— Откъде го имаш?

Зоуи му разказа за разговора с Лизи Кармайкъл и търсенето на дневника, докато погледът на Джак пробягна по първите страници.

— Това писма ли са? — попита изненадано.

Зоуи също се беше изненадала в първия момент. Беше очаквала класически записки в дневник, но и тези редове потвърждаваха предположенията й.

— Любовни писма. Бил е влюбен, Джак. Даже много влюбен.

Той вдигна глава, а когато погледите им се срещнаха, Зоуи видя удивлението в очите му.

— И ти не си знаел, нали?

Той поклати глава и това я поуспокои. Значи не беше единствената, от която Крис бе скрил чувствата си.

— Но защо не е казал нищо?

— Защото любовта му е била тайна. Много добре пазена при това. Крис постоянно повтаря, че никой не бива да научи за нея.

— И в кого е бил влюбен? — Джак посочи обръщението в началото на страниците. Тук пише „Съкровище мое“ и „Ангел мой“.

— Така започва всяка нова записка, неизменно с галено име — потвърди Зоуи. — Според мен Крис умишлено не е споменал никъде името. Не е изключено да се е страхувал, че някой може да намери дневника.

Джак смръщи чело.

— И за какво е цялата тази игра на криеница?

— Не зная — промълви Зоуи. — Изглежда, между двамата е имало някакви проблеми. Явно разликата във възрастта е била доста голяма, Крис го споменава на едно място. Иначе всичко е, кажи-речи, завоалирано, с лирически образи като в стихотворенията, които толкова е обичал. Но аз успях да сглобя донякъде картината. — Тя се облегна назад. — Записките са от седмиците преди смъртта му, обаче всичко трябва да е започнало още предишното лято. Мисля, че затова държеше да дойде с нас в Пендерак, въпреки че вече бе започнал следването. Татко искаше да го изпрати в Ню Йорк, където да поработи в офиса на негов делови партньор, обаче Крис настоя да отложи пътуването, за да замине с нас за Корнуол. Беше му по-важно от професионалния шанс.

Зоуи помълча миг-два, докато размишляваше.

— Коя ли е била? Нищо ли не ти е споменал?

— Не. Жените го харесваха, сама знаеш. Но нищо не ми е казвал. — Джак изкриви ъгълчето на устата си в усмивка. — Впрочем онова лято бях зает и с други неща — додаде, а Зоуи преглътна, защото разбра, че има предвид нея.

Което беше вярно. Тогава прекарваха всяка свободна минута заедно и навярно затова не бяха обърнали внимание на терзанията на Крис. Но и никой друг не беше забелязал нищо, иначе щеше да го пише в документите по следственото дело. А това накара Зоуи да се замисли.

— Как е успял да го запази в тайна? Все някой трябва да е видял двамата.

— Ако изобщо става въпрос за момиче от селото — изрази съмнение Джак. — Може да се е запознал с нея в университета.

— Не — възрази Зоуи. — Писмата не издават много, но съм абсолютно сигурна, че е тукашна.

Джак поклати глава.

— И какво ни помага това? Фактът безспорно е интересен, обаче не е задължително да е свързан с нощта, в която загина.

— Е, сега поне знаем, че Крис е имал близък човек — рече Зоуи. — Ами ако онази нощ са били заедно на скалите? Може би са се срещали тайно там. Нали и ние често ходехме горе.

— Да — каза Джак, а когато погледите им се срещнаха, Зоуи отново бе завладяна от спомени.

Прекрасните слънчеви залези до старата кула, топлината на прегръдката му, хилядите целувки, всяка от които имаше вкус на обещание. Тогава за последен път беше безгрижна като птичка. За последен път истински щастлива…

Тя побърза да се съсредоточи отново върху темата, която в момента бе много по-важна.

— Трябва да открия за кого говори Крис в дневника. Тогава най-накрая ще успея да разреша загадката, усещам го — каза, но още докато го произнасяше, увереността пак я напусна. — Само че как? Не върви да обикалям от къща на къща и да разпитвам кой е бил заедно с брат ми през онази нощ. Пък и дори да го направя, по всяка вероятност ще се окаже безпредметно. Защо човек, мълчал толкова дълго, изведнъж ще реши да проговори? А може би търся на погрешното място и жената отдавна вече живее другаде.

И погледна примирено Джак.

— Може би да, а може би не — отбеляза той и се изправи. Със сериозно лице заснова из стаята, както правеше и по-рано, когато размишляваше. Явно тази загадка не даваше покой и на него.

В един момент се закова намясто и я погледна.

— Довечера е летният празник.

— Зная. — Зоуи беше видяла плакатите в селото. — Е, и?

— Може да дойдеш — рече Джак.

— Защо? — погледна го с изненада тя.

— Защото е популярно събитие. Ще присъстват много хора, най-вече местни, тоест ще ги срещнеш, така да се каже, накуп. Ще имаш шанс да поговориш с тях, да им припомниш всичко. Не е изключено някой да се сети за нещо.

Зоуи се вторачи в него. Идеята беше гениална, понеже летният празник бе едно от най-важните събития в живота на селото — и на него цареше непринудена атмосфера, подходяща за задаване на въпроси. Единственият проблем беше, че всички бяха по двойки. Знаеше го, понеже бе ходила няколко пъти. И винаги с Джак.

В началото, когато бяха по-малки, той я придружаваше вместо Крис, защото Роуз се забавляваше с идеята да „разменят“ братята си. А през лятото, когато станаха двойка, разбира се, пак отидоха заедно на празника. Споменът за това й причини болка.

Зоуи се прокашля.

— Да, може би — продума. — Ти ще ходиш ли?

Той кимна.

— Обещах на Меган да я придружа.

Естествено, помисли си Зоуи и се почувства като глупачка, защото за секунди се беше надявала на подкрепата му и в това отношение. Е, да, няколко пъти повтори „ние“, но те вече не бяха двойка и затова Джак щеше да прекара танцовата вечер с жената, която имаше значение за него. Тъй като, макар и да не ходеше официално с тази Меган, между тях май се зараждаше нещо. И там нямаше място за нея.

Зоуи преглътна.

— И кога започва?

— В седем и половина, както винаги — отвърна той и погледна часовника си. — Трябва да тръгвам.

Тя кимна и го изпрати до вратата, проследи го как върви с едри крачки към колата си, сякаш внезапно се беше разбързал да се махне час по-скоро от нея.

Щом остана сама, Зоуи се върна в дневната и пак се сгуши на дивана. Все още се чувстваше като пребита, защото бе изкарала половината нощ будна.

Ще подремна още малко, рече си и затвори очи. В края на краищата се нуждаеше от всичките си сили за изпитанието да се появи сама на селския празник. А не й бяха останали кой знае колко.